Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (19)

Деветнадесета глава

Това, което доктор Солвиц наричаше библиотека, приличаше повече на команден център на малък звездолет, а още повече (Язон не се досети веднага къде беше виждал подобно нещо) — на радиостудио. Тясна кабина със звукоизолирани стени, две кресла, пред всяко — маса с микрофон и слушалки с тънки дълги кабели (за да можеш да ставаш и да се разхождаш ли?), на наклонения пулт — малък комплект индикаторни лампички и плъзгачи, погледа зад дебело стъкло още едно помещение с голяма карта-схема неизвестно на какво, заемаща цялата стена, подът — мек, влакнест, а таванът — порест като сюнгер. И толкова. Въобще — „ретро“.

Язон вече бе седнал на предложеното кресло и до него се бе разположила Мета, когато най-сетне си спомни: много подобна „радиокабина“ имаше на Скоглио — дива студена планета, известна в цялата Галактика със своята школа за пилоти, където цяла година и половина се обучава Язон дин Алт. Паметна плоча с името му засега там нямаше, но някога със сигурност ще има. Тази странна планета бе покрита с непристъпни скалисти планини и само тук-там езера с бистра вода и хвойнови гори по бреговете разнообразяваха пейзажа й. Океани и пустини съвсем нямаше. Но не само природата й беше необикновена. Там хората говореха на старинен италиански език, а пилотската школа наричаха най-често просто „Скуола“. Имаше и множество прекрасни космодруми, както и изпитателни стендове за най-новите образци пилотирани апарати, както атмосферни, така и космически. На планетата не се използваше нито пси–, нито видео-връзката. Общуваха постарому и радиостанцията, обслужваща цялото полукълбо, беше почти свещено място.

Нима и интериора на радиокабината доктор Солвиц бе измъкнал от паметта на Язон?! Не можа дълго да разсъждава над това — започна инструктажът.

Троу послуша половин минута, прозя се и каза небрежно:

— Това вече съм го минавал. Дерзайте, приятелчета! Отивам да се разтъпча.

И наистина тръгна нанякъде, без Солвиц да се опита да го спре.

Инструктажът се оказа пределно прост. На ръцете се закопчаваха плътно прилепнали белезници, които отначало Язон не беше забелязал (от тях се точеха дълги проводници, а също и тънки тръбички за инжекции), на ушите се слагаха слушалки, на очите трябваше да гледат напред към смътно проблясващата зад стъклото схема.

— Примитивна хипнопедия — промърмори Язон.

— Не съвсем. Първо, за ускоряване на възприемането информацията ще се подава в мозъка ви не само по сетивните канали, но и чрез кръвта. Второ, ще работи контур за обратна връзка. Пред вас са два превключвателя и микрофон. Левият превключвател прекъсва напълно информационният поток. Десният увеличава скоростта на изтичане на информацията за сметка на изместения времеви мащаб. А с помощта на микрофона, като подавате определени звукови сигнали или като използвате словесни формули на произволно избран език, можете да регулирате тематиката, степента на конспективност и формата на подаване на сведения. И трето, посредством този микрофон можете да активирате запис на цялата необходима информация върху избран от вас носител. Ето такава е нашата хипнопедия, господин дин Алт! Други въпроси?

— Какви са възможностите за промяна на мащаба на времето? — поинтересува се Язон.

— Това не е тайна — каза Солвиц. — Сега ние с вас живеем тридесет пъти по-бързо от вашите приятели на звездолета в орбита. Ако задействате десния прекъсвач, вие ще започнете да живеете тридесет пъти по-бързо от всеки, който не е включен в базата данни на библиотеката. Числото трийсет, както се досещате, е обусловено от пределното натоварване, което може да издържи без сериозни последствия нормалният човешки организъм. Защото ускорението във времето субективно се възприема точно както ускорение в пространството.

— Не бих казал — промърмори Язон, като си спомни усещанията си при излизане от хроноскафа.

— В такъв случай не бързайте да минавате на форсиран режим на усвояване на информацията — посъветва го доктор Солвиц. — Вие и без това имате достатъчно неординарни способности, господин Язон дин Алт. Но все пак не мога да не ви уведомя, че теоретически уплътнението на времето няма никакви ограничения. Само трябва да се прави на етапи с тридесеткратна стъпка и да се дава възможност на организма да се възстановява. Лично аз веднъж, за да експериментирам, направих това двадесет и седем пъти. Можех и по-нататък, но… виждате ли, теорията си е теория, но започнаха да се проявяват някакви загадъчни ефекти. Вие, пирянците, сте отчаяни смелчаци и считам за свой дълг да ви предупредя. Е, май че е време. Да включвам ли системата?

