Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (38)

Петнадесета глава

Дадоха му цял чувал технозародиши. Истински чувал от зебло, предвиден за поне петдесет килограма картофи или моркови. У дома, на Саанд, Язон неведнъж през есента бе събирал реколтата в подобна торба. Драконовите зъби, всеки от които голям колкото желъд или яйце на дребна птица, бяха значително по-тежки от картофите, така че му сипаха по-малко от половин чувал. Но все пак количеството бъдещи воини със сигурност надхвърляте не само десетки, а няколко стотици.

— Започваме! — извика гой бодро, гребна първата шепа и тръгна край разораната леха, като старателно правеше паузи между отделните засаждания.

Технозародишите се активираха с лек натиск между палеца и показалеца върху полюсите и веднага започваха да бръмчат като големи тлъсти мухи. Препоръчваше се да бъдат вкарвани по-дълбоко, тогава процесът вървял по-равномерно и по-безопасно за околните. А зрители имаше достатъчно.

Изглежда, целият град Егриси, столицата на планетата Егриси, всички жители от мало до голямо се бяха събрали в този час по склоновете на планината, обкръжаваща полето на бъдещата битка. За почетните гости имаше издигнати специални трибуни. Не беше забравена и особено комфортната царска ложа, където до лявата страна на И. Д. Иот седяха неговите деца — радостно-възбуденият Фаетон, печално-безучастната Галка и бледата като платно напрегнато-тържествена чаровница Миди. Пирянците също имаха специална трибуна, но само някои заеха местата си. Другите отказаха, уж от скромност. В действителност трябваше просто да замаскират отсъствието на групата на Клиф, която след блестящо откъсване от шпионите, беше залегнала в другия край на полето, готова да нанесе решаващия удар, ако се наложи.

Първите противници започнаха да се излюпват от земята, когато Язон довършваше последната шепа драконови зъби. Бързоходните и свирепи роботи не успяха да заварят принца по рождение неподготвен. Размахващи хладно оръжие, те не представляваха сериозна опасност за човек, въоръжен с плазмен пистолет съвършена пирянска конструкция.

Втората генерация от чудовищата се оказа по-малко приятна — те започнаха с хвърляне на шиповидни боздугани и зъбни колела от типа на древните японски шурикени. Язон успяваше да се отдръпва от летящите остриета. Докато не се появиха третите кибернетични воини.

Изглежда роботите бяха освен самосъздаващи се, и самообучаващи се. Не можеха да възпроизведат от наблюдения пирянски плазмен пистолет, но в отчаян опит да подражават на непобедимия си враг, тези боклуци се обзаведоха с нещо като огнестрелно оръжие. Добре, че Язон успя да забележи насочените към него цеви и без да анализира какво е това — сопа като тръба или първобитен пищов, направо ги отсече заедно с крайниците, които ги държаха.

А после не му оставаше нищо друго, освен да метне в тълпата железни тела скътания за краен случай камък — подаръкът на Миди. Роботите се завъртяха на място, хаотично замятаха крайници, блъскаха се един друг със страшен трясък, изправяха се стена срещу стена, трошаха свръхтвърдите си сплави, разбиваха скъпата си електроника, прицелно унищожаваха лазерната и оптичната си системи за насочване. Наистина красиво зрелище! Не само зрителите, но и самият Язон се очарова от гледката.

Неволно се отпусна, защото трябваше да си даде така необходимата почивка след напрегнатия бой. И… едва успя да включи полевия преобразувател, щом усети едновременната заплаха на полетялата към главата му секира, летящата отзад стрела и атакуващия го отдясно рогат изрод. Даже истински пирянец не би успял да се обърне на трите страни едновременно в рамките на четвъртинката секунда, с която разполагаше Язон.

Ех, как не му се искаше да пуска в ход последната си „вълшебна пръчица“! И не защото се страхуваше да навреди на здравето си — той беше глътнал пет-шест капсули, точно колкото бе предписано, а защото в този момент го наблюдаваха хиляди очи и все някой щеше да се досети, че тук нещата не са съвсем чисти, че чуждопланетният герой е надделял пълчищата железни воини не само със собствената си сила.

