Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (20)

Двадесета глава

— Край! — каза Кърк, като нахлу в каюткомпанията. — Незабавно обръщам кораба в посока към Пир. Получих сигнал за тревога от Накса. Този коварен боклук само е чакал момента да напуснем планетата с най-добрите си хора и най-добрата си бойна техника. Там отново е същинска кланица. Прекратявам договора и се връщаме на Пир.

Ривърд Бервик мълчаливо го гледаше в очакване на продължение.

— Вие чухте ли, Бервик? Скъсвам договора! — навиваше се все по-силно Кърк. — Веднъж се полакомихме за нови земи и едва не отстъпихме на врага всичко. Сега аз не искам да изгубя родния свят докато помагаме на световете от Зелената Клонка. Стига! Прекалено съм стар за тези игри: безсмъртие, тайни организации, спасение на човечеството… Отлитаме, Бервик!

Представителят на Специалния корпус и Обществото на Гарантите на Стабилността както преди търпеливо мълчеше и само тъжно гледаше в упор разбушувалия се беловлас гигант.

— Ние, все едно, не сме ви нужни! — продължаваше да крещи Кърк. — Вашите хитроумни планове са прекалено сложни за пирянците. Така и не смятате да използвате бойната мощ на „Арго“! Ако въпросът е просто да се постреля по гадовете, скрити под леда, това го могат и леките есминци от ескадрата на Консорциума. И в края на краищата планетарните бомби са заложени. Взривателя ще ви оставя като подарък, ако сумата му още не е изчерпана.

— Отдавна е изчерпана — тихо каза Рес.

— Е, карай! — сърдито, но вече малко по-спокойно уточни Кърк. — Няма време за правене на сметки.

— А нашите приятели изчезнали там? — още по-тихо попита Рес.

— Язон? Той ще се измъкне и без нас. Прекалено добре го познавам. А Мета и Троу… По дяволите, те сигурно вече не са живи. Но пирянците умеят да посрещат смъртта с достойнство. Мета първа би ме накарала да летя към Пир, а не да я спасявам от неизвестно какво. Също и Троу. Не разбираш ли, Рес?

— Не разбирам — призна Рес. — И никога не съм разбирал.

Кърк метна към него гневен поглед, като че в този момент бе осъзнал, че пред него стои обикновен говорител, и каза:

— Досега никой не ме е запознал с устава на Гарантите на Стабилността, не съм давал клетва за вярност към Специалния Корпус. Подписал съм само междузвездното съглашение между участниците от Лигата на Световете и този договор с вас, Бервик. От първия не се отказвам, а втория скъсвам. Край! И командирът тук все още съм аз!

— Настина, Кърк, във вашата власт е да обърнете кораба в коя да е посока — обади се най-после Ривърд Бервик. — Екипажът на „Арго“ ще се подчини единствено на вас. Само ми отговорете защо, като приехте съобщението на Накса, не тръгнахте веднага към командната зала при Дорф, ами се върнахте тук, в каюткомпанията?

Кърк се обърка и някак си оклюма. Като че ли изведнъж бе разбрал нещо важно за себе си и за цялата тази ситуация. Рес заговори пръв:

— Така. Помълчи сега, Кърк. Ще ти обясня защо дойде при нас. Ти сам не си убеден в правилността на решението си. Добре си спомни как преди няколко години вие всички като полудели напуснахте планетата Щастие и се втурнахте да спасявате Пир. Аз тогава бях в низините с армията на Амх, вие даже не успяхте да се свържете с мен. Щях да ви кажа и тогава, че няма защо да летите. Закъсняхте и то съвсем закономерно. Градът загина. Накса и неговите хора останаха единствените стопани на планетата. Съгласи се, че само благодарение на „говорителите“ успяхме да запазим шахтите, а по-късно и да започнем възраждането на Пир.

Кърк мълчеше, но не беше съгласен. Да, Накса и всички жители на селището в джунглите опазиха минното оборудване, но закриха шахтите и ги консервираха — нужни ли са тежки метали, щом е прекъсната връзката с външния свят. А истинското си възраждане Пир дължи предимно на него — на Кърк и на Мета, на оцелелия по чудо Бручо, и на новото поколение герои Клиф, Стан, Тек, Гриф в края на краищата… Е, и разбира се, на Язон — без неговите пари и финансов гений биха ли могли да построят такъв космодрум? Кой би имал такава фантазия, че да му хрумне да превърнат фермерското селище в Отворения?

