Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (33)

Десета глава

Следващата земеподобна планета се оказа за пътешествениците още по-голямо разочарование. Цивилизация там е имало, но преди. Може би не чак толкова отдавна, дори неотдавна, но какво от това? Живи хора вече нямаше. Ако, разбира се, не се бяха пригодили към живот в морето. Но едва ли. По останките от загиналата култура на единствения заселен някога остров имаше следи от масово клане с прилагане на оръжия за масово унищожение. При това ясно личеше, че аборигените, които едни други са бяха избивали, взривявали, отравяли с газове или разкъсвали на парчета, не са били на ниво, позволяващо производството на техниката, с която са разполагали. Значи някакви негодници, владеещи високи технологии, са провеждали тук социологически експерименти или са решавали някакви типично свои проблеми, за които сега можеше само да се гадае.

Лигата на Световете забраняваше сътрудничеството във военната сфера между планети с прекалено различни нива на развитие, но не успяваше да реагира навреме и навсякъде, а подобни случаи никак не бяха единични.

„Ето още една планета, която е загубила своето човечество — мислеше Язон, — а тук са живеели хора, добивали са нещо, грижливо са пазели старата техника и знания, трудът им е имал смисъл и са познавали радостта. Откъде е дошло всичко това? Злоба, завист, жестокост, пълна деградация и накрая — гибел!“

Такива мисли понякога посещаваха Язон и го измъчваха. Той по никакъв начин не можеше да намери решение на вечния човешки проблем. Къде е причината за човешката ненавист? Що е зло? Откъде се взема? Може би тези въпроси просто нямат отговор?

— Печално — проговори Мета, докато хвърляха последен поглед към тъжното място на този армагедон.

— Нека кръстим тази планета Печал — предложи Кърк.

Никой не възрази и така и постъпиха.

На другия ден Язон получи по специалния канал спешно съобщение от Бервик.

„По косвени данни нашите специалисти установиха, че звездолетът «Овен», наречен също «Ослепителният винторог», е бил построен в доста древни времена (преди хиляди години, още уточняваме колко) непосредствено за подготвяна експедиция в друга Вселена. С висока степен на вероятност може да се счита, че доктор Теодор Солвиц не е имал отношение към дадения проект, но в някакъв етап от своята дейност е проявявал жив интерес към изчезналия при неизвестни обстоятелства звездолет.“

И толкоз. Но и това бе достатъчно. Информацията от специалния корпус потвърждаваше догадката на самия Язон. Впрочем, нима Бервик беше пратил текста от името на Специалния Корпус? Казано беше простичко: нашите специалисти! По-вероятно ставаше дума за специалистите от обществото „Гаранти на Стабилността“.

Язон покани за обсъждането на последните новини само трима души. Защото само Кърк, Мета и Рес можеха да имат достъп до толкова секретни сведения.

— Приятели, не е изключено отново да си имаме работа със Солвиц — започна Язон, след като всички се запознаха с псиграмата на Бервик. — Или с негови агенти. Затова, много ви моля, на всички планети бъдете бдителни, особено за всичко, което се случва около мен. Отстрани се вижда по-добре. И се постарайте да правите разлика между обикновените опасности, без които не може в космоса, и умишлено създадени капани и пречки. Ако успеем навреме да разберем кой кой е, ще ни бъде много по-лесно после.

А на главния обзорен екран през това време вече сияеше яркосиният диск на поредния земеподобен свят.

Йоносферата над планетата не беше никак безинтересна. Местните жители се занимаваха не само с радиопредавания, но и с радиозасичания, както и със заглушаване. Това само по себе си налагаше някои изводи, а честите проблясвалия на много места по повърхността окончателно затвърждаваха не особено оригиналното предположение, че това е още един кандидат за отмиране.

— Как мислиш — обърна се, усмихнат като циник Арчи към Стан, — след колко години и тази синя сестричка на всички цивилизовани светове ще се превърне в поредната Печал?

— Може да не мине и година — философски отбеляза Стан. — А може пък да се отърват? Да се запознаем с тях по-отблизо, Язон, съгласен ли си? Според мене от военни можем да получим по-полезна информация, отколкото от луди голи девици.

— Кой знае — усъмни се Язон, — войната също е един вид безумие.

Намекът беше неподходящ. Едва ли не всички пирянци едновременно се обърнаха към него с рефлекторно наизвадени пистолети.

— Хайде зарежете, не исках да ви обидя!

