Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (30)

Седма глава

Когато босата пета на Язон изчезна в мрака на рванавра, отнасяйки последното късче от тази загадъчна субстанция, Мета едва не откъсна главата на нещастния Гваханофабр. Мъдрецът хриптеше и бясно въртеше очи — думите не можеха да преминат през стоманената хватка на пръстите на пирянката, краката му отчаяно ритаха на сантиметри над пода на пещерата. И едва когато извитата му ръка измъкна от гънките на дрипите някакъв тайнствено светещ кристал, нещо прищрака в главата на Мета. Тя съобрази, че ако някой може да й помогне да върне Язон, то това е именно този нещастник. И значи е рано да му извива врата.

Кристалът се оказа природен детектор на кривопространство, предупреждаващ за активизиране на място, където ще се отвори хиперпространствен преход. Мъдрецът беше готов да й подари тази играчка, а след като окончателно дойде на себе си, обясни, че Язон е попаднал именно на планетата Иолк и никакви ужасни опасности там не го заплашват, и че това въобще е голям късмет — да се промъкне през рванавра в последните секунди на функционирането му! А заедно, така или иначе, нямаше да успеят. Със сигурност нямаше да успеят. Така че сега на уважаемата Мета не й остава нищо друго, освен да догонва любимия си по обикновения начин.

— Представете си — говореше Гваханофабр, — закъснели сте за последния винтокрил. А по разписание следващият ще пътува след два дни. Вместо да го чакате, по-добре се качете на шестоход. Не съм ли прав?

Очевидно мъдрецът беше забравил, че Мета не е жителка на Саанд и разните вертокрили-шестоходи са й по-чужди и от рванаврът, но кой знае защо точно тази негова риторика я убеди в честността и добрите му намерения. И без да губи време за обяснения, тя се втурна да търси любимия си.

Планът й се оформи бързо. С всъдеход, взет от Ескли — до близката военна база. Трупът на стоманения глиган тя взе със себе си. Без да обръща внимание на яростните възражения на Екшен, и тъжно-осъдителния поглед на Хирон. Без особени разяснения, тя взе от военните най-скоростния изстребител и след половин час беше на космодрума. Там, както се казва, я очакваха с цветя и музика, пълна програма. Затова не бяха взели мерки да укрият „Темучин“ някъде по-навътре или поне да отстранят енергоблока му, с което много облекчиха задачата на Мета. Тя дистанционно отвори люка на своя кораб и натовари глигана, който беше прикрепен към изстребителя като някаква бойна ракета. Когато обаче дойде време самата тя да премине от едното возило в другото, се появиха мераклии да й попречат. По всяка вероятност това бяха професионални бойци, обучени и тренирани, но на тях, горките, никой не им беше казал (а и кой би могъл!) с кого всъщност си имат работа. По радиостанцията какво им бяха съобщили? Момиче! Само̀! Отмъкнала изстребител. И толкоз. Е, момичето (само̀) попиля цялата тази банда нахалници като дребосъци.

По-късно тя се закле пред Язон, че нито веднъж не е стреляла и много се гордееше със сдържаността и благородството си. Въпреки че — с какво се гордееше? Просто не можеше да се стреля! Опасно беше. Защото очевидно се опитваха да я хванат жива, а ако бе открила огън на месо, кой знае как щяха да се развият нещата…

Но всичко приключи както трябва. „Темучин“ е кораб от такъв висок клас, какъвто не може да си позволи една провинциална планетка, освен това Мета беше специалистка по „откопчване от преследване“. Въобще, и да е имало преследване, то все едно, че го е нямало.

— Спомних си! — изведнъж радостно извика Айзон, след като изслуша увлекателния разказ на своята снаха, която още от пръв поглед го беше очаровала.

— Какво си спомни, татко? — попита Язон, без да очаква нищо хубаво.

— Спомних си как долетяхме тук.

— Откъде? — бързо попита Язон, като че се страхуваше да не изпусне краткия миг на озарение, споходил Айзон.

— Откъде — още не съм си спомнил — виновно разпери ръце бащата.

— Добре, разказвай.

Язон напразно се опасяваше. Каквото си бе спомнил Айзон, си го беше спомнил… за останалото — извинявай.

— Бяхме трима на кораба: моята жена Нивела, приятелят ми от детинство Фел и аз. А корабът се наричаше „Овен“.

— Как се казваше жена ти? — попита за всеки случай Язон, защото реши, че му се е сторило.