Но Кърк не каза нищо подобно на Рес. Груберът си е грубер, не можеш да го промениш. Така и до смъртта си ще дружи с враждебната природа, докато тя не го изяде. А природата на Пир си е такава — ще изяде и безсмъртния, без да й приседне!

— Колко още смяташ да воюваш със Света на Смъртта, Кърк? — попита Рес. — Победа няма да има.

— Ще воюваме точно толкова, колкото е нужно — твърдо отвърна Кърк, като едва се сдържаше да не извади оръжие. — И победа обезателно ще има. Наша победа. А сега се свържи още веднъж с Накса — добави той без пауза.

Бервик облекчено въздъхна — ледът се пукаше. Сега имаше шанс Кърк да бъде уговорен, а значи и линкорът „Арго“ (дай Боже!) да не отлети към Пир преждевременно.

Докато чакаха връзката с Накса, трябваше да бъде затвърден достигнатият от Рес успех и Бервик веднага съобрази за какво трябва да говори. Опитът му от общуването с истински пирянци (Рес не се брои) беше едва неколкодневен, обаче членът на Съвета на Консорциума, а също така и сътрудник на множество секретни и свръхсекретни организации, беше доста прозорлив човек и, без да знае сам, използваше за убеждаване на Кърк метода на Язон дин Алт, който познаваше пирянците като себе си.

— Аз не съм учен, Кърк — каза Бервик, — но според мен и с невъоръжено око се вижда, че причината за поредното изостряне на ситуацията на Пир се крие в събитията тук. Нима може да се счита за случайно съвпадение вашата атака върху астероида на Солвиц и нападението на пирянските твари върху космодрума „Велф“? Налице е телепатичен контакт между тези и онези създания.

Това беше блъф. Абсолютен блъф. Бервик само от отчаяние измисли тази екстравагантна хипотеза. Но попадението се оказа стопроцентно: в очите на Кърк блясна недвусмислен яростен огън.

И тогава Бервик го обори окончателно с последния си аргумент:

— Разбира се, на родната планета е по-леко да се сражаваш с враговете, вкъщи, както се казва, и стените помагат. А да встъпиш в единоборство непосредствено с квинтесенцията на злото, това същото световно зло, изглежда не е лъжица за устата на могъщия Кърк. Ето, бягате…

Поради своята неопитност Бервик попрекали с метода си на въздействие. Рес едва успя да отклони встрани протегналата се светкавично ръка на Кърк и куршумът, изсвистял край Бервик, успя да пръсне на дребни късчета само старинния земен глобус с карта на звездното небе. Повторни опити за убийство нямаше, тъй като в говорителите на каюткомпанията най-сетне се чу гласа на Накса:

— Атаката спря. Може би временно. Основната част на града оцеля. Космодрумът по обща преценка може да се ремонтира, но засега е в състояние да приема само леки совалки и ракетни катери. Кърк, ние ще се радваме да ви видим, но екстрена необходимост да се връщате засега няма. Ако е възможно бих искал да поговоря с Бручо за някои нови видове животни. Но за целта ще се свържем по-късно. Кърк, помниш ли как тварите напоследък се отнасят към мощните електромагнитни и пси-излъчвания… връзката… половин час… все пак побързайте… в течение…

Последните му думи съвсем потънаха в смущенията и Кърк разбра, че причината за прекъсванията е все същата — атаките на новите пирянски организми.

— Тръгвам! — рече Кърк решително.

— Накъде? — колкото се може по-спокойно запита Бервик.

— Клиф вече рапортува за готовност. Стартираме след минута. Лично аз ще разгромя тези твари отначало тук, а после и на Пир!

— Успех — прошепна Ривърд Бервик, който още не беше дошъл на себе си.

От много хиляди години насам той за пръв път беше подложен на такава реална заплаха за живота си.

 

 

— Физическото състояние на Стан и Арчи е идеално — доложи Тека на пирянския вожд, докато стоеше в стартовия шлюз пред напълно екипираните десантчици.

— Готовност първа степен за всички системи! — рапортува Клиф. — Ще ви прикрием с огън, ако има нещо.