— Почакайте! — каза Мета. — Мен въобще не ми харесва вашата библиотека. Не може ли просто да се запознаем с информацията върху екрана на дисплея? Тия електроди на ръцете прекалено приличат на атрибути за инквизиция.

— Приличат, Мета, приличат, разбира се — уморено се съгласи Солвиц. — И вие можете да седнете пред дисплея в съседната стая, за да се опитате по най-досадния и допотопен начин да се кьоравите в светещите символи. Това е ваше право. Даже нещо повече. Можете да направите на пух и прах всичко в информационното хранилище. Разрешавам ви. При това смея да ви уверя, че вашият пистолет е напълно зареден, точно както и пистолетът на Язон. Ако ви се иска както преди да увеличавате ентропията в обкръжаващия свят — давайте. Тук, в центъра на Солвиц, е разрешено всичко, което не е забранено, а в името на абсолютната си власт съм отменил всички забрани. Постреляйте, ако искате, но имайте предвид, че ще заприличате на алкохолика, на който му предложили разкошен обяд и списък на най-добрите вина във Вселената, а той изсмукал пет бутилки от една-единствена марка и захъркал успокоен.

Мета изглежда не можа да разбере много от този дълъг монолог, изпъстрен със староанглийски и старофренски в най-емоционалните места. Обаче интонацията я засегна и дулото на пирянския пистолет вече бе насочено към гърдите на великия изобретател на безсмъртието.

Язон си представи поредната хаотична стрелба — този път в помещението на радиокабината (ах, на Скоглио не биха понесли това!) — и изпадна в отчаяние, но само след секунда отчаянието премина в истеричен смях. Като едва изговаряше думите, той се обърна към любимата си:

— Мета, нима досега не си разбрала? Ето това устройство и на мене ми напомня електрически стол. Ти навярно не знаеш, че в древността е имало такъв вид екзекуция. Е, и какво? Не мислиш ли, че доктор Солвиц е имал възможност да ни убие поне двайсет, ако не трийсет пъти? И досега сме живи! Това нищо ли не ти говори, Мета?

Тогава Мета го погледна безпомощно и заплака. За втори път Язон я виждаше да плаче. Желязната лейди, амазонката, първият боец между жените на Пир и далеч не последният сред мъжете.

— Включвайте — махна Язон на Солвиц, доколкото му позволяваше ръката, вързана с гривната на елекро-датчика. — Включвайте, всичко ще бъде наред.

Той включи.

Беше странно усещане. Отначало розова мъгла, съвсем уютна и комфортна, ритмична музика, обливащи тялото вълни топлина, после — приятен женски глас, многократно повтарящ точките на генералния каталог и дублираща светлинна информация пред очите — на есперанто. От любопитство Язон поиска превод на италиански (спомени от младостта!) — и преводът беше направен мигновено. В края на краищата избра като език за четене кой знае защо именно датския и започна да разлиства страниците, отваряйки директории и файлове само с едно движение на ресниците. Информацията се подаваше в удивително компактен и удобен за възприемане вид, а в някакъв момент Язон осъзна, че не може да идентифицира езика на изложението. Очевидно сведенията вече постъпваха на подсъзнателно ниво, без да ползват знакова система. Това беше забавно, но той все пак се върна обратно — в света на конкретните символи и термини.

Язон бързо разбра принципа на обучение в библиотеката на Солвиц и за броени минути (поне така му се стори) научи историята на създаването и общото устройство на най-големия в Галактиката изкуствен астероид. Като начало това беше най-важно. Хитрия Теди не беше засекретил информацията за пътищата за излизане в открития космос и причините за отказа на главния шлюз скоро станаха известни на Язон — все същите черни твари бяха изключили автоматиката. Станаха му пределно ясни и мястото на разположение, както и принципът на действие на резервното устройство за излизане в космоса. И какво? Спасението им сега е само въпрос на техника ли? Не може да бъде! Ако Солвиц бъде разглеждан като приятел, той би трябвало да е пълен идиот или окончателно изкукуригал дъртак. Какво му е пречело да надникне в тези файлове и сам да намери най-простия изход в пространството?

