Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (16)

Шестнадесета глава

— Ти добре ли си спомняш къде се намира вратата, водеща навън? — попита Мета.

Язон я погледна някак недоумяващо.

— Шлюзът, който беше в ремонт — доуточни пирянката. — Можеш ли да намериш пътя дотам?

— Бих предпочел да намеря пътя към бара с хубавото уиски. Не знам дали си струва човек да пуши на тази планета, но определено е време да си пийнем.

Мета го гледаше, наклонила леко глава, като се опитваше да разграничи шеговитата част от твърдението му от сериозната. Изглежда всичко беше казал на сериозно. Така или иначе Язон решително се насочи в обратна посока — към същата тази врата, през която току-що бяха изскочили като попарени.

— Не е нужно никъде да ходите — чу се глас отзад. — Мога да ви налея направо тук, ако желаете.

Солвиц стоеше до някакво съоръжение, вероятно летателен апарат, представляващо идеална сфера с диаметър около два човешки ръста, съставена от множество шлифовани, прозрачни плочки и поради това със сияеща във всички цветовете на дъгата кристална повърхност. Този блясък пречеше да се разгледа вътрешността на кълбото.

— Да тръгваме — спокойно предложи Солвиц. — Седнете тук заедно с мен и се надявам, че все пак ще побеседваме на спокойствие. Библиотеката ще трябва да отложим за известно време. Разбрах, че ви трябва време за адаптация.

В кристалната стена се отвори широк люк, сякаш се прозя великан, кълбото затрептя, издигна се и увисна напълно неподвижно на тридесетина сантиметра над земята. Значи все пак беше транспортно средство, макар и от непознат вид.

— Накъде летим? — полюбопитства Язон колкото се може по-небрежно.

— Важно ли е? — усмихна се Солвиц.

— Вече не — оцени Язон мъдростта на отправения му въпрос.

Но Мета не можеше да се успокои така лесно:

— Това, че отново сте добре, доктор Солвиц, вече не ме учудва, но за какво беше необходим целият този спектакъл от шум и грохот?

— Опасявам се, че не беше съвсем спектакъл. Виж, за подробности ще трябва да попитате вашите приятели от орбита. Очевидно са решили да си пробият път през външната обвивка към нас.

— Е, и?… — войнствено запита Мета.

— Какво „Е, и“?! Това е невъзможно!

— А вие не знаете ли, че ако пирянците вземат някакво решение, те винаги го постигат?

— За пирянците знам всичко — още веднъж добродушко се усмихна Солвиц. — Метала те могат да пробият. Затова и ще отлетим оттук. Известно време ще бъде малко неуютно. А ако искате да се присъедините към своите приятели по време на боя, повярвайте ми, това наистина няма как да станe.

Той видя, че и двамата не му вярват, и добави:

— Във всеки случай — не сега. Така че да вървим. Хайде, да вървим. Не обичам да влача някого насила!

— Да, но щом пирянците разберат, че не могат да влязат, ще взривят вашия астероид — не мирясваше Мета.

— Така е, но преди това ще успеем да поговорим за всичко. Вече говорих, струва ми се, за мащабите на времето. Или не съм?

Мета отчаяно се бореше с бурните чувства, които я бяха обхванали отново. Дясната й ръка автоматично вадеше пистолета, стискаше дръжката и отново го прибираше обратно в кубура, а погледът й беше вперен надолу в някаква точка — стараеше се не вижда нищо, та да й се отще да стреля!

Язон я хвана за ръката и с целия си телепатичен талант се зае да я успокоява. Той беше забелязал, че всеки път му става все по-лесно да постига това. Тук, сега, в тази секунда, Мета му стана по-близка от когато и да било и той усещаше ръката й като част от своето тяло. Хванати ръка за ръка пристъпиха към кристалната сфера.