Кърк също вече беше в скафандър и докато закопчаваше хермошлема, мислеше само за едно: правилно ли бяха решили да променят точката на атаката, след като Стан буквално в последните няколко минути на предстартовата подготовка беше получил информация за слабо, но явно пси-излъчване, фиксирано над един от сондажите, пробивани на случайни места, докато изучаваха структурата на обвивката. Сигналът не можеше да се идентифицира. Но едва ли беше от автоматичен пси-предавател, по-скоро там имаше хора. Не е важно какви. Хора — това е достатъчно! Не са някакви черно-зелени чудовища! Наличните пирянски прибори по принцип можеха да улавят емоционалните излъчвания даже през голяма маса метал. Свързочниците определиха с висока степен на вероятност този сигнал като SOS. Но не беше ли нов капан? Това безпокоеше Кърк много.

„Толкова по-интересно ще бъде — си каза пирянският вожд и отхвърли всички съмнения. — Стига сме си играли на котка и мишка. Където ни направят засада, там и ще се бием.“

Астероидът зловещо мълчеше, когато приземиха катера до края на ледената яма с почти отвесни стени и кръгло, около три метра в диаметър, метално дъно. Да, именно оттук беше дошъл загадъчния сигнал, но никой не напираше да отваря металната обвивка отвътре и нито една черна твар не помръдна в ледената глъбина, която ги заобикаляше отвсякъде. Никаква реакция нямаше и след като тримата с помощта на най-обикновено алпинистко снаряжение се спуснаха долу.

— Слоят стомана на това място е само половин метър — съобщи Стан резултатите от измерванията.

Кърк извика „Арго“ и попита:

— Клиф, добре ли ни виждаш? Прицелът точен ли е?

— Прицелът ми е с точност до микрон, мощността на заряда се регулира идеално. Мога да разстрелвам мухите около главата на всеки от вас!

— Мухи засега не се виждат — отвърна Арчи, — а виж метални пръски ще се разхвърчат скоро!

— Започвайте разрязването на обвивката — разпореди се Кърк.

Режеха технически грамотно, по окръжност, равномерно навлизаха по целия периметър. А когато остана тънка стеничка, едва удържаща огромната маса висящ върху нея метал, я преодоляха с помощта на термичен разрез, постигнат от мигновено нагрята до четири хиляди градуса волфрамова жица. Всички видове оръжия — от примитивни пистолети до плазмени и течнохелиеви оръдия — бяха насочени сега към малкия метален кръг върху огромната ледена равнина. Но астероидът на Солвиц, както винаги, им поднесе изненада.

 

 

Увлечен от потока въздух изтичащ през тясната пролука, металният цилиндър се приповдигна на повече от половината от дебелината си, но след това безсилно рухна надолу в мрака. Тримата постояха известно време на разстояние — кой знае какво можеше да се очаква, но от друга страна, за тях главното беше да проникнат навътре, а с това, както стана ясно, трябваше да се побърза. Въздухът в отворения от тях обем скоро свърши. Искрящото ледено облаче от застинали газове висеше над главите на пирянците като димна завеса, предназначена да пречи на стрелбата — Кърк успя да помисли и за това. Но след като от образуваната дупка не изпълзя никаква сган, те мълчаливо се спогледаха и се приближиха дружно толкова, че да могат да се наведат над отвора и да осветят вътрешността с фенерите, монтирани на шлемовете им.

Никой не успя да види нищо. Неведома сила ги дръпна надолу, придърпа ги неумолимо и властно, но толкова плавно и меко, че на екипажа в звездолета в орбита това навярно бе изглеждало като доброволно спускане.

„Ето така се провалят и най-добрите бойци“ — тъжно помисли Кърк, но не подаде на „Арго“ сигнал за тревога. Защо ли? В кого би трябвало да стреля горкият Клиф? Всичко върви по плана. Те са вече вътре.

Само че вътре в какво?

Тримата висяха в безтегловност и пълна тъмнина, като осветяваха с фенерите само един на друг лицата си и тавана (стена, под, не е важно…), през който бяха минали току-що. Изрязаният от тях „люк“ бързо се затвори с прозрачна ципа (хиперлед? стъклостомана? друг неизвестен материал?) и в помещението започна да нахлува въздух.

— Е, какво, хванахме ли се като диви кучета в капан? — попита Кърк, като с това поемаше отговорността за станалото върху себе си.