И за да смени по-бързо темата, Язон предложи:

— Да наречем тази планета „Пътят към Печал“?

Въпросът, разбира се, беше шега. Планетата отдавна си имаше име. Прослушвайки радиопредаванията, пирянците доста бързо го научиха. Както и доста други полезни сведения.

Разкъсваното от противоречия кълбо се наричаше Бипхиния. Но населението му се състоеше не от някакви бипхинци, а от толкова различните бубрици, мемрици, дъдрици и вяврици. По какъв признак се деляха на тези четири групи, никой така и не разбра, но цар на всички враждуващи племена (именно на всички едновременно!) беше един-единствен човек на име Хомик. Или поне той си мислеше, че е така. Защото срещу него се беше възправил неформален демократичен лидер, вожд на всички обидени и измъчени — Хаврик, който се беше удостоил сам със странната, но горда титла „спикер“.

— Спикер в превод от староанглийски означава „този, който говори“ — разясни Язон.

— Т.е. дрънкало — предложи собствен превод Мета.

Разбира се, спикерът Хаврик беше убеден, че тъкмо на него се подчинява цялото население на планетата Бипхиния. Но при внимателно, не разглеждане, а просто прослушване, ставаше ясно, че реална власт в този безумен свят имат само полевите командири, които ръководят подразделенията на всичките четири страни. А пък многобройните им, измъчени от войната и привикнали към всичко войници при пълно отсъствие на централно ръководство водеха хаотични, нестихващи ни денем, ни нощем, объркани бойни действия.

— Чакайте, какво става тук? — възмути се Мета — Страните са четири, а лидерите само двама. Или се чифтосват двама по двама като съюзници?

— Не си доразбрала, Мета! Те всички се ненавиждат един друг — търпеливо заобяснява Арчи. — А лидерите не са двама, а сто двадесет и двама. Просто тези, главните, са останали сигурно от някакви предишни времена. Забележи, и двамата не се причисляват нито към мямриците, нито към въвриците — към никого.

Арчи нарочно бъркаше буквите в названията на враждуващите кланове, но такъв тънък хумор можеше да оцени само Язон.

— И дяволът може да си счупи краката тук — промърмори Мета, която в последно време беше научила много древни поговорки от всеизвестния любител на мъртви езици и друг подобен филоложки антиквариат Язон.

— Кажи, на теб кои повече ти харесват? — полюбопитства Стан. — На мен ми допадат бубриците, май имат най-културната употреба на междуезик.

— Голяма работа — усмихна се Язон. — Дъдриците пък най-добре владеят есперанто. Значи са потомци на древните империи, може дори да са запазили нещо полезно от старите знания.

— Почакайте, езикови въпроси ли ще решаваме? — сурово се осведоми Рес.

— Мисля, че не — без намек за усмивка рече Кърк. — Но ще се наложи все пак да започнем преговори с някой от тях. Избираме подходящата за контакт страна.

— Мисля, че е най-добре да разговаряме направо с цар Хомик! — каза Арчи.

— Защо? — учуди се Клиф. — Ти сам каза, че от него нищо не зависи.

— Ами защото не сме дошли тук да участваме във войната, интересните за нас неща според разбиранията на местното население се отнасят към областта на историята.

— Арчи е прав — подкрепи го Язон. — Трябва да започнем именно от него.

Арчи се беше ръководил от формалната логика, Язон също, а на планетата Бипхиния точно с логиката нещата не бяха в ред. Поради това така и не можаха да поговорят с Хомик, но във военните действия се наложи да поучастват.

Личният секретар на Хомик категорично отхвърли идеята за каквито и да е контакти с чуждия кораб.

— Това е намеса във вътрешните работи на планетата Бипхиния! — крещеше той в ефира. — Настоявам незабавно да напуснете орбитата! В противен случай ще се оплачем във висшия съвет на Лигата на Световете. Вашето присъствие в опасна близост до нашата йоносфера е нарушение на точка първа от Генералното Споразумение! Правото на световете на самоопределение!!!

Той викаше и още нещо, но вече беше ясно, че в пресслужбата на царя няма да им отговорят на никакви въпроси. Този разговор обаче, както по-късно се разбра, е бил прихванат и записан от лидера на опозицията. Така че спикерът Хаврик много бързо и самолично влезе във връзка с пирянците. Което царят не иска, ще го направи непременно спикерът, пък дали това е добре или зле за планетата — съвсем друг въпрос. Кой мисли за планетата въобще? На кого му е притрябвало? Хаврик вече беше готов да се хвърли към пришълците с отворени обятия. Но на въпросите, зададени му по радиото, реагира не по-добре от царя:

— Моля ви, господа, как да говоря с вас по такива важни проблеми, когато на всяка вълна слушат вражески уши?