Когато вече сядаха в блестящото кълбо, Солвиц съобщи:

— Щом се затвори люкът на хроноскафа, а това нещо се нарича хроноскаф, знайте, че времето отвън е застинало като зимен ручей. И между впрочем, светът, в който имахте щастието да попаднете, е разнообразен и богат. В него можете да живеете година или десет години, колкото си искате и да се върнете практически в същия миг на времето, във всеки случай — преди вашите приятели да са взривили всичко наоколо.

— Само дето има малко несъответствийце — каза Мета. — Излиза, че ние тук ще остареем, а нашите приятели ще си останат млади?

— Не — усмихна се Солвиц. — Тук никой не старее. Не само за десет, а и за много хиляди години. Просто не искам да ви шашкам с такива големи цифри. Нали ви казвах за тайната на безсмъртието? Ето тук се практикува моят метод.

— Тук, в хроноскафа? — реши да уточни Мета.

— Защо в хроноскафа? Тук — значи на моята планета. Хроноскафът е само уред за уплътняване на времето, съчетан с универсален летателен апарат. А нестареещи ви направи самият въздух на този свят. Извинете, този подарък ви го направих без разрешение.

— Благодаря — избърбори Мета, вече напълно объркана.

Досега тя продължаваше да не вярва на нито една дума на доктора, но в този момент взе, че повярва на всичко изведнъж. Не защото беше разбрала нещо — откъде би могла да разбере — а защото усети със свръхинтуицията си (на жена и на пирянка), че всичко това е истина. Доктор Солвиц не лъже!

А Язон стигна до същите изводи с помощта на логиката. Защо му е на Солвиц да хитрува, ако те са в пълната му безразделна власт? В пълна ли? Безразделна ли? Струваше си да се помисли върху това! Но не сега, а после, когато нервите му се успокоят и събере повече информация.

— И какво следва? — миролюбиво попита Язон.

— Като начало да слезем. Пристигнахме. Последна спирка. Нарича се „Център на планетата Солвиц“. Действително е геометричен център. Оттук преди много хиляди години започна строителството на целия комплекс.

Той вече беше застанал до люка, но миг преди да го отвори се сети нещо, за което трябваше да предупреди:

— Вие летите на хроноскаф за пръв път, нали?! Тогава се пригответе за не особено приятни преживявания.

„Не особено приятни преживявания“ беше прекалено меко казано. Зад отвора на люка го чакаха зрелища без никаква аналогия. Нещо, което не можеше да се асоциира. Не само формата на предметите (а предмети ли бяха това), но и звуците, миризмите и цветовете нямаха названия на нито едно известно на Язон наречие. Веднага му се зави свят, гадене прониза тялото му от гърлото до корема, превърна се в остра болка, изби го пот като град, като от изстискван парцал, а накрая му притъмня пред очите.

„Ама че кеф — помисли си Язон. — Сега всичко ще свърши.“

Да, ама не! Ужасно го втресе, обхвана го изцяло и не му позволи да припадне, като че ли го мъчеха с принудително безсъние и токови удари в ръцете и краката. През някаква жълто-сива мъгла се виждаше само едно — къде е горе и къде е долу, и това беше особено противно. Искаше му се да легне долу, да падне, но категорично знаеше, че не трябва, така че мъките продължаваха. Неописуем ужас.

Ако някога ви се е случвало да прекарате два дни без храна и сън, а после да изпиете бутилка коняк и половин час след като сте заспали да ви събуди тридесеткратно претоварване, спретнато от нескопосания пилот, който е решил да прави маньовър едновременно с излизането от джъмп-режим — то тогава можете да считате, че сте получили приблизителна представа за усещанията на Язон. С подобни образи по-късно той се опита да обясни на Мета преживяванията си, докато тя, естествено, беше понесла хронопрехода много по-леко.