Защитното поле отрази само първия удар и веднага се изключи, за да може Язон да отвърне с ураганен огън по следващия противник. Така то се включи и изключи два пъти, докато и последният войн на дракона рухна върху изровеното от ями и осеяно с метални отпадъци поле.

Радостния вик на Язон заглъхна сред гръмки аплодисменти, пирянците един по един притичаха, за да прегърнат приятеля си и едва не го смачкаха. А когато Мета го измъкна от тълпата необикновено екзалтирани другари, те заедно пристъпиха към царската ложа. Застанаха пред монарха, за да изслушат волята му, а Язон долови върху себе си неприкрито щастливия поглед на влюбените очи на Миди. В този момент тя не забелязваше дори Мета. Каква ти Мета! Нали всъщност те двамата с Язон победиха всички!

— Ваше Величество! Приемете работата ми! — обяви Язон с тържествуваща усмивка.

И. Д. Иот съвсем открито не споделяше радостта на своя племенник. Върху неговата безнадеждно мрачна мутра ясно личеше, че царят е разчитал на малко по-друг завършек на спектакъла. Сега трябваше спешно да измисля нещо ново. Не можеше просто така да вземе и да се раздели с пазената толкова години реликва! Още повече, че и досега не беше разбрал в какво се състои нейната ценност, пък този Язон явно знае, но не иска гадината да каже, хитрува и крие…

Мислите на Иот се прескачаха, отразяваше му се хроничното неумение да мисли и той едва чуто изхъхри, колкото да не мълчи повече:

— Ти победи, Язон, виждам, но ще получиш обещаната награда не по-рано от утре сутринта.

И. Д. Иот вътрешно се израдва на своята находчивост и наклони глава към сина си, за да чува какво му шепне. Фаетон също не се отличаваше с дълбочина на ума, но все пак бе забележимо по-умен от баща си.

— Защо? — възмути се Язон. — Защо?!

За повторения въпрос отговорът на Иот беше готов — лявото ухо не го беше подвело:

— Защото на моите специалисти им трябва време да анализират източниците на твоята победа. Ако си я спечелил нечестно…

— Стой, вуйчо, стой! — не издържа и изкрещя Язон. — Какво значи нечестно? Ние с теб за никакви правила не сме се уговаряли.

— Какво значи „стой“?! — също кресна и скочи Иот. — Кой е тук господар?!

В същата секунда пистолетът вече беше в дланта на Мета. Язон и сам едва се сдържаше и добре си даваше сметка, че всички останали пирянци, включително и групата на Клиф, няма дълго да търпят и може да открият огън буквално всяка секунда. А отвъд облаците, в небето, от борда на „Арго“ ги наблюдаваше Стан с готовност незабавно да ги подкрепи. Не стига това, а и бутафорните пазачи с голите мечове също скочиха, което означаваше, че и небутафорните агенти от царската охрана някъде под трибуните или по кулите на двореца вече настройват прицелите на картечници и базуки. Не, при такъв развой на нещата без жертви нямаше да мине, а жертви никак не им бяха нужни…

Положението спаси Миди.

Младата царкиня гледаше непрекъснато само Язон и щом улови неговия разсеян поглед, бързо и едва забележимо намигна, леко наклони глава и чисто интуитивно, без никакъв опит в тези работи, телепатира: „Спокойствие! Съгласие! Покорност!“

И най-чудното беше, че Мета също прие тази вълна.

— Успокой се — прошепна суровата амазонка. — Още веднъж приеми неговите условия. Едно денонощие примирие ще бъде полезно и за пирянците.

— Извинете, Ваше Величество — гръмко произнесе Язон. — Господар на тази планета, разбира се, сте Вие. Съгласен съм да чакам до утре. Разрешете да напусна, за да хапна и да отпочина.

— Разрешавам ти и ти заповядвам, Язон! Почивай! — прогърмя Иот над разотиващата се тълпа.

И остана страшно доволен от себе си.

По пътя, водещ към спирката на манканата, ги догони някакво парцаливо човече, което приличаше на просяк и дълго ломоти нещо на неразбираем диалект, а после ненадейно произнесе на ужасен междуезик:

— Царкиня искала знай: твой помни нощ? Царкиня молила твой да каже на мой.