 

 

Този път към планетата беше изпратена не обикновена транспортна совалка, а тежък, добре защитен и въоръжен десантен катер. Екипът разузнавачи бе подсилен с група бойци, свикнали повече да действат, отколкото да мислят, а такива измежду пирянците колкото щеш. Клиф ръководеше командосите и в предвкусване на истинска работа беше необичайно бодър и весел. Тръскаше светлите си къдрици и повтаряше:

— Е, поне от тия войници-смотаняци ще измъкна цялата информация!

Бедата бе в това, че войниците-смотаняци знаеха прекалено малко. Не трябваше да знаят. Информация обикновено се изтръсква от офицери и генерали, но до началници от този ранг на планетата Бипхиния, естествено, не беше никак лесно да се доберат.

Хаврик предложи на пирянския десант да се приземят по координати от пеленгатора. Но на три километра над земята пирянците безнадеждно загубиха радиолъча, защото на същата честота в ефира предаваха още поне десетина станции и то с твърде сходни сигнали. Автопилотът на десантния катер се побърка като Буриданово магаре^[1], пред което бяха поставили не две, а поне шест купи сено. Закъснялото превключване на ръчно управление не промени нищо, още повече, че в следващата секунда официално поканеният кораб на пирянците дружно бе обстрелван от няколко различни страни със зенитно-ракетна артилерия. Корпусът и жизненоважните системи, разбира се, не пострадаха, но яко ги раздруса. И понеже никой не очакваше чак толкова топло и приятелско посрещане, екипажът не мина без синини и натъртвания.

Пирянците се озлобяваха и Язон си помисли, че ако не бъдат спрени навреме, ще вземат да завладеят целия този свят, ще победят всички бубрици-мемрици, както навремето покориха непобедимите варвари-конници на планетата Щастие. Там бяха достатъчни сто тридесет и осем души с хладно оръжие в ръцете. А тук, при наличие на цялата техника, щяха да стигнат и двадесет бойци, без резервните тридесет…

Полушеговитите-полусериозни мисли на Язон бяха прекъснати от репликата на Кърк, който ставаше от пода:

— Май някой ще трябва да си плати за това!

— Не се пали, Кърк, те сами не знаят какво правят.

Тези думи произнесе Арчи, макар че трябваше да ги каже Язон. Той можеше да си ги позволи от позицията на стар приятел. Но такова нагло изявление от страна на млад другопланетец, дошъл от затънтения Юктис!… Старият пирянски вожд онемя от изненада и ярост.

На помощ на юктисеца неочаквано и съвсем навреме се притече Мета:

— Успокой се, Кърк, Арчи е прав. Ако сега отговорим с всичките си оръжия, после може да няма от кого да научим нещо. Пуснете ме до управлението. Просто ще се измъкнем от обстрела и ще кацнем където и да е, пък тогава ще решаваме как да намерим това дрънкало Хаврик.

Старият ветеран от Света на Смъртта се успокои също така внезапно, както бе освирепял. Все пак през последните години се беше променил доста.

А Мета поведе десантния катер по сложна крива между траектории на управляеми снаряди, лъчи на лазерни прицели и димни шапки на взривове, ловко се изплъзваше от преследващи ги самонасочващи се ракети, които понякога разстрелваше. Помагаше й Клиф, който внимателно следеше всяко нейно движение.

Тя винаги бе фантастично красива, когато управляваше кораба сама против цяла армия, сама против неукротима стихия. Язон неволно се любуваше на своята амазонка. Не — валкирия! Сега му се искаше да я нарича точно така. Все пак валкириите са по-красиви и по-женствени, а амазонките до колкото си спомняше, си режели дясната гърда, за да не пречи при стрелбата с лък. Това може ли да е нормално? На неговата Мета прекрасните гърди никога не й пречеха — нито до щурвала, нито в боя.

А, ето го и боят!

Катерът пльосна сред зеленикавото поле, покрито с обгорени черни петна, право в центъра на някакво сражение. Разбира се, веднага бе уважен от огнемети, стрелково оръжие и няколко леки оръдия. Но само от едната страна, където над окопите се мяркаха червени мундири и шлемове.