Ако пък Солвиц е враг, достъпът до подобни сведения може да означава само едно: старият бандитски номер — абсолютна откровеност преди убийството, като някакво изтънчено изтезание, последна възможност за демонстрация на сила — т.е. искаш да научиш тайната — ето ти я, и без друго няма да ти потрябва…

Тази мисъл парна Язон. Той изкомандва в микрофона „стоп“ и дръпна левия плъзгач към себе си. Никой не му попречи. Странно. Отново седеше в уютната „радиокабина“, напомняща за младежките години в Скоглио, а до него седеше Мета. Отпусната в креслото, тя изглеждаше безметежно заспала с кротка усмивка на устните. Но след това нещо, може би неволен телепатичен сигнал от Язон, я стресна и я върна към реалността по същата обозначена от Солвиц схема — микрофон, плъзгач, наушниците на масата. Дори не се наложи да измъква електродите с иглите.

— Всичко наред ли е? — попита Мета.

— Като че да — нерешително отвърна Язон.

— Интересно ли е? — зададе тя нов въпрос.

— И още как! Според мен много.

— Тогава продължаваме обучението!

Неочакваният ентусиазъм на Мета го зарази и той вече беше готов отново да се потопи в информационния сън, когато тя го дръпна за ръкава:

— Почакай, Язон, ако ти се струва, че измъкването оттук е много просто, чети внимателно допълнението към инструкция номер тридесет и девет от пета глава на общия технически паспорт.

— Тридесет и девет? — шашнато попита Язон. — Аз се добрах едва до тридесет и седми.

— Много лошо — скара му се Мета. — Там има и други приложения.

Той отново се гмурна в потоците информация и много скоро разбра, че всички тези етапи Солвиц вече е минавал преди него, докато е търсел пътечка за изход от безкрайната объркана битка със собствената му злоба и подлост. Но обиколни пътища нямаше, трябваше последователно да се изминат всички стадии на логическо осмисляне на възникналата ситуация. Той се катереше по тези стадии като алпинист по отвесна скала и това с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно. Настъпи чисто психологическа умора. Да се поразходи? Почивка? Е, не! После едва ли ще може да се втурне в търсенето с предишния ентусиазъм. А и въобще е много лесно да изгуби нишката на започнатото вече дирене.

Тази нишка се виеше по много усукани траектории, понякога направо се завързваше на възли.

За да се приближи към разковничето, на Язон му се наложи да влезе в дебрите на теоретичната геронтология^[1] и в най-потайните кътчета на най-древната наука или магия, наречена психология; не мина и без подробно изучаване на редица биохимични процеси, а също така на юридическите основи на хипотетичната цивилизация от андроидите; в любимата история на човечеството на планетата Земя Язон, разбира се, също се гмурна, защото доктор Солвиц несъмнено беше продукт именно на тази култура. Как не му се искаше да изплува обратно! Колко увлекателно беше да пътешества из древните епохи! Когато усетеше, че се увлякъл прекалено, Язон спираше и, както го бе посъветвал Солвиц, прехвърляше ценната информация на материален носител, за да я осмисля по-късно. Защото и паметта не е безгранична. Но колко неудържимо, колко силно му се искаше да изучи всичко сега, без да отлага! Междувременно, загадъчният алгоритъм на търсенето го водеше напред и все напред, през физиката и политиката, през естетиката и лингвистиката, през астронавигацията и екстрасензориката — към спасението, към обитаемите светове, пръснати в пространството, към свободата. Не беше ли този път безкраен по определение, не беше ли той изкусно програмиран модел на пътя, характерен за галактическата цивилизация? Как да стане това? Как да се ориентира? Как да постъпи въобще?

О, високи звезди! Той — забрави ли? Съществува и десен плъзгач — уплътнението на времето! За в краен случай. И като напрегна всичките си телепатични възможности, без да излиза от информационно-хипнотичния транс, съумя да види Мета. Все там, на същата маса. Тя седеше, без да снема слушалките, в любимата си за размисъл поза, сплела ръце зад главата със затворени очи, а десният превключвател пред нея вече беше включен. Включен! Значи е време! Този последен щурм той посвещава на своята любима. Те ще се измъкнат оттук. Непременно ще се измъкнат, ако винаги са двамата заедно.

 

 

Щрак! И отново розова мъгла. После странни усещания. Мозъкът продължава да решава поставената задача, а тялото започва свой живот. Тялото крачи по коридора, застлан с мек килим в цвят „бордо“. Тиха музика се дочува от страничните врати, а отпред долита неясен, ритмичен и все по-нарастващ шум. Много познат шум: сдържано многогласие, шумолене, почукване, тихи звънчета и от време на време лаконични викове: „Милион и половина на черно!“, „Сто и петдесет на нула!“ „Всички залози се удвояват!“ Това е крупието. И гласа му е до болка познат. Или всички крупиета имат еднакви гласове? На коя планета беше играл за последен път рулетка? Заровете по-добре се поддават на мислено въздействие, но все пак… Въпреки, че беше успявал да спре където трябва и тежкото колело.