— Нивела, моята жена и твоята майка. А звездолетът „Овен“ беше направен като експериментален образец. Корпусът му беше излят от особена сплав, която, според замисъла на изобретателите, беше устойчива към всякакви въздействия, включително към високотемпературна плазма, към потоци „бавни неутрино“, пси-излъчвания и даже към контакт с антивещество. Откъде ли бихме могли да сме долетели с това устройство? Не знам. Но със сигурност тук се озовахме случайно. Едновременно отказаха и главните двигатели, и генератора на джъмп-режим. Опитният прототип си е опитен прототип! Трябваше да кацнем веднага на коя да е планета. И първата срещната беше Иолк. Разбира се, не можеше да се очаква помощ от местното население, а експерименталният „Овен“ се оказа сложна машинка. Пък аз какъв бях? Просто пилот. Не разбирах от сложна техника. Нивела разбираше нещо от двигатели и електронна автоматика, но виж, от новите системи за защита, които ние изпробвахме по време на този полет, разбираше само Фел, който бе физик по образование. Майсторѝ каквото майсторѝ в неговата адска кухня — защото в тая работа бяха използвани наистина чудовищни енергии, докато един прекрасен ден се оказа, че корабът вече не става за нищо. Стоеше си в околностите на Иолк като паметник на нашата глупост. Дойде време да викаме SOS из цялата Галактика. И тогава стана ясно, че Фел е повредил не само кораба. Докато ремонтирал, а може би и като последица от неговата работа, цялата планета е била обгърната от непроницаем екран. Толкова, финито. Ние бяхме в капан, който сами си бяхме построили. Оставаше ни само да се надяваме на чудо или да чакаме случайни гости. Фел продължаваше безрезултатните си усилия и обещаваше, че още ма-а-алко, още мъничко и ще намери ключ към разбулване на страшната тайна. Но после забелязах, че Фел не е съвсем наред. Нивела се съгласи с мен и отбеляза, че ние също рискуваме много скоро да полудеем. Затова оставихме феловото на Фел, а за себе си взехме мъжественото решение да заживеем в този свят тук, където ни е захвърлила съдбата. Бяхме млади и искахме да живеем пълноценно. В края на краищата Иолк не беше най-лошото място във Вселената. Нивото му на развитие? Нищо особено. Затова пък ние, като използвахме нашите познания, бързо завзехме властта в цялата планета. По мирен начин. Аз се обявих за син на загиналия преди година мъдър любимец на народа, крал Крет. Фел, за всеки случай, бе обявен за мой брат по майчина линия. За негов баща посочихме адмирал Пойсон, загинал в битки от местен мащаб. Започнахме внимателни и хуманни реформи. Но не бяхме предвидили едно: Фел със своята физика се побърка окончателно. Той се възмущаваше от нашето поведение, крещеше, че предаваме цивилизацията, искаше действена помощ за безумните си експерименти и накрая с помощта на един наемен мръсник изби всички най-добри хора на тази планета, които вече бяхме посветили в традициите на съвременната култура, и се провъзгласи за крал. Ние с Нивела се предадохме без бой, защото искахме да сведем до минимум кръвопролитието. Тогава тя беше и бременна с теб. Подлият Фел заплаши да убие детето, веднага щом се роди, ако доброволно не се откажем от властта. Ние се отказахме. Но ти сам разбираш, Язон, че на такива хора не може да се вярва. Горях от желание да те скрия и уредих това бутафорно погребение. Тогава точно се появи Хирон, като че беше самата съдба. Той винаги се явяваше непредвидено, но този път дойде съвсем навреме. И изненадващо честно разказа как идва при нас. Това беше истинско откровение. Разбира се, ние го молехме да ни вземе със себе си. Но той ни обясни, че това е невъзможно. Бебе — да, но двама възрастни — в никакъв случай. Защо ли не предадохме по него писмо, което да изпрати в ефир? Защо въобще му повярвахме и не се опитахме да скочим след него? И досега не мога да си обясня. Но именно от този момент нашите отношения с Нивела се влошиха. Животът ни свърши още веднъж. Рухна всичко, което ни свързваше преди това. Власт, мечти, общи спомени, които изтри от паметта ни този луд физик. А вече нямахме и дете. А любовта? Любовта навярно беше свършила още по-рано.

