Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (28)

Пета глава

— Планетата се наричаше Иолк. Десетата поред в системата на белия гигант Хелио в кълбовидния звезден куп близо до центъра на Галактиката. Подробности могат да се намерят във всеки справочник. С две думи — гореща планета. На екватора не може да се живее, а и няма къде, наоколо има само гореща като в чайник вода. На северния полюс има огромен континент. Него и заселили. Не много отдавна, преди някакви си петстотин години по местно време, може и по-малко да са. Всичко това изглежда странно, но така разказват хората. А на Иолк се заселили странни хора. Техниката им, както трябва да се очаква, постепенно се износила, а пък те не поискали нови доставки. Не построили космодрум. На всички, които пожелавали да посетят Иолк, се предлагало за добре дошли да се приводнят в океана, бил голям и всеки можел да го улучи. И нали имали флот (платноходи, гребла, изцяло дървения) — да посрещна дългоочакваните гости с вино и месо, пък за неканените — оръдие и барут. Виж, какво е това барут хората от Иолк не забравили и продължили да го произвеждат та чак и до днес. Храна имало на планетата колкото щеш — природата не лишила континента от нищо. Така че никакъв прогрес не им трябвал на местните хора. За тия пет века нищо особено не се променило, а да — с времето първопреселниците се разделили на две групи — каста на патрициите, които можели да ползват всички остатъци от техниката, даже космическата връзка, и каста на робите, които не само до машините, но и до конете не били допускани. И така от век на век — робите работели, патрициите се наслаждавали на живота. Но най-важното било, че и едните, и другите били сити, и едните и другите имали семейства, отглеждали деца, и едните, и другите от време на време вземали участие в кървави турнири с бой до смърт, в които оцелявали само най-силните. За разлика от робите, патрициите понякога си уреждали дворцови преврати и тогава едно семейство сменяло друго на трона, че и по-лошо — син завземал властта от баща си, брат — от брата, племенник — от чичо си. Такива им били нравите.

Та така. Преди половин век Иолк бил управляван от някой си крал Айзон, син на великия Крет. Крет бил много популярен сред народа. Като пряк потомък на първопреселниците, той едва ли не единствен от управниците на Иолк се опитал да възроди на планетата ако не материално-техническите, то поне морално-етичните основи на цивилизацията. Синът Айзон задминал баща си, още повече, че властта получил не по наследство, а в резултат на пореден преврат. Той провъзгласил мир и покой на планетата, вечна власт на своята династия, отмяна на кървавите турнири, равни права за всички, контакти с боговете от космоса и други подобни… Но не на всички — ох, съвсем не на всички! — им харесали подобни перспективи.

Айзон имал брат по майчина линия — Фел, син на Пойсон, същият този, който командвал морския флот на планетата Делта. Та този Фел хич не харесал новите идеи. Той искал властта и смятал, че всички средства за постигането на тази цел са добри. Без да му мисли много изклал всички верни съратници на Айзон, а самия крал — все пак роднина! — пощадил, но го принудил да живее в града като обикновен роб.

А на Айзон по същото време му се родил син. Кръстили го Диомед. Местните пророци предрекли велико бъдеще на детето. А можеш ли да скриеш такова събитие от крал-узурпатор? Фел се разтревожил, видял в момчето голяма заплаха за себе си. Бил мерзавец, не се спирал пред нищо и това знаели всички на Иолк. Така че Айзон решил да изпревари своя коравосърдечен брат. Той обявил смъртта на детето си и даже направил богато погребение. Церемонията била извършена за сметка на градската хазна, защото мнозина в Иолк все така помнели бившия крал. Не, не правя грешка, столицата също се нарича Иолк. И макар тържественото погребение на детето на прост роб да противоречало на законите на този свят, Фел се съгласил на такива разходи, това било за него празник. Наивникът Фел мислел, че се подиграва на бившия крал, но се получило точно обратното — бившият крал Айзон го надхитрил.

Бебето Диомед ми беше предадено за възпитание. Аз приех момчето като свое и му дадох ново име, съзвучно с името на баща му — Язон. А виж, второто име, ми подсказаха мъдреците — дин Алт.