— Не мисля — разсъди Арчи. — Лично аз не наблюдавам никакви злонамерени действия спрямо нас. Според мен това е най-обикновен гравитационно-вакуумен шлюз. Така че навярно автоматиката сама ще ни покаже по-нататъшния път.

Арчи се оказа прав и Кърк в себе си да се зарадва, че именно той, като бе смирил пирянската си гордост, бе помогнал на младия физик от Юктис да дойде в десанта. Защото нито един пирянец не би могъл така трезво и ясно да прецени обстановка, в която насилствено го лишават от инициатива.

А астероидът наистина не упражняваше насилие над своите пленници. Гравитацията плавно се стабилизира с пълна смяна на полюсите — т.е. таванът стана под и сега те стояха върху него под куполообразен свод, осветен само от няколко мъждукащи, очевидно аварийни лампички, а пред тях беше яка врата с вакуумни брави, над която сред призивно мигащи надписи на много езици очите долавяха и най-разбираемия — на междуезик: „Налягането е нормално. Оставете скафандрите си в шлюза.“ Разбира се, никой даже и не помисли да се съблича, въпреки че датчиците на газоанализаторите потвърждаваха запълването с годен за дишане въздух. Добре, добре, ама не сме си вкъщи, резервоарите на гърба ни ще стигнат за още много време. То пък голяма съблазън — да дишаш чужд въздух — току-виж си вдишал и нещо друго… А виж, да минеш през шлюзовата врата — това е нещо наистина интересно!

— Как мислите, Арчи, тази врата ще се отвори ли? — реши да се посъветва Кърк със съобразителния астрофизик.

— Кърк, вече знам, че двама пирянци могат да разбият всяка врата — усмихна се Арчи. — Но дайте за разнообразие да пробваме като вежливи люде.

Вратата, естествено, не пожела да се отвори. Даже след като Кърк опита. Не грубо, а с дръжката.

— Според мен вежливите люде отначало чукат или звънят. Да виждате някъде тук звънче? — язвително се обади Стан.

— Звънче няма — сериозно му отвърна Арчи, — но като за начало това копче, мисля, че ще свърши работа.

— Стой, не пипай! — властно го спря Кърк. — Никога не бързай с разни непознати бутони. С вас, учените, е като с децата — само неприятности. На Пир от шест годишни вече знаят — първо разбери, след това пипай.

— Момчета! — неочаквано изпъшка Стан. — Стойте момчета! Внимание!

Той като хипнотизиран гледаше дисплея на постоянно включения пси-приемник и светкавично обработваше показанията на прибора:

— Много мощен, много близък сигнал! Надежда, тревога, отчаяние, радост — страшна смесица от емоции. Да пратим модулиран сигнал с нашия код? Ако това са те?

— Не, Стан, сега трябва да изкъртим тази врата — заяви Кърк. — Хич не ми харесват емоциите оттатък, още повече, ако са на нашите хора. Няма време за разговори. Ха помогни ми, де! Давай, приятел!

Дръжката се откърти лесно, но вратата се оказа солидна, правена за векове. И тогава Арчи в суматохата все пак се изхитри да натисне любимото си копче. Незабавно се разврещя аварийна сирена — отвратително тънко и силно.

— Извинявайте, приятели — разпери ръце невъзмутимият астрофизик, като се опитваше да надвика механичния вой. — Мислех, че е като в асансьор.

— А аз мисля — още по-високо извика Кърк, — че напразно те взехме със себе си.

И той за пореден път удари с целия си могъщ торс бронираната врата. Лицето му се беше наляло с кръв не толкова от напъна, колкото от ярост.

Арчи се опитваше да достигне до разума на освирепелия гигант. Защото даже Стан беше разбрал, че вратата не трябва да се избива, а да се среже с лазер. Но, за съжаление, или за щастие, нямаше още такава сила, която да спре атакуващия Кърк Пир.

— Махай се оттук, Арчи — ревеше той като ранен звяр, като едва ли си представяше къде изпраща младия юктисанец.

И може би, поради липса на други цели, той, в края на краищата, щеше да застреля нещастния астрофизик, но в най-ужасния момент сирената неочаквано спря и в надвисналата тишина отчетливо се чу бръмченето на отваряща се врата.