Язон долови ясно смисъла на фразата и два пъти бавно произнесе за пратеника:

— Предай: Язон помни всичко.

Просякът енергично закима и протегна ръка за възнаграждение. Язон му пъхна кредитна банкнота.

— Цота — каза парцаливият.

— Каква е тая цота?! — ядоса се и без друго нервната Мета.

— Казва, че било малко — преведе Язон, който вече добре се справяше с егрисианския.

— Ах, малко ти било! — пистолетът й вече сочеше челото на просяка. — Изчезвай оттук, докато си цял! Останалото ще получиш от царкинята, тъпанар!

Тези думи не се нуждаеха от превод — нещастникът сякаш го отвя вятър. Язон избухна в силен, неудържим и заразителен смях. Защото нищо не помага за освобождаване от натрупаното напрежение както един жизнерадостен смях.

— Пак ли ще ходиш на среща с нея? — попита Мета, когато нощта вече се спускаше над град Егриси и три масленозелени лунни пътечки заиграха в спокойните черни води на океана зад прозореца на хотела.

— Длъжен съм да отида, скъпа. Това не е любовна, а делова среща. Тя ни помогна преди, ще ни помогне и сега.

— А не мислиш ли, че тя просто помага на самата себе си?

— Разбира се, тя не забравя и своите интереси. Само лудият не мисли за себе си. Но днес нейната отдавнашна мечта да избяга от тази планета съвпада с нашите цели. А без нас не може да отлети оттук. Без нея ние не можем да получим „Овен“! Това е всичко.

— Не, не е всичко. Ти какво, смяташ да я правиш своя жена?

— Ти си откачила! Не говори глупости! — разсърди се Язон. — Смятам само да я вземем от този свят.

— Къде да я вземем? На кораба ни? Та тая похотлива котка разправя на всекиго наоколо, че не може да живее без теб.

— На кого по-точно? — поиска да знае Язон.

— На Кърк, например, във вчерашния разговор, на Върховния жрец…

— Това пък кога е станало?

— Е — леко се смути Мета, — ние сложихме „бръмбари“ в храма. И днес сутринта прослушах молитвите й преди твоята битка, когато тя се изповядваше на онзи старик…

— Ме-е-та-а-а! — Язон беше направо сразен. — Изглежда е време да се връщаме вкъщи! В тоя проклет Галактически център ние се превръщаме в интриганти, шпиони и ревнивци, направо се видиотяваме… Още малко и ще взема да поднеса пистолета си в жертва на великия Дзевесо, а сам ще тръгна да моля боговете да ме опазят от всички напасти!

Мета неуверено се усмихна, но оцени хумора му и тихо каза:

— Добре, отивай в своя храм, пък ние ще вървим след тебе и ще бъдем наблизо както вчера.

Миди дойде на срещата облечена в костюм на космодесантчик с обемна раница на гърба. В светилището на Дзевесо дори не влязоха. Бързо затичаха през храстите по пътека с много завои, пресичаха поляни, а в тъмната гора момичето държеше Язон за ръка, но продължаваше да го води. Накрая по дъното на някакво дере прекосиха плитко поточе. Миди нищо не обясняваше, само повтаряше:

— По-бързо, по-бързо!

Най-сетне спряха на малка полянка и седнаха до ниско дърво, което ги закриваше от лунната светлина със сянката на широките си клони.

— Накъде ме влачиш? — рискува да попита Язон.

— При „Ослепителният Винторог“. Трябва да завладеем златната обвивка още сега, през нощта, докато всички, включително и твоите приятели мислят, че в този момент просто ти обяснявам плана за действие.

Изказването й беше неочаквано и Язон внимателно попита:

— А твоето татенце също ли мисли, че ме инструктираш в храма на Дзевесо?

Миди не се обиди, даже не вникна в саркастичния подтекст на този въпрос.

— За нищо не мисли моето татенце! Той въобще не умее да мисли! Но не по-късно от час ще пусне по следите ни своите копои и твоите приятели ще се намесят. Един бог знае как може да свърши всичко това. Даже не искам да гадая. Ние просто трябва да успеем. Разбираш ли? Да го направим сега!

— Двамата?