Беше му толкова лошо, че даже не успя да помисли за евентуални опасности и злодейски замисли на Солвиц. Затова пък веднага си го помисли Мета, докато гледаше страшния невиждащ поглед на Язон, толкова неуместен на фона на мирния, даже уютен пейзаж. Мета бързо се беше адаптирала към новата обстановка и всичките й пет сетива изпращаха в мозъка й само благоприятни сигнали. Но именно това я караше да бъде нащрек. Добре, да допуснем, че Язон още не е излязъл от състоянието на претоварване, той и от обикновените ускорения страдаше повече от Мета. Логически е така. Тревога изпълни сърцето й — макар и само за няколко секунди, тя беше останала сама, в този напълно непознат, враждебен свят — случайно ли беше това?

Доктор Солвиц беше предвидил и тази ситуация.

Едва стъпили на окосената трева край езеро, заобиколено с храстчета с напълно нормални цветове — от зелено до оранжево, когато той подаде и на двамата пистолетите им от любимата пирянска система, познати още от ранното им детство. Скорострелността им не оставяше шанс да се измъкне нито един биологически обект, кобурът се прикрепваше към рамото, невромускулът осигуряваше мигновено подаване в ръката при мислена заповед. Именно такива играчки им бяха отнели неотдавна хората на Темучин. Какво трябваше да означава това? Личното оръжие се връчва на пленника тогава, когато го пускат на свобода. Значи ли това, че ги пускат на свобода?

Щом дойде на себе си, Язон искаше да се откаже от пистолета, изглеждащ нелеп в райската обстановка, но от солидарност с любимата реши да го остави — поне като талисман. Психологическата нагласа тук значеше много не само за Мета, но и за него!

Язон се оглеждаше внимателно и подозрително. Местенцето, разбира се, си беше райско, но по-добре да знае как да се измъкне от него. Бягство от Едем? Интересна задачка. За да бъде решена, му трябваше спокойствие, трябваше му да се отпусне.

„Е, да опичаме!“ — каза си Язон, като упорито пропъждаше натрапчивите спомени за току-що преживяния кошмар. Всичко наоколо радваше окото. И трябваше да го приеме като даденост, а не да търси подводни камъни. Трябваше да се сключи примирие с доктор Солвиц — само тогава можеха да разчитат да се измъкнат оттук живи.

— Доктор Солвиц, а може ли да ви наричаме някак по-просто?

— Да, разбира се, Язон. Наричайте ме просто Теди.

— Чудесно, Теди. Спомням си, че някой беше обещал да ни налее още по чашка.

— Имаше такова нещо — съгласи се Солвиц и, вдигайки ръка, щракна с пръсти като богаташ в ресторант.

Язон никак нямаше да се учуди, ако питиетата се появяха направо от нищото, но това стана по-просто и по-битово. Но, затова пък — по-красиво!

С тихо свистене, на десетина крачки от тях, се приземи цилиндър с големина на телефонна будка, яркозелен и като че ли сияещ отвътре като панаирджийски фенер. Безшумно се отвори овална врата и навън изпърха очарователна и доста пестеливо облечена девойка с изящна фигурка. В ръцете си тя държеше поднос от блестящ син метал, а върху него — тънкостенни тумбести чаши. Изглеждаше, сякаш те сами летят във въздуха, а наситено жълтата течност в тях е застинала, толкова безтегловна и професионално точна беше походката на тази удивителна сервитьорка. Истинска фея, само дето не й се виждаха крилцата.

Мъжете поеха чашите си с учтив поклон, докато откровено поглъщаха „феята“ с очи, а Мета, стиснала устни презрително, гледаше ту девойката, ту Язон.

— Не мога да търпя уиски — процеди тя, почти без да отваря устни. — Вино, моля!

Девойката изпърха обратно и въпреки неяснотата на поръчката почти веднага се върна със същия поднос и висока изящна чаша. В гъстовиолетовото й съдържание като звездички в космически мрак играеха проблясъци. Едва ли пирянката би могла да знае какво е това, но Язон мигновено си спомни марката на легендарната напитка — „Алдебаранско силно със златни искри“. Едва ли не най-скъпото вино в Галактиката. Цената на този наистина божествен на вкус продукт се покачваше и от проблемите по неговото съхраняване и транспортиране. Не рискуваше да развали уникалния му букет само този, който го е съхранявал в автентичната му опаковка — дебело черво от звяра „лю-лю-гръх“, изкисвано в изворна вода до пълна прозрачност. А тези зловещо синкави салами трябваше да се държат само провесени. Язон беше ходил на единствената обитаема планета в системата Алфа Телец и всички тези тънкости му бяха добре познати от личен опит.

