Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (6)

Шеста глава

Свестиха се в пълна тъмнина. Миришеше на влага, беше много студено и въздухът беше недостатъчен, за да се диша с пълни гърди. Язон се опипа и установи, че всички приспособления върху изпокъсания му лек скафандър за щастие са налице. Даже пистолетът си беше там. Първо включи фенера. Видя как трепна лежащата до него Мета. А Троу объркано седна и се огледа. Неговият скафандър беше пострадал най-много — метализираната тъкан направо висеше като безформени парцали по тялото му.

Помещението бе миниатюрно, грапавият под плавно преминаваше в също такъв грапав таван и всичко това напомняше не толкова затворническа килия, колкото пещера на диво животно. По-късно обаче забеляза идеално равен процеп с овален контур — очевидно врата. И тази врата започна да се отваря, като че ли отстъпваше пред погледа на Язон. Принципът на действието й си остана непонятен, защото касата на вратата не само се освобождаваше от „запушалката“, но и по странен начин се разширяваше. Така се разминават листчетата на диафрагма в обектив. Кошмарните чудеса продължаваха. А когато не разбираш по какви закони действа врагът, е почти безполезно да се бориш с него. Язон не се и опитваше. Той мечтаеше само за едно — да си изясни в края на краищата, поне най-общо, какво става наоколо. Едва тогава би имало шанс да се измъкнат оттук. Засега такъв шанс не виждаше и той се въздържаше от каквито и да е действия. Може да беше грешка и това, че включи фенерчето? Но след като вече има светлина, да я гасиш е още по-глупаво.

Язон търпеливо изчакваше и се бореше с все същия отвратителен страх. Изглежда бе посвикнал с него и даже не усещаше главоболие. А Мета беше в шоково състояние. Навярно така бе по-добре, във всеки случай тя не планираше никакви решителни стъпки в близко време. Което не можеше да се каже за Троу.

Язон не успя да възпре младия пирянски учен. Той изстреля в разширяващия се отвор ослепителна за всички плазмена струя и като отговор в тясното помещение нахлуха блестящи метални ръце. Нещо като манипулатори — те бяха пет или шест и приличаха на неестествено издължени човешки ръце с петопръсти длани. Стоманените ръце мълниеносно обезоръжиха Троу, смъкнаха от него остатъците от скафандъра и го обездвижиха с вещ натиск върху болезнените точки. След това се появи още една ръка с остър като скалпел среден пръст и се зае да разрязва коремната кухина на пирянеца.

Троу закрещя, но нито Язон, нито Мета имаха сили да помръднат. Беше като в детски кошмар и по-късно Язон така и не можа да си спомни дали го бе парализирал същият този страх, или имаше допълнително лъчево въздействие.

А блестящият хромиран манипулатор измъкваше един по един органите на Троу и ги предаваше по конвейра от ръце навън от помещението. Троу вече не крещеше, а хриптеше. И когато кошмарния скалпел отвори лявата страна на гръдния му кош и се приготви да изреже сърцето, Язон и Мета едновременно се овладяха и, без да се наговарят, едновременно поразиха с точни изстрели главата на Троу. Нямаше никакъв смисъл да стрелят в стоманените ръце, нито пък в техния стопанин. Вече го бяха заливали с огън там, на повърхността. А Троу… Бедният Троу! Нямаха сили да гледат агонията на своя приятел. И освен това, може би несъзнателно ги движеше решимостта да не дадат на чуждите, страшни ръце поне главата на Троу, поне неговия мозък. Това наистина би могло да бъде опасно.

И в този миг помещението сякаш се разшири от изстрелите им, появилото се изведнъж слабо светлинно излъчване направи ненужно фенерчето, манипулаторите заедно с останките на Троу се изтеглиха назад и тяхното място зае същата онази черна фигура. Този път тя бе доста по-малка на ръст и повече напомняше сянка на човекоподобна маймуна — прегърбена, плещеста, с виновно сгушена в раменете глава. Да, именно тази дума „виновно“ — мина през ума на Язон, защото черната фигура вече не излъчваше страх. Цялата си враждебност загадъчното същество като че беше изразходвало за нещастния Троу, а сега това чудовище стоеше пред тях и като че ли искаше извинение като провинило се хлапе.

Всичко беше напълно побъркващо и Язон, наистина на границата на лудостта, изкрещя дълга фраза, съставена предимно от най-мръсни псувни, които беше научил още като дете от механиците на космодрума.

Абсолютно черната маймуна изведнъж заскимтя, забуха, отначало басово, после все по-тънко, квичащо. Язон не схвана веднага, че тя просто подбира тон, подражавайки на гласа му. След като усвои звуковия ред, страшилището пристъпи към имитация на отделни думи, а накрая възпроизведе цялата фраза абсолютно точно. В друга ситуация това навярно щеше да е смешно, но сега… не, дори и страшно не беше, но Язон панически очакваше връщането на Страха. Подобно чувство е познато на всеки, който е преживял сериозна болест или раняване — очакването на болката е по-мъчително от самата болка.