 

 

Той е все по-близо до заветната врата, вече усеща миризмите — скъпи парфюми, тежки прашни завеси, качествен тютюн, традиционен паркетен лак и тънък неповторим мирис на пари.

 

 

Той влиза в залата и всички погледи се устремяват към него. Въздишка на възторг и радостно предвкусване за небивало шоу плъзва сред тълпата от опитни играчи, богати идиоти и натруфени дамички.

Язон се приближава до масата и хвърля върху зеленото сукно тежка пачка бисерно пробляскващи галактически кредити. Крупието с пукот разкъсва нова опаковка зарове. Сервитьорът притичва с поднос, отрупан с разнообразни чаши и чашки. Гърлото му е пресъхнало, боли го глава, но Язон знае: преди игра не трябва да се пие нищо силно! Телекинезата е капризно нещо. Леко да се олюлееш — и току-виж — си пропуснал целта. Той избира висок тънък бокал алдебаранско със златни искри (в него има не повече от деветнадесет процента алкохол) и отпива няколко глътки. Това е! Започва се.

 

 

Като че ли не вижда какво хвърля той самият, или какво хвърлят другите. Помни само едно — че постоянно печели. Планина от сребристо-изумрудени жетони запълва вече половината маса. Знае, че това ще свърши лошо. Законите на хазартния бизнес са еднакви винаги и навсякъде. Малко е да спечелиш, трябва да съумееш и да си отнесеш парите!

Неочаквано се появява нов играч, нов съперник, който изравнява залозите. Кой е той? Благородното, изящно и аристократично лице смътно му е познато отнякъде. Но колкото и да се опитва, той не може да си спомни името на неканения гост. Кой знае защо му се струва много важно да разбере колко е часа. Язон крадешком поглежда към часовника си и вижда, че го няма на лявата му ръка! Смъкнали са му го? Откраднали? Или просто е забравил къде е свалил и зарязал любимия си универсален прибор с цяла купчина различни циферблати за всички случаи в живота?

Язон притеснено се оглежда наоколо за часовник и едва не се удря по челото: през всички векове и по всички светове в казината не е било прието да се следи хода на времето. Тук няма и не може да има стенни, настолни, даже джобни часовници. Редовните играчи са запознати с правилата. Затова са и редовни играчи! Затова са облечени така пищно, помпозно, натруфено, както даже и на театър не ходят, може би само на прием при краля. Когато идват в игралния дом посетителите съблюдават ритуала, установен от много хилядолетия.

О, какво щастие е да се окажеш отново в тази приказна обстановка! Да се усетиш най-добрия сред най-добрите. Да усетиш упоението от победата! Да удариш голямата печалба. А времето… Какво е времето! Защо му е часовник? Като излезе оттук, ще си купи нов, много по-скъп. Най-скъпия!

„Като излезе оттук…“ — повтаря за себе си Язон и отново смътна тревога се надига от дълбините на душата му. В следващата секунда си спомня името на новия си съперник — Теодор Солвиц. Доктор Теодор Солвиц.

— Вашият залог, Теди? — небрежно попита Язон.

— Планетата Солвиц.

— Но на мен не ми трябва вашата планета. Играем на пари. Кажете цената, Теди!

— Вие не ме разбрахте, Язон. Аз прекрасно знам, че моята планета не ви е нужна, но вие искате да я напуснете. Вие мечтаете да се откопчите оттук. Залогът е вашата свобода!

— Оригинално! — усмихна се Язон. — А вие на какво? Вие нищо не рискувате, а, Теди?

— Няма такова нещо, Язон, аз рискувам да загубя вас. Това е повече от планета. Започваме ли?

Язон нищо не отвърна. Мълчанието е знак на съгласие? Може би. Но реалното съгласие ще стане факт в момента, когато пръв хвърли заровете.

О, колко трудно бе да разтвори длан! Кога друг път му е било толкова тежко? Кога? Не можеше да си спомни. А имаше, имаше нещо подобно в далечното минало, нещо забравено, но определено важно, най-важното… Длъжен беше да си го спомни. Сега, сега… Ето го! Язон почти хвана за опашката изплъзващия се спомен.

И в този момент непознат, но горещ и страстен женски глас зашепна в ухото му:

— Ти трябва да играеш, ти трябва да започнеш веднага, точно сега!

Язон се обърна. До него, почти прилепена и лъхаща на умопомрачителни аромати, стоеше красавица. Не просто красавица, а богиня, сляла в едно чертите на войнствена амазонка и крехка горска фея.