А сега ме попитай откъде знам всичко това — завърши разказа си.

Ръката на Язон сама бръкна в джоба му и той успя да запали, преди Мета да успее да каже каквото и да било. Пирянците нямат равни в бързината на действията, но с думите нещата за тях са по-сложни. Не ги бива в говоренето.

„Попитай ме, казва…“

Че на това място от разказа на стария Хирон Язон не би удържал напиращия в него въпрос.

— Но ти как се оказа там, татко?! — възкликна той, едва издухал дима от първото дръпване. — Като си помисли човек къде е Иолк, къде Поргорсторсаанд!

— Точно така — къде! — неразбираемо реагира Хирон и се умълча.

Едва след като изпи още една чашка и замислено сдъвка последвалото я солено коренче от морски морков, той изплю в чинията твърдите влакна и бавно продължи:

— Веднъж, когато бях съвсем млад, няма да казвам преди колко години, до северното подножие на планината Билион в старата хвойнова гора, която и тогава си беше много гъста, към мен се приближи мъдрец и попита: „Искаш ли да видиш мястото, откъдето се появяват на нашата планета странните зверове?“ „Искам — отвърнах простодушно аз, но веднага добавих: — ами военните няма ли да научат, че съм говорил с тебе?“ „Не“ — каза той и аз веднага му повярвах, защото всички знаят, че мъдреците никога не лъжат. Дълго се изкачвахме почти до самия връх на планината, промъквахме се през бодливи храсталаци, през тесни каньони и накрая попаднахме в доста просторна пещера. Когато очите ми постепенно свикнаха с полумрака, разбрах, че в най-отдалечения ъгъл се е притаило нещо. То беше толкова черно, че не само отблясъците на моя факел, но и мощният лъч на космодесантния фенер, оказал се изведнъж в ръцете на мъдреца, не можеха да преодолеят този мрак, светлината потъваше в абсолютна тъмнина, както златна верижка в мастило.

„Това е рванавр — обясни мъдрецът, — направи крачка в него и ще узнаеш много нови неща за обкръжаващия те свят.“ Поканата звучеше, меко казано, съмнително. Тя не само не ми гарантираше безопасност, но даже не ми обещаваше нищо конкретно. И все пак аз направих крачката. Винаги съм обичал да опознавам нови неща. Но най-вече ме убеди този десантен фенер. Само старши офицери имаха право да носят такива, а мъдреците… Та те са горски жители! Цялата сила на тяхната легендарна магия е в глинените амулети с печени червейчета вътре или в завързаните на специален възел опашчици от зелен лемуроид. А тука мъдрец — и такъв фенер! Това беше ново. Неочаквано.

Прекрачих.

И веднага се озовах на морски бряг. Топло, ласкаво море. Червеникавокафяви вълни, увенчани с лимоненожълти гребенчета, пясъкът беше яркооранжев, синееха листата на непознати дървета. Дишаше се леко и свободно, но какви аромати имаше!… С нищо не можеха да се сравнят. Не знам как да го обясня, но даже без външните признаци веднага разбрах, че съм на чужда планета, навярно дори в чужда Галактика. Това беше прекрасно и същевременно страшно. Огледах се. Черно петно трептеше между близките дървета като зловещо знаме на вятъра. Върнах се към него и влязох вътре.

„Сега ти можеш да пътуваш така и без моя помощ“ — съобщи мъдрецът.

„До червеното море ли?“ — попитах аз.

„Не само. Ти ще можеш да попадаш в най-различни светове. Как — ще научиш сам. Повече не съм ти нужен.“ И понечи да си тръгне.