В този момент Язон се учуди на собствените си разсъждения. Къде е той? На плажа? На курорт? Вино, момичета, зелена трева и басейн с кристална вода, симпатично малко бунгало далеч зад дърветата, мили спомени от младостта… Резкият глас на Мета го върна към реалността:

— Доктор Солвиц!

Тя категорично не искаше да го нарича Теди. И може би с основание?

— Доктор Солвиц, виното ви е отлично, но ми се струва, че не сме дошли за това.

— И за това също, Мета. Разберете ме правилно. Не е нужно да бързате — това първо, и второ, — вие непременно трябва да си починете.

„Направо ми чете мислите подлецът! — мярна се в мислите на Язон. — Аз си мисля за почивка и той говори за почивка.“

— Вие сте прекалено преуморени и няма да можете да възприемете всичко както трябва.

„… както трябва“ — механично наум повтори Язон и неочаквано зададе въпрос от съвсем друга област:

— А младото създание от зелената кутия — също ли е андроид?

— Да, разбира се — охотно подхвана предложената тема Солвиц, — само че много по-висока класа от тези, с които ви се налагаше да общувате по-рано. Тя е практически жив, но идеално управляем човек. Мечтата на всеки мъж — добави той мръснишки усмихнат.

— Андрошка! Каква гадост! — намръщи се Мета. — Тя не ви ли ражда товарно-разтоварни роботчета?

— Не — сериозно отвърна Солвиц. — Тя няма да може да роди никого. Това е изключено по замисъл.

— Много ли ги имате такива? — продължаваше да напада Мета, явно забравила с кого си има работа.

— Цял харем — на сериозно или на шега й съобщи доктор Солвиц. — Ако, разбира се, ви е позната тази дума.

— Позната ми е — сърдито измърмори Мета. — Специално изучавах историята на половия въпрос.

— О! — възкликна Солвиц. — Откъде такъв интерес към миналото? И още повече към секса. Сигурно е под влияние на Язон дин Алт. Та във вашия свят въобще не съществува понятието „семейство“. Там всички сте деца на Пир, не на Кърк, а на Планетата. Нали така?

— Да, но във връзка с това една жена от Пир никога не става вещ, принадлежаща на мъжа.

— Безусловно! — подхвана Солвиц. — Как можете да бъдете вещи един на друг, когато всички принадлежите на един стопанин — на Нейно Величество Войната! Вие просто сте пушечно месо и раждате деца от тринадесет годишни, за да загиват в кървавите битки. Милата ми нравственица!

Солвиц говореше без да обръща никакво внимание на пистолета на Мета, почти опрян в челото му.

„Незаредени пистолети ли ни е пробутал, или какво?“ — предположи Язон, но за всеки случай хвана пирянката за ръката и й прошепна ласкаво:

— Мета, ние дойдохме да разговаряме, а не да стреляме.

— Според мен този е истинският! — извика тя. — Чувствам, че този е човек и ще го убия!

— Не трябва, Мета — помоли Язон.

А Солвиц обясни уморено:

— Разберете най-накрая, че всеки път съм бил истински. Имам много тела. И мога да имам още повече. Сменям телата си, както вие дрехите. Ще ми скъсате още едно сако — ще си го поправя или ще облека ново. А до моя безсмъртен интелект не можете да достигнете. Успокойте се!

Пистолетът скочи в кобура. Мета се позамисли.

— Хайде да направим така. Сега отивате ей-там в оная къщичка и правите каквото си искате. Аз бих ви посъветвал първо да поспите. А утре…

— Извинете, в какъв смисъл утре? — реши да уточни Язон. — Сменят ли се денят и нощта тук?