И една нощ, докато спях, Нивела си отиде. Как се е досетила, как е разбрала, че именно тази нощ, по-точно на разсъмване, тайнственият хиперпреход ще се отвори? Събудих се рано сутринта и веднага се сетих къде е. Но когато, едва дишайки, се изкатерих по планината, видях само малкото черно петно на рванавра, както го наричаше Хирон. То се свиваше и гърчеше, като че ли ми се присмиваше в лицето. Тя си бе отишла. Не беше важно къде. Важното е, че беше заминала далеч от мене.

Най-чудното обаче е, че видях Нивела още един път. Тя се върна след няколко години. След доста години. И не за мен, а заради нашия „Овен“. Не пожела да говори с мене. Само подметна една фраза: „Извинявай, много бързам, за всичко ще говорим после.“ И беше някак съвсем чужда. Качи се в пилотската кабина на нашия стар кораб-паметник, натисна някакви копчета и… отлетя. Корабът беше в движение! Но аз тогава нито се учудих, нито се разстроих. Отдавна бях престанал да се стремя накъдето и да било. А само чаках, чаках, чаках. Така трябваше.

Разбира се, веднага отидох при Фел и му разказах за случилото се. А той вече знаеше всичко, тайните агенти му бяха докладвали. Погледна ме с абсолютно див поглед и рече:

— Твоята Нивела е вещица!

— Какво е това вещица? — заинтересува се Мета.

— Вещица? Зла вълшебница — поясни Айзон. — Жена, която владее силите на необяснима за науката магия.

— А-а-а — проточи Мета разбиращо. — Древни митове.

— При нас тук всичко е древно, момичето ми — тъжно се усмихна Айзон, — не само митовете и легендите, а дори и животът.

— И това ли е всичко, което успя да си спомниш, татко? — поиска да обобщи Язон.

— В общи линии, да. Белите петна в паметта ми все още са много. А за Нивела повече нищо не знам. Нямаше даже какво да забравям.

— Затова пък, за Нивела знам аз — каза Язон.

И разказа за шифрограмата на Фрайкс, която бе получил Бервик.

По тоя случай бе доизпушен остатъкът от цигарите, въпреки възмущението на Мета и риска да останат без тютюн неопределено дълго време.

— Айзон, а не ви ли се струва, че вашата памет е манипулирана не само от Фел? — обади се Мета. — Ами ако Фел е само инструмент в нечии зли и много силни ръце? Само погледнете колко планети са въвлечени в тази история. В ход е някаква галактическа игра и ние сме се озовали в центъра й. Пък вашият Фел май е само дребна риба…

— Съгласен съм — кимна Айзон. — Затова сега ще отидем направо при него.

— Защо? — войнствено скочи Мета. — Да търсим нови приключения за своя сметка? На мен проблемите с Пир ми стигат. Отгоре на всичко на Язон му предстои да търси майчицата из целия галактически център! Аз няма да го пусна сам. Помислете само, кога ще се приберем у дома.

— И все пак трябва да се отиде при Фел. Аз не мога да изоставя планетата Иолк на произвола на съдбата. Прекалено много неща ме свързват с нея. Местният народ ме обича и ме почита като истински крал. Всъщност мечтая да отлетя оттук само, за да се излекувам и да си спомня своето минало. И за да усетя свободата. След това непременно ще се върна. Защото сега това е моят свят и той трябва да принадлежи на мене, а не на Фел.

— Баща ми е прав, Мета — каза Язон, като хвана любимата си за ръката. — Ти трябва да разбереш. За него Иолк е не по-малко скъп, отколкото за тебе Пир.

— А за тебе? — предизвикателно попита пирянката.

— За мене? Изглежда скоро ще се наложи да считам за своя родина цялата Галактика. Все пак стана ясно, че съм се родил тук… Не ме гледай така! Разбира се, Пир ми е най-скъп. Нима не е ясно? Да вървим при Фел.

 

 

Фел ги очакваше отпуснат подчертано небрежно на трона като в кресло. Тайните агенти бяха докладвали предварително на своя господар за всички потресаващи събития от последните часове, преди тримата бунтовници да дойдат до стъпалата на кралския дворец. Но Фел прекалено старателно си даваше вид, че не му пука. С невъоръжено око се виждаше, че той нервничи и е сломен, практически се е предал. А и нямаше как да се прави на силен. Поне така му изглеждаше на Язон.

Той започна пръв:

— Много се бях затъжил за баща си. По тази причина не намерих време да се видя с тебе, самозванецо.

Фел се усмихна накриво, като прие без възражение тази лъжа, мълчаливо преглътна дори оскърблението. С една дума — говори, Язон, говори, Диомед.