— Заради мен — промълви богинята със свенливостта на ученичка.

Изхитряше се да бъде и развратна, и трогателно скромна едновременно.

И заровете изтропаха по дървото под зеленото сукно. Играта започваше.

Това беше напълно безумна игра. С променлив успех, толкова променлив, че всеки от съперниците по няколко пъти се оказваше на границата на пълен провал, но после се изкачваше на гребена на успеха. И това нямаше край. Язон започна да пие. Вече не само алдебаранско — иначе нямаше да издържи до сутринта. И поредната чашка като че ли го удавяше и като че ли Солвиц също владееше телекинеза. Те хвърляха кубчетата един срещу друг, потта се лееше от веждите и на двамата и вече никой не беше в състояние да разбере кой ще победи.

Но красавицата, застанала до него, помагаше на Язон. Определено му помагаше. В моменти, когато силите съвсем го напускаха, тя изведнъж обвиваше шията на героя със своите тънки и трепетни ръце или бързо, поривисто го целуваше в устните, или притискаше скута си към крака му. И всеки път това го зареждаше с нова енергия. И печелеше, печелеше! Това беше прекрасно! По-прекрасно от всичко на света.

Ласките на загадъчната богиня ставаха все по-горещи, все по-откровени, с крайчеца на окото си Язон забелязваше, че тя е останала почти без дрехи. Девойката стенеше и се извиваше, тя дишаше тежко и се прилепяше все по-плътно към него и нещо щеше да се случи в следващата минута, защото Солвиц вече губеше, непрестанно губеше, всичко се нареждаше идеално и… но изведнъж заровете се обръщаха не както трябва. Залата въздишаше и всичко започваше отново.

Колко пъти се повтори това? Колко ли време можеше беше продължило? Нямаше часовник. Само знаеше, че игрално-сексуалният оргазъм рано или късно ще настъпи. Но знаеше и друго: колкото и да се стремеше към финала, не му се искаше да го достига. Победата, напускането на планетата Солвиц, бяха престанали да имат за него каквото и да било значение. Играта беше станала самоцел. Самият процес на играта — висше наслаждение. „Миг поспри, ти тъй прекрасен си!“, „Целта е нищо — движението е всичко!“, „Щастие — това е търсенето на щастието.“ Древна класика на философската мисъл. И още: „Не можеш два пъти да влезеш в една река!“

Той играеше, и играеше, и играеше, сладострастно се опитваше да хване за ръкава изплъзващото се предчувствие — ето сега нещо ще се случи…

И се случи.

От дъното на залата се появи Мета. С два пистолета насочени напред и малко встрани и нагоре. Надутите господа се пръснаха като зайци, натруфените дами се разхвърчаха с изяществото на кудкудякащи кокошки.

— Язон, аз ти казах, че няма да търпя жени около тебе.

Първият изстрел беше за божествената красавица. Главата й се разхвърча на зелени пръски и паниката обзе присъстващите не на шега. Мета подаде на Язон неизвестно откъде взел се трети пистолет и бързо му прошепна:

— Изчезваме!

Те се оттегляха, като стреляха и хвърляха гранати, оттегляха се и оставяха след себе си димящи отломки от маси и зелени локви желе от повалени андроиди.

— Мета, нищо не разбирам! Та това е моят личен въображаем свят. Как успя да нахлуеш в него?

— Голяма работа! Не е чак толкова въображаем, между другото! Сега бързай, намерила съм изход оттук. Но той е временен. Ако не успеем, ще се затвори. А ти ми философстваш. Недодялан комарджия!

— Все едно, не разбирам — продължаваше да мърмори, докато силната ръка на Мета го влачеше по неизменните за Солвиц коридори, асансьори и стълбища. — Ние с теб нали сме в кабината, т.е. в библиотеката и ровим за информация от архива на Солвиц? Нали така?

— Така.

— Е. Там аз вървя по своя път, ти по своя. И двамата сме подложени на тридесеткратно ускорение на времето…

— Навреме се сещаш за ускорението — забеляза разгорещената и още по-привлекателна пирянка. — Приготви се. Започва промяна на мащаба.

Хронопреходът се стовари върху Язон с все същите „ласкави“ усещания и последното, което той успя да чуе, беше шеговито-раздразнената фраза на Мета:

— Колко сте смотани вие мъжете! Заповтарял — не разбирам, не разбирам! Какво има да разбираш. Когато обичаш истински, ще намериш любимия човек където и да е, ако ще в ада, ако ще във виртуалната реалност…