Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (4)

Четвърта глава

Малкият космически катер с екипаж три имита притежаваше двойна система за управление — едната за манипулаторите на роботите, а другата — за дистанционните сигнали от кораба. При това, в случай на извънредна необходимост, дистанционният контрол можеше да се поема от четвърти човек — всеки, който имаше достъп до централния пулт, без да е зависим от имитационните роботи, в които се бяха „настанили“ Язон, Мета и Троу. Тази хитра система бе измислена от Язон, заразен от необичайната предпазливост на Мета. Разбира се, тя беше права. Леденият планетоид криеше в себе си маса изненади, а всеки, имал поне веднъж работа с имит, знаеше колко е трудно да излезеш от шок, ако си изключил блокиращото устройство заради пълнотата на информацията и не успяваш да го включиш, когато предаваните от робота усещания преминават прага на безопасност за психиката. Те се готвеха за това. Съвсем скоро се оказа, че е трябвало да се готвят съвсем за друго. Но можеше ли всичко да се предвиди?

Язон нарочно избра мястото за кацане по-далеч от заледената равнина, където първата група десантчици бе изрязала ледения куб с чудовището. Първо, не си струваше да изкушават съдбата на едно и също място, а второ, искаше им се да разберат защо след като по-голямата част от повърхността е застинала като спокойно море, в отделни участъци се виждат струпвания на блокове, сякаш там е вилняла истинска буря. При пълното отсъствие на атмосфера бурите, естествено, бяха невъзможни. Значи нещо друго от вътрешността на планетоида беше надигнало ледената кора. Впрочем, беше решено бомбите да се монтират именно в такива точки. Язон бе взел това предвид, в плановете му не влизаше среща с монтажниците на взривното оборудване.

Полетът протече нормално почти до самото кацане, но след това приборите регистрираха мощни магнитни смущения и катерът престана да ги слуша. Мощно енергийно излъчване елиминира управляващите сигнали от кораба и кацането стана по нов, строго зададен курс. Кой го бе задал? Кой?!

Язон не успя да си отговори на този сложен въпрос. А и приземяването стана толкова стремително. Но за щастие контролът над забилата се в леда техника не беше напълно изгубен. Входните люкове се отвориха веднага щом получиха съответен сигнал. Трите имита изскочиха почти едновременно като древни полицаи, пристигнали на местопрестъплението. С това и свърши аналогията, защото по-нататъшните събития хвърлиха доблестните „рейнджъри“ в пълно недоумение и смут. Намираха се в подножието на огромна отвесна скала, чезнеща в тъмнината на беззвездното небе и само прожекторите им и мощният фар на катера изтръгваха от мрака синкавия проблясък на полупрозрачния лед. Изведнъж стената се разтроши и се разлетяха милиарди блестящи късчета, досущ както взривна вълна помита дебело стъкло. Язон дори си помисли, че предсрочно е започнала операцията по взривяването на астероида.

И тогава от дълбините на образувалия се пролом се появи черна безформена фигура. Тя беше така безкрайно черна, какъвто изглеждаше върху екраните дискът на астероида по време на далечната локация и излъчваше също такъв непреодолим ужас. Трудно беше да се сравни с нещо цялата тази безсмислица.

— Истинска черна дупка! — прошепна Троу. — Вижте — пълно отсъствие на всякакви излъчвания!

— Да, ама тая дупка чупи леда и крачи направо към нас, т.е. към нашите имити — отбеляза Язон.

— Но това не може да бъде! — успя да извика Троу, преди имитът на Мета пръв да открие огън с всички оръжия едновременно.

Пирянците никога не чакаха команда „огън“. А заповедта „остави“ изпълняваха веднага, след като им свършеха боеприпасите.

— Ама това е глупаво! — буквално стенеше Язон. — Прекратете! Спрете!

Настина беше истинска нелепост да се стреля, когато куршумите дум-дум, лазерните лъчи и даже високотемпературната плазма изчезват в нищото, фигурата застина няколко секунди като скала от черен лабрадор, но това не приличаше на уплаха или отстъпление, по-скоро на лек размисъл преди следващата крачка. Не се наложи да чакат дълго. След секунди тримата се убедиха — абсолютно черното тяло изобщо не бе дупка в пространството, не бе кондензат на силови полета или още по-малко фантом. Черният колос бе напълно материален. Той изхвърли напред две подобия на пипала като две огромни ръчища с тежки юмруци и ги стовари върху невежливите пришълци. Едното от тях направи катера на смачкана тенекия, а другото хвана имитите и ги прибра в своите мрачни дълбини. Може би ги беше направило на прах, но това никой нямаше да научи, защото връзката с роботите веднага прекъсна. И слава богу, защото никой не искаше да изпита върху гърба си цялата гама от подобни усещания. Още по-голям късмет беше, че успяха да заснемат всичко с контролните камери и апаратурата отчете, че изображението е предадено без загуби направо в паметта на корабния компютър.

Язон, Мета и Троу бързо се изключиха от вече безполезните имитационни апарати и преминаха към наблюдение чрез външните прибори на „Арго“.

В епицентъра на събитията ставаше нещо нередно. Последната аудиоинформация, предадена в мозъка на смелчаците и техните загинали имити, беше чудовищна, дяволска какафония от звуци — едновременно ниски и високи тонове от долната и горната граница на слуховия диапазон с мощност, достигаща прага на болката на слуха. Сега, когато предаването бе прекъснало, всичко наоколо потъна в абсолютна вакуумна тишина.

Процесът продължи удивително бурно. Изглеждаше, като че ли в планетоида е пробита дупка и през нея в безвъздушното пространство изтича като гъсто мастило във вода този чудовищен мрак. Само че не със скоростта на течност, а с бързината на растяща над земята атомна гъба. Настъплението на тази тъмнина към кораба ставаше обратно на всички познати на хората физически закони, което всяваше особен ужас. Това, което в началото изглеждаше като човекоподобна фигура, сега бе подобно на облак-октопод, на разбягващи се в различни посоки пукнатини, като че ли самото пространство се беше напукало като плоска картинка и сега бавно чезнеше в настъпващия кошмар от лепкав безнадежден мрак.

Такъв ужас и отвращение, каквито изпитваха в този момент, никой от тримата не беше изпитвал досега през живота си. И беше съвсем ясно, че няма къде да се скрият, че чернотата ще ги настигне навсякъде, че за тази субстанция бронята на линкора „Арго“ е като яйчена черупка или прозрачна мрежа, че смъртта е неизбежна и навярно вече са умрели, а всичко това е просто другата реалност — Страшният Съд или… обикновено безумие. Защото такова нещо просто не можеше да съществува.

Язон запомни обърнатите към него очи на Мета. Тази безстрашна, уверена в себе си амазонка за миг се беше превърнала в малко уплашено момиченце. Интересно, на какво приличаше той самият? И само на лицето на Троу сияеше бясно любопитство, преминаващо в маниакален хазарт и неутолима жажда за мъст.

„Не е на добро това“ — успя да помисли Язон.

Сетне всичко изчезна. Последното, което той чу, беше свистенето на изтичащия от каютата през огромна пробойна въздух.