— Разбира се, двамата. Ти само като видиш дракона, веднага ще разбереш, че против него и цяла армия е безсилна, ако не знаеш тайната му.

— А ти знаеш ли?

Миди се замисли за миг, след това тихо и решително проговори:

— Струва ми се, да.

— Само ти се струва? — уплашено повтори Язон.

— Как да ти обясня… Нося най-важната част от този дракон — дистанционния процесор. Откраднах го от татко, но преди не съм го ползвала, даже не бях го виждала. Надявам се да ми помогнеш ти…

— Ще помогна — каза Язон уверено. — Казваш, че нямаме време? Тогава да вървим.

— Съвсем наблизо е, вече сме в Арската гора.

След пет минути бърз ход иззад дърветата замержеля златисто сияние, а след още три — излязоха на просторна поляна, залята с равномерна светлина, излъчваща се от лежащ в средата елипсоид с удивително хармонична форма. В единия край той се стесняваше до метър и половина в диаметър, а от другия край го украсяваха сияещи спирали, които наистина напомняха на овнешки рога. И съвсем не беше задължително да си следвал космопилотска школа, за да различиш в този вълшебно-точен контур един естествен и напълно целесъобразен дизайн на звезден кораб.

Но много повече от формата поразяваше повърхността на златната черупка. Материалът изглеждаше едновременно твърд като елмаз и мек като кожа; горещ като разтопено злато и студен като лед; непроницаем като броня и осветен отвътре като стъкло.

Язон неволно направи няколко крачки към желания обект и едва тогава видя дракона. Танк не като танк, звяр не като звяр, някакъв хибрид между прахосмукачка и птицечовка с размерите на десетместна манкана, или както казваха на Касилия — микробус. Той изплува от мрака като мигаше с разноцветни светлинки, миганията ставаха все повече и започваха да очароват, да хипнотизират, беше време да отскочи настрани, а Язон все гледаше ли гледаше странното устройство…

И в този момент то свърна само. Не, не изведнъж, то просто се движеше в кръг и подсъзнателно Язон бе разбрал това от самото начало и затова нямаше импулс да отскочи назад. Даже нещо повече — направи крачка напред, като че изучаваше принципа на действие на охранителния рободракон. От задния му отвор изригна сноп искри и кръговото движение на дракона видимо се ускори. Пазачът набра скорост като кабинка от въртележка в лунапарк и траекторията му стана по-сложна. Дори златната черупка престана да се вижда — нейното сияние напълно потъна в разноцветно мигащата полусфера, в която се бе превърнал роботът-охранител. Сигурно в момента той се въртеше с първа космическа скорост. И най-шокиращото бе, че всичко ставаше сякаш в безвъздушното пространство — наоколо цареше абсолютна тишина.

Язон се огледа. Миди беше редом и държеше в ръце малкото, но очевидно тежко куфарче с процесора. Капакът му бе отворен и дисплеят меко светеше, докато по клавишите и бутоните проблясваха чудновати егрисиански букви и цифри.

— Ами ако изкопаем под него тунел? — неочаквано за самия себе си предложи Язон.

— Безполезно е — махна с ръка Миди, — четох инструкцията към това чудовище — то ще започне да рие земята по-бързо от каквато и да било техника.

— Тогава кое не е безполезно? Кажи, щом си чела тази инструкция.

— Трябва да изключим захранването му. Но не знам как. Тук няма такъв бутон. Ето виж, моля те.

Язон се вгледа. Първо намери най-важния за него бутон — лингвопревключвателя. Все пак четенето на есперанто от дисплея бе далеч по-приятно, още повече, че ги притискаше липсата на време. Кой знае защо драконът-охранител нямаше звукова сигнализация, но неговото разноцветно примигване можеше да бъде засечено от всеки, така че за размисъл оставаха броени минути. Никога досега в живота си Язон не беше чел с такава скорост. Разлистваше инструкцията и неотклонно се доближаваше до същността, но все не му достигаше някакъв детайл, за да разбере…

Куфарчето лежеше на земята. Язон, застанал на колене, бясно тракаше по клавишите, които за щастие имаха стандартно разположение, а Миди полуседеше-полустоеше в нелепа напрегната поза и му дишаше право в ухото, като се опитваше да проследи хода на мислите му заради пълно незнание на есперанто.