— Вярно — оживи се Солвиц. — Хубава мисъл. Ако ви харесва, можем да направим и това. Но имах предвид чисто психологическото утре, когато ще сте се наспали и сте се събудили бодри и благоразположени. Хайде да говорим на свежа глава. А сега ви оставям, ако позволите.

Той се гмурна обратно в кристалното кълбо и изчезна.

Язон и Мета унило се повлякоха към бунгалото. Разбира се, там имаше всичко, което пожелаеш. Да ровят из помещението и да търсят някакво коварство им се струваше повече от нелепо. Бяха загубили още един рунд и трябваше да съберат сили пред решаващия дуел, без да се смущават от това, че същото иска от тях и противникът им. Но, дявол да го вземе, поне в нещо да не се подчинят! И Язон каза:

— Какво ни посъветва нашият приятел Теди? Незабавно да заспим? Ние пък няма да спим.

— Какво по-точно предлагаш? — не доразбра Мета.

Мислите й явно бяха далеч оттук. Язон също започна отдалеко:

— Дай да поговорим за това-онова. Ти нарече онази девойка от зелената будка „андрошка“. Отдавна ли знаеш за андроидите?

— Ами как? При нас много пъти долитаха онези чудаци от Лада и веднъж се опитаха да се справят с нашата фауна с помощта на андроиди. Голям смях падна. А някои наши мъже се увлякоха по андроидки. Каква глупост! Ами те не са истински и абсолютно не стават за война на Пир. Тогава ги кръстихме андрошки.

— Мета, аз истински ли съм? — попита Язон.

Мета го погледна замислено.

— Като че ли да.

— Любима моя, безумно се затъжих за теб тези дни. Помниш ли как си прекарвахме времето през дългите полети?

— Ти искаш да правим любов тук?!

— Какво толкова? Да, тук и сега! — Язон като че ли се обиди. — Да не би да не ти харесва леглото? Да вървим на тревата тогава. А за любителите на екзотиката тук има и басейн. Но по моему все пак в леглото е по-приятно.

— Какво общо има леглото?! — учуди се Мета на неговата недосетливост. — Да се любим тук е все едно да го правим на сцена пред публика. Тук съвсем не сме сами.

„Каква глупост!“ — щеше да каже Язон, но се сдържа и формулира мисълта си много по-меко:

— Каква странна мисъл, Мета. Та тук има само андроиди. Може би трябва да се притесняваме и от бордовия компютър? Ела при мен, скъпа…

Ледът на съмнението в душата на Мета се стопи. Тя се усмихна, тръсна коси и потъна в обятията на Язон. Тя също се беше затъжила много за него.

 

 

Язон никога нямаше да забрави как за пръв път остана насаме с нея. Тогава беше по-млад и много по-самоуверен. Те току-що се бяха запознали при доста екзотични обстоятелства — той беше пипнал голямата печалба от казино „Касилия“, след като бе развъртял парите на Кърк Пир, а тя беше пилот на раздрънкан транспортен кораб със смъртоносен товар, закупен в нарушение на всички мислими закони. Романтика? И то каква! С джобове, пълни с пари, за каквито не беше и мечтал, сред складове, претъпкани със съвременно оръжие, летяха към най-страшната планета във Вселената, на всичко отгоре още първата нощ след запознанството им да падне в обятията на най-красивата девойка, която беше виждал! Жените винаги му падаха лесно (и също така лесно се разделяше с тях), но това си беше в реда на нещата. Необикновеното беше друго — в действителност не тя му беше паднала в ръцете, а той — в нейните! На ръст почти колкото Язон, Мета беше почти един път и половина по-тежка от него заради пирянските свръхплътни мускули. Преди това Язон не можеше да си представи, че може да му хареса такава планина от мускули, увенчана с главица на очарователна блондинка с огромни сини очи. Но той се влюби. Влюби се като хлапак, въпреки че не го разбра веднага.