— А сега наистина трябва да се отговори — каза Язон. — Давайте! Масиран, не прицелен огън. Да разберат с кого си имат работа. Иначе и носа си няма да можем да покажем навън.

Не се наложи да повтаря. След пет секунди от онази страна на полето, откъдето бе проявена неуместната агресивност, гореше всичко, което можеше да гори. Отсрещната страна реагира с прибързано отстъпление, към гората се втурнаха войници в синя униформа. Това убеди Язон в правотата на избора му. Сините не само че не обстрелваха непознатия приземяващ се обект, но и не използваха мощното другопланетно прикритие за нова атака. Предпочетоха да се оттеглят. Това бе разумно и хуманно.

— Карай към гората — помоли той Мета.

С включена гравитационна възглавница те пропълзяха след сините, като практически не се отлепяха от земята, а само от време на време стреляха по някой червен, който си позволяваше нахалството да гърми към тях.

Сините се оказаха дъдрици, което всъщност нямаше никакво принципно значение, освен че преговорите трябваше да води Язон. Защото сержант Гумра не знаеше други езици освен есперанто. А именно той командваше взвода, чиято неуспешна атака най-вероятно щеше да свърши с пълно физическо унищожение.

— Е, братлета — тежко дишаше сержантът, още невярващ на късмета си. — Спасихте ме! От оня свят ме измъкнахте!

Язон не разбра за какъв свят става дума, но не започна да разпитва, а просто се постара да запомни, за да може като се върне на „Арго“ да провери в големия идиоматичен речник на всички времена и народи.

— Сега ти ни помогни, сержанте! Кажи как да намерим господин Хаврик.

— А! — възкликна Гумра. — За какво ви е потрябвал тоя зундей?

Тук Язон не се стърпя, въпреки че интонацията сама говореше за себе си и попита:

— Какво е това зундей?

— Какво е това зундей? — засмя се Гумра, вдигна до главата си юмруци с изпънати показалци и изблея: — Ме-е-е!

— Ясно, козел — кимна Язон. — Извинявай сержант, козел не козел, ама ни трябва!

— За какво? За какво, ви питам… — настояваше сержантът.

Язон обясни. Гумра се замисли. След това рече:

— Ще ви помогна. Ако това затишие продължи достатъчно дълго, ще опитам да се свържа с приятеля си. Той воюва за мемриците от другата страна на планетата. От тези, които познавам, той единствен си е имал работа с Белите Птици на Отмъщението.

— Те пък кои са? — учуди се Язон.

— Това са едни киборги от планетата Крейзик. Преди две години те воюваха на страната на мемриците — единственият случай на намеса на другопланетници във вътрешните работи на планетата Бипхиния. Птиците оставили на моя приятел за спомен координатите на Крейзик. А оттам до Егриси е един хвърлей място, сигурен съм.

— Благодаря сержант, ама все пак нека се опитаме да поговорим с оня зундей Хаврик.

— Упорит си, ей! — ухили се Гумра. — Добре де, той наистина се крие някъде тук. Гледай.

И сержантът разгърна направо върху тревата топографската карта на района.

 

 

Хаврик посрещна гостите с хляб и сол. Т.е. наистина имаше сервирани маси и надути момичета-сервитьорки, които поднасяха блюда и напитки. Звучеше тиха музика, миришеше на домашна топлина, пушек от камина, скъпо уиски и добър одеколон, а не като на улицата — на барут, пот, кръв, прегоряло машинно масло и изгоряла плът. Но благоприятното впечатление съсипваше самият Хаврик. Той говореше и говореше безспир, за всичко наведнъж и за нищо, за политиката на отдавна отминали дни и за своята бурна младост, за блестящите перспективи пред планетата Бипхиния и за предимствата на демократичния път, избран лично от него, от Хаврик. Говореше за необходимостта от пълна дебубризация с паралелно необубриране и никой вече нищо не разбираше. Пирянците се измъчваха в очакване на две-три фрази по същество и се мъчеха да питат за нещо, но къде ти! Хаврик не даваше да вмъкнат звук, камо ли дума в неговия монолог. Спикерът си е спикер!

Накрая Язон разби една чиния в пода и, като използва естествено възникналата пауза, съобщи гръмогласно в кънтящата трапезария:

— Господин Хаврик, много бихме искали да ни помогнете да намерим координатите на планетата Егриси. Тя е във вашия звезден куп. Не можете да не знаете!