— Изключването на захранването трябва да е предшествано от някакви базови тестове, — произнесе ненадейно тя, като си спомни още една точка от инструкцията за охраняващи роботи.

— Защо мълча досега! — Язон едва не изпсува на един от древните езици. — Кълна се в Диборан, това е много важно уточнение!

Пръстите му отново затичаха по клавиатурата, сякаш в агония, и след минути той рязко стана.

— Запомни тази комбинация — посочи той на Миди с пръст, — добре я запомни. Сега аз ще се доближа до защитната полусфера, образувана от дракона. Той ще изхвърли към мен бойните си пипала. Първо метал, после — горещ метал, след това — химически агресивно вещество, следва радиоактивен заряд и накрая — свободна плазма. Помниш, че всичко това не ме заплашва. Но след петия тест — да не сбъркаш — едва след петия! — натисни три клавиша едновременно. Покажи ми кои.

Миди посочи с треперещи от страх пръсти.

— Правилно — похвали я Язон. — И се успокой. Нали вчера ти ми казваше: „Всичко ще бъде наред?“

И той направи крачка напред. Всичко вървеше като по масло, само дето на петия тест изведнъж го заболя цялото тяло. Не, не го беше изгорила плазмата — най-после се обаждаше страничният ефект на псироцилина, достигнал до мозъчната кора. Язон почти загуби съзнание, но успя да види, че роботът-пазител спря и светлинките му една по една гаснат… Непобедимият дракон бе мъртъв!

Бяха постигнали целта. Миди плачеше от радост и прегръщаше Язон.

— Благодаря — прошепна той.

Странното бе, че каза това на егрисиански, а думата беше груба, неповратлива и трудно произносима:

— Гмадлобт.

И Миди от изблик на чувства също му зашепна на родния си език:

— Чеми, шен — чеми.

Което означаваше: „Мой! Ти си мой!“

И тогава някъде от мрака внезапно се появи Мета с горящи със син пламък широко отворени очи, красива и силна като никога. И произнесе, кой знае защо, също на егрисиански (о, високи звезди, кога бе успяла да го научи?!):

— Ара, чеми! (Не, мой!)

Това прозвуча така решително и непреклонно, че Миди мигновено се предаде, сви се на топка, заплака — сега вече от мъка — и прошепна обречено:

— Шени, шени… (Твой, твой…)

А Язон, който още не беше дошъл на себе си от нечовешката болка, промърмори:

— Шени, чеми… Като сте заповтаряли… Хани!

Още вчера много му бе харесала тази елегантна дума, превеждаща се като „Време е“, както и „време“ въобще. „Хани“ е като слаба отморяваща въздишка, леко подухване на вятъра, който се раздвижва, когато някой има дързостта да пътува от бъдещето към миналото и обратно…

„Бълнуване — помисли си Язон, — всичко това е пълно бълнуване. Мета, помогни ми!“

Продължаваше да изпитва болка, не както в началото, но все пак още твърде силна. През пелената на страданието и преди да падне в несвяст, той видя как бавно се снижава, маневрирайки за кацане, върху централната поляна на Арската гора десантният катер на „Арго“, съзря и проблясващите в мрака, скъпи рубинени бордови сигнали. За щастие, именно свои пристигнаха първи на мястото на събитията. А и кой би могъл да се мери с пирянците по скорост на реакциите? Такъв още не се е родил!

Или все пак някой изскочи от горския гъсталак? Някой се появи. Някакъв гаден тип, размахал плазмено оръжие, предизвика безобразна престрелка на свещената площадка, толкова години пазена грижливо от дракона. И защо ти, дракончо, не слагаш ред? Да не са ти изгорели бушоните? Ах, да! Ние с чаровницата Миди ти потрошихме и фарчетата, и цялата ти периферия похарчихме… Прощавай, дракончо…

Язон бълнуваше и почти не запомни как го товарят в катера, как раненият Стан едва успя да отблъсне специално екипираните за нощна битка гвардейци на Иот, как Мета внесе на ръце припадналата Миди и как гадния тип Фаетон отчаяно гърми направо в бронята на десантния катер с примитивната си плазмена пушка — какъв глупак само…