А черното чудовище междувременно продължаваше да експериментира с фразата на Язон, този път произнасяйки я отзад напред със сочен актьорски баритон, отначало по групи думи, после по отделни думи и звукове. Пълна абракадабра. Язон не издържа и извика:

— Кой си ти? Какво си?

Той специално се постара да формулира въпроса си максимално кратко, за да не слуша лингвистичните упражнения на чужденеца.

Настъпи доста дълго мълчание.

„Възприе нещо — зарадва се Язон. — Обмисля отговора.“

Но беше рано да се радва.

— Кой какво ти, ти какво кой, кой ти какво, какво ти кой… — закаканиза съвсем механично гласът.

Язон изстена от отчаяние.

Бледото разплакано лице на Мета беше неузнаваемо. Никога не беше виждал своята амазонка такава. Повалена, сломена, нещастна, тя даже не стискаше пистолета си в ръка! Беше победила логиката? Едва ли. Беше я победил чуждият ужас, който я бе мачкал през цялото време. А какво помагаше на Язон повече или по-малко да запази присъствие на духа? Той трябваше да разбере това! Да разбере и да го използва, за да спаси Мета и себе си!

Мислите му бяха объркани и той си спомни как ги слагаше в ред. Цигарите! За негова радост пакетът се оказа на мястото си — в левия нагръден джоб. В очите на Мета прочете желание да му направи забележка, но гордата пирянка нямаше сили за това.

Язон запуши и в тясното помещение стана по-светло.

„Интересна илюзия — помисли той. — От изпълняването на желания на света става по-светло.“

Колко приятно беше да вдиша чудесния тютюнев дим след дългите минути на нечовешко напрежение! „А колко минути всъщност? — запита сам себе си той — А и минути ли бяха — може би часове? Или дни?“ Даде си сметка, че все така абсолютно никак не разбира как е попаднал тук. Още по-безсмислено бе да пита Мета. Беше в каютата, имаше пробойна в стената и… толкоз. По-нататък — тъмнина и тишина. После тоя кошмар с Троу…

„Но вече всичко е нормално — мярна му се идиотската, съвършено безпочвена мисъл. — Сега всичко ще се оправи.“

Изведнъж разбра, че както е дръпнал от цигарата, така си и стои със затворени очи. Нещо му пречеше да ги отвори, някакъв защитен рефлекс. Вече от нищо не се страхуваше. А не трябваше да отваря очи по съвсем друга причина. Някой му готвеше изненада, както на хлапе по Нова Година и да гледа предварително беше просто неприлично. Не е хубаво, Язон, не е честно, не е красиво да надничаш. Той и не надничаше, но вече ясно усещаше аромата на хвойна, портокали и шоколадови бонбони. Дишаше леко, свободно и дори през стиснатите клепачи усещаше, че в помещението е съвсем светло.

„Време е!“ — каза сам на себе си той и отведнъж отвори широко очи.

Мета объркано го гледаше и се усмихваше.

— Как успя да се разбереш с него?

— Аз?… С него? — шашна се Язон. — Къде е той?

— Той си отиде щом стана прекалено светло — поясни Мета. — Но направи всичко, за да ни е приятно.

— Наистина — учудено се огледа Язон.

Той почти беше допушил цигарата си и търсеше място, където да хвърли фаса. Защото сега затворническата им килия изглеждаше абсолютно чиста. Стените и тавана се бяха изгладили, а подът се бе издигнал в нещо, напомнящо удобни и меки кресла. Вратата беше придобила по-привична за окото форма и размер, беше се появила дръжка. И най-важното, беше топло, лееше се мека, зеленикава, успокояваща светлина.

Язон се надигна и подозрително огледа във всички ъгли. Не забрави да погледне и ръчния си часовник. По неговото индивидуално време бяха минали почти три часа. Като се вземе предвид, че нито той, нито Мета имаха каквато и било представа къде се намират, можеха само да гадаят колко бе изминало на борда на „Арго“. Е добре, първият контакт с чужденеца беше установен. Но нещо продължаваше силно да тревожи Язон. Е да, общото неразбиране на ситуацията! Не, още нещо имаше…

Той си спомни: миризмата на Нова година, ароматът на хвойна и портокали. Язон започна съсредоточено да души. Разбира се, съвсем не миришеше на елхи и цитрусови плодове, беше приспивателен газ. Така приятно, унасящо. Навяваше спомени от детството… Известен ефект!

— Мета! — извика той и се извърна. — Аптечката, бързо! Максимална доза антинаркозно…

Но Мета дори не успя да мръдне. Рязко повишената концентрация на газ ги удари в ноздрите и веднага обви съзнанието в розова мъгла.