— Егриси — автоматично повтори Хаврик. — Това ли е всичко, което ви е нужно? Координатите на някаква нещастна планетка? Ах, боже мой! Сега ще се разпоредя — ще ви ги издирят за десет, е, може би петнадесет минути. Какъв проблем е това! Дреболия! За какво говорим, господа. Чуйте сега в какво се състои моят нов проект…

„Безнадежден случай“ — помисли си Язон. И повтори своя номер с чиниите още няколко пъти.

След шестото, а може би и седмото напомняне, Хаврик най-сетне се стресна и запита:

— Но защо непрекъснато чупите съдовете?

Това бе истински напредък! Хаврик бе проявил интерес към нещо, към някого другиго освен към себе си! Не е лошо като начало.

— За късмет! — нахално съобщи Язон. — Имало е такъв древен обичай.

Хаврик се усмихна някак неопределено и смутено, което удължи мълчанието му.

— Идете и се разпоредете за тези координати! — високо и едва ли не на срички произнесе Язон.

— Да, да — кимна Хаврик и веднага излезе.

Върна се подозрително бързо и обкръжен от няколко души с видеокамери.

— Внимание, Язон! Сега ще ни слуша цялата планета. Обяснете, моля ви, на хората, че аз съм единственият човек на този свят, на когото може да се има доверие. Единственият, признат даже от извънземните цивилизации.

— Добре — съгласи се Язон. — Но имайте предвид, че ще говоря само истината.

Хаврик глуповато се усмихна — изглежда не разбра шегува ли се другопланетният гост или просто намеква нещо.

Застанаха пред камерите. Хаврик заповяда включване. Дълго бълва цветисти лъжи, наговори куп нелепости за пирянците, за щастие не успя да ги обиди, още повече на есперанто, така че никой освен Рес не го разбираше. Впрочем, на тях им стигаше само и интонацията, за да извадят пистолетите. Слава богу — размина се.

Накрая Хаврик представи Язон, на когото му пъхнаха направо в лицето масивен като топуз микрофон. Едва не стана авария — Мета, която не бе запозната с такива примитивни методи за вземане на интервю, се хвърли да спасява любимия си. Но и този път се размина.

— Уважаеми братя по разум, — каза Язон, — мога да засвидетелствам, че господин спикерът Хаврик действително беше единственият човек на вашата планета, който ни покани при себе си и ни прие радушно, докато останалите само воюваха и ни предлагаха да се махаме. Но аз се обърнах към господин спикера с малка молба — да ни каже координатите на планетата Егриси. Молбата е дребна и може да се изпълни за няколко минути, обаче аз и моите приятели стоим тук вече три часа и краят на това не се вижда. Координатите все така не сме получили, така че съдете за своя спикер сами, братя по разум…

В този момент Язон забеляза, че предаването е прекъснато и пред лицето му вече няма микрофон.

Изказването му не допадна на Хаврик, разбира се.

„Е, скъпи Хаврик, какво да се прави, аз и без друго не разчитах да ти хареса. На мен ми трябват само координатите на Егриси. Само това.“ — коментира за пред себе си Язон.

— Всички са свободни! — пронизително викна Хаврик.

Обърна се към Язон.

— Беше ми приятно да се запозная с вас. До нови срещи във Вселената. А сега господа, извинете ме — имам работа.

— А къде са координатите на Егриси? — учтиво се заинтересува Язон.

— Търсят ги — излъга без да му мигне окото Хаврик. — Ще ви съобщят допълнително! Очаквайте отговор.

Язон преведе думите му на Кърк, който вяло предложи да откъснат главата на спикера.

Язон само махна с ръка:

— Да вървим. Остана ни сержанта.

За щастие взводът не беше преместен. Затишието продължаваше. Изтощените войници почиваха в блиндажа. Гумра, надвесен над войнишкото канче, лапаше някаква яркожълта каша с късчета месо.

— Е, какво става сержант? — без особена надежда в гласа попита Язон.

— Всичко е наред, началник! Дълговете трябва да се връщат. Дръж.

Беше надраскал координатите с писалка върху парче амбалажна мукава.

— Записвах на слух, но мисля, че всичко е точно. Не се безпокой, началник. А при тоя зундей ходихте напразно. По-добре да бяхте останали да хапнете каша с нас.