А Мета беше преди всичко войник на своята планета, а чак след това жена и се отнасяше към секса още по-утилитарно от галактическия скитник и повлекан Язон. Ето защо през странните нощи на транспортния кораб те нищо не научиха един за друг и той даже не се досети за възникналото чувство. Мета все се надсмиваше над лекия си като перушинка партньор, а Язон, откровено казано, не веднага се научи да получава удоволствие от този така понятен и любим процес. Пречеше му не толкова смехът на партньорката му, колкото твърдата еластичност на тялото й. Не ръцете и не краката — най-много от всичко го разсейваше коремът й. Беше толкова странно и непривично да се притиска към твърдия като автомобилна гума корем. (По-късно точно това започна да го възбужда най-силно и повече от никоя жена не можа да получи подобно удоволствие.)

Бяха нужни години, множество тежки сражения и смъртни опасности, през които да минат заедно и поотделно, неведнъж да спасяват живота си един друг в последната съдбовна минута, дълги разлъки и мъки от ревност, за да могат накрая да разберат, че се обичат истински и познават това чувство по-добре от всекиго в Галактиката.

А сега им предстоеше ново изпитание. И даже не беше ясно в какво се състои то. Но в едно нещо Язон не бъркаше — трябва да се прави това, което не очакват от тях и винаги да остават верни на себе си.

Бяха обзети от копнеж един за друг и това беше прекрасно както винаги. А Солвиц… Нека гледа, нека към многочислените порочни страсти на този хилядолетен дъртак се прибави и грехът на воайорството. Много важно! Те пък по-силно ще се възбуждат от това, че го правят пред публика!

Мета се изви назад на мост, поддържан от левия крак и дясната ръка. Лявата й ръка беше преплела пръсти с дясната длан на Язон, изправен и приповдигнат като ездач върху непокорна кобила, а десният свободен крак на Мета обгръщаше партньора през талията. Сексуална акробатика от подобен род отдавна беше тяхно увлечение. Бяха се любили и в по-сложни пози, но на Солвиц му стигаше и тази… Мета застена, Язон също и след секунда всичко наоколо беше потънало в сладък трепет и розова мъгла.

 

 

След няколко часа, вече будни и заедно под душа, те едновременно усетиха кристална яснота в мислите си и отчаяна решимост да се сражават докрай. Като че ли се бяха заредили един друг с нови сили.

— Язон — каза Мета, докато закусваха, — този свят на Солвиц прилича на матрьошка. Знаеш ли какво е това? Когато при нас за пръв път дойдоха еколози от планетата Лада, аз бях съвсем малко момиче. Те ми подариха дървена кукла. Разделя се на две половинки, а вътре има друга такава, само че по-малка, в нея трета и така нататък. Според мен бяха дванайсет или шестнайсет. И помня, още тогава бях удивила нашите гости: „Виж, колко бомби могат да се направят от една кукличка! И изненадата нека да бъде това, че най-мощната ще се окаже в тази мъ-ъ-ъничката, която не се разглобява!“ Разбираш ли, ние още не сме стигнали до най-малката матрьошка. Струва ми се изходът, т.е. пътят към изхода, се намира именно там, в самия център на планетоида. Или говоря някакви глупости?

— Защо, много интересна мисъл. Древните китайци са имали подобна играчка. Чел съм за това. Те изрязвали ажурни кълба от слонова кост — едно в друго — като отнемали материала през отворите в сферичната повърхност. Човек, изработил по такъв начин повече от девет сфери, преминавал в по-висок стадий на себепознание. Така смятали те.

Язон замълча.

— Но сега мисля за съвсем друго. Мисля, че разбрах в какво се крие тайната на неунищожимостта на доктор Солвиц. Той не е андроид, но не е и човек. Мисля, че…

Язон не успя да довърши, защото на вратата се почука. Не беше доктор Солвиц, нито момичето-андроид от обслужването. Беше Троу. Истински, жив! Усмихна се, като че нищо не е било и зададе съвсем идиотски въпрос:

— Приятели, в неподходящ момент ли идвам?