„Почакайте! — извиках аз. — Защо тъкмо на мене доверихте това право? Искам да знам.“

„Това е законно желание — съгласи се той. — Но отговорът едва ли ще ти хареса. На някои планети го обясняват много просто — така искат боговете. На вашата планета обаче (този път той каза «вашата») боговете не са толкова на почит и казано в обичайните за вас термини това ще прозвучи така: «Можеш да се смяташ за най-достойният представител на народа си. Наистина, ако всички хора на планетата можеха да те опознаят, щяха да изберат тебе, Хирон.»“

Така станах избранник. Вярвай ми Язон, и досега не знам за какво и от кого. Но аз наистина се научих да използвам този рванавр-преход, който за по-лесно нарекох рваноход. Мъдрецът ми бе обяснил, че с думата „рванавр“, която се чете еднакво назад и напред, древните са наричали мястото, където времето тече и в двете посоки, а пространството е сгънато на хармоника и пътешествието по него не е никакъв проблем. Въобще, „рванавр“ не е собствено име на някакъв учен, както отначало си помислих. И можех да усъвършенствувам този термин както си искам. И го направих, далеч не само названието, а и самия процес. Намерих един пийнал офицер и размених една кожа на гигантска петниста мечка срещу подробна звездна карта на Галактиката и приложен към нея дебел справочник на обитаемите планети. Постепенно усвоих целенасочените скокове в пространството.

В моята колекция се появиха любими светове, там оставах задълго, техните жители вече започнаха да ме познават, някъде ме считаха за бог, някъде за полубог, някъде просто за тайнствен пришълец. На някои аз помагах, другаде помагаха на мене. Но едно правило оставаше неизменно. Рваноходът отваряше проходи само към светове с ниско ниво на технология. Поргорсторсаанд беше сред тях, може да се каже, най-високоразвитият. По-късно, когато научих какво е Лигата на Световете, разбрах окончателно: на планетите, действителни членове на тази организация, явлението рванавр е принципно невъзможно. Защо е така — и досега не знам. Но е така.

Иолк стана една от любимите ми планети и то тъкмо когато на власт там дойде твоят баща Айзон. Можех ли да откажа на молбата му да скрия новороденото момче тук, в горската тишина? Ти беше последната му надежда и волята му беше да дочакам твоята двадесетгодишнина, преди да ти разкажа истината. Не смогнах да изпълня молбата му, защото ти избяга от нас две години преди това, като надхитри всички. През цялото изминало време те търсих. Но само по планетите, които можех да посещавам през рванохода. Но ти не ходеше по такива светове, според твоите представи там нямаше какво да се прави. По-мили ти бяха техногенните комфортни планети, пълни с богати комарджии, от които лесно могат да се измъкнат пари. На Пир бях ходил много преди твоята поява там. На Пир остана моята дъщеря Окайра. Тя израстна като майка си, страшната романтика на войната я увлече много повече от космическите пътешествия. Не успях да убедя момичето да напусне родната си планета. Впрочем, на кого го обяснявам!… Досещах се, че тя е загинала — на Пир малцина доживяват до старост, само че не знаех със сигурност, не можех да знам, защото от известно време Пир се „затвори“ за рванохода.

И само веднъж случайно попаднах на планетата Апсала, която ти наскоро бе посетил, Язон. Помниш ли, когато си предизвикал авария на звездолета, за да се отървеш от някакъв чудак? Едва не си загинал там, проклетнико! Разминали сме се тогава с някакви две години, не повече, но за теб вече се носеха красиви легенди, разпространявани от Мастригулите и Перссоните.

Мечтаех да се снабдя със звездолет или да го построя. Но къде ти — тук съм фермер, а на другите планети съм просто един гост, дори и когато ме наричат бог. Оставаше ми само да чакам. И аз чаках. Както виждаш, не беше напразно. Надявам се, сега разбра, че трябва веднага да идеш на Иолк, да накажеш злонравния Фел и да върнеш законната власт на баща си?

— Почакай, Хирон — каза Язон, след като търпеливо изслуша безкрайно дългия му монолог. — Май това е трябвало да се направи преди тридесетина години. Сега може би нито Фел, нито Айзон не са вече живи. В края на краищата, може там да са станали още пет или десет дворцови преврата.

— Могли са — съгласи се Хирон. — Но не са.

— Откъде знаеш? Бил ли си скоро там?

— Не, през последните години и тук рванаврът започна да се отваря все по-рядко и по-рядко. Капризно устройство се оказа. Понякога просто не искаше да ме пуска, а понякога ми правеше кошмарни номера с времето. Можех да живея някъде цяла година, а да се върна след един ден, или да отида някъде за минутка и да се върна след месец тукашно време. Мария отдавна беше свикнала с тези неща, но ако възникнеха неприятности с властите… Тогава по всяка вероятност трябваше да напусна Поргорсторсаанд, без да изпълня молбата на баща ти. Нямах право. Затова започнах все по-рядко да пътувам по световете — не рискувах. Но моят познат мъдрец на име Гваханофабр, като ме видя как страдам, ми разказа последните новини от любимите ми планети. От него съвсем наскоро научих, че на Иолк както преди управлява Фел, а твоят баща Айзон все така те очаква и е достатъчно млад, за да управлява своята страна. Разбери, Язон, твоя баща и неговият брат не са съвсем обикновени хора. Още като ги видях, го разбрах. Това е всичко. Време е да тръгваш.

Лулата на Хирон угасна и той старателно започна да я изтръсква, като с фермерска акуратност предварително постла пред себе си салфетка. А Язон вече беше изпушил две цигари подред и се канеше да запали трета.

— Сега ще летим при твоя баща, нали? — внезапно напомни за присъствието си Мета.

— Да — каза Язон твърдо.

Аргументите за такава промяна в плановете още не бяха узрели напълно в главата му, но той вече си даваше сметка, че друго решение няма.

— А как ще…? — започна Мета.

Но Язон вече сам си беше задал подобен въпрос, за него тия „как ще…“ се оказаха значително повече отколкото у Мета. И той се опита да свърже всичките си задачи в един възел. И май успя.

— Мета, слушай. Иолк се намира в същия кълбовиден звезден куп, където около слънцата си се въртят планетите Егриси и Орхомен. Прав ли съм, татко?

— Да, момчето ми. Но ти какво знаеш за тези планети?

— О-о-о! — проточи Язон многообещаващо, явно с намерение да разкаже.

Но Мета решително вдигна ръка:

— Чакай, Язон. Не сега. Забрави ли, че времето ни е малко? И теб, и мен ни чакат на Пир. А и към центъра на Галактиката е най-добре да летим с големия линкор. Вече сме го обсъждали. Единственото, което би трябвало да направим още тук, на гостоприемния Саанд (да ми простят домакините това съкращение) — това е да се изкачим на планината Билион и да разгледаме отблизо прочутия рван… вран… как беше…? Може би ще можем направо да скочим там, защо да хабим гориво напразно!

Язон се замисли над тези думи и едва сега обърна внимание на Екшен. Хирон и Мета също погледнаха ловеца, който като че ли беше останал встрани от всичко. Той седеше, обхванал лице с длани, и изглеждаше съвсем безучастен. Като усети върху себе си погледи от три страни, вдигна глава и тихо рече:

— Не мога да летя с вас.

— Ами недей да летиш — равнодушно каза Язон. — Беше ми приятно да те видя. А затова… свободният е свободен. Ти имаш свои дела, ние свои. Да не умножаваме същностите повече от нужното. Така ни е съветвал още Уилям Окам.

Язон никога не се лишаваше от удоволствието да блесне с някой цитат от древните.

— Вие вече ги умножихте — тъжно рече Екшен. — От най-ранно детство съм пример за законопослушен гражданин на своята планета. Не трябваше даже да слушам всичко, което тук се изговори. Но не ми стигна твърдост да стана и да си отида. Ако за това узнаят властите, ще ме лишат от моя космолет и от ловния лиценз.

Язон искрено се обърка от изявлението му, а Мета ласкаво каза:

— Важното е да не те убият. Във всички останали случаи ще ти помогнем. Наистина.

Ето за това най-вече я обичаше Язон — за прямотата й. Екшен погледна с диви очи красавицата-пирянка и даже не се усмихна в отговор.

— Не искам да рискувам — промърмори той тихо. — Извинявайте.

И излезе от стаята. По-добре късно, отколкото никога.

Тогава Язон подчертано високо произнесе:

— И все пак ще опитаме да изнесем оттук стоманения глиган!