— Но сега дойдох да ти кажа, че властта на тази планета по право принадлежи на Айзон. И ако ти, Фел, не се откажеш от нея доброволно, ще те прогоним със сила. Днес ще излезеш на площада и ще обявиш пред народа, че се отказваш от властта, а ние ще намерим човек, който да управлява временно. Ще отлетим не за дълго, а само докато излекувам татко. После ще се върнем. А ти… Не, няма да те оставя тук. Баща ми е прав, на такива като тебе не може да се вярва. Ще те вземем със себе си и ще те оставим на някоя планета, където няма да умреш от глад, но пък и няма хора. Ти, Фел, си опасен за хората. Ако имаш възражения, готов съм да ги изслушам. Но те предупреждавам: има и друг вариант — да те оставя в ръцете на правосъдието. Не мисля, че това ще ти хареса повече. Все пак, необитаема планета може да се избере, а при съд едва ли ще имаш избор.

— А, да не би да се е появило галактическо правосъдие? — саркастично се осведоми Фел.

— Представи си, да! — излъга Язон без да мигне. И добави за убедителност: — Но теб ще те съдят по законите на тази планета.

— Само не блъфирай, Диомед — Фел с всяка секунда ставаше все по-весел, изглеждаше, че едва се сдържа да не се разкиска. — Ти даже не знаеш от коя планета съм. И татенцето ти не знае. Защото всичко е забравил! — тук той наистина се разхили. — Ти смяташ да лекуваш баща си от амнезия? Глупачето ми! Това не е обикновена амнезия! Това въобще не е амнезия, ако искаш да знаеш. Ще попиташ какво е? Ами и аз не знам!!!

И той се запревива от смях — продължителен, безумен смях, който изглежда му пречеше да каже докрай каквото бе намислил. Язон изведнъж усети нещо скрито в тази противоестествена ситуация. А това значеше… Значеше, Мета всеки момент може да започне да стреля и това никак нямаше да е добре.

— Успокой се, Фел! — подхвърли рязко Язон. — Дошли сме да говорим, не да се хилим.

— Не се смея на вас — ненадейно мрачно проговори Фел. — Това беше пристъп. — И извика силно: — Айзон! Тия младите ги остави, ами ти, стар глупако, забрави ли, че не можеш да отлетиш? Че екранът няма да те пусне…?

— В как-къв смисъл? — Айзон така се стресна, че започна да заеква. — Н-не разбирам…

— Какво има да разбираш! — учуди се Фел. — Ние сме пленници на тази планета, пленници на собствения си експеримент. Опитай да се доближиш към екрана и ще изпиташ такава болка, каквато жив човек не може да издържи.

— Ти приближавал ли си се? — тихо попита Айзон.

— Да — отвърна Фел. — Приближих екрана до себе си. Това не е трудно. И успях да науча много неща, докато вие с Нивела тук се занимавахте с глупости.

— Ние? Глупости?! Почакай?!… — Айзон като че ли изведнъж се събуди. — А Нивела как… Тя нали напусна планетата. И то два пъти.

— Разбира се. Първия път през хиперпрехода, а втория път с „Овен“. Така ли беше? Е, там, през рванавра здраво я е усукало, та вместо да попадне на Поргорсторсаанд, се изтърсила на Орхомен. Усещанията сигурно са били изключителни, та за паметта й въобще не говоря. Какво има сега в главата й, един космос знае. Но да оставим с това да се занимават доблестните медици от Лигата на Световете. Виж, второто й бягство е много по-интересно. Аз, между другото, така си и мислех, че с нашия „Овен“ не е никакъв проблем да се прескочи бариерата. Не може тая дяволска машина да се плаши от това, което сама е създала?! Аз и досега не разбирам как Нивела успя да подкара маршевите двигатели. Ако искаш вярвай, ако искаш не, но за мене това е истинска загадка.

— Не вярвам — глухо отвърна Айзон.

— Но аз и миналия път ти казах — вещица е тя!

— Защо тогава не отлетя по-рано?

— Какво да ти кажа, братко мой — Фел гадно изхихика на думата „братко“, — заради твоето дете не й се е правело, но за децата на Ахамант — веднага!

— Ти си негодник — почти шепнешком изрече Айзон.

— Може би — невъзмутимо отвърна Фел, — но ти казвам истината, а ти отново не вярваш. Твоят син и неговото момиче в подобна ситуация могат да направят куп глупости. Наистина ли реши направо да летиш, нещастнико? Искаш ли да опиташ? Хайде тогава!

И Фел широко разтвори очи, сякаш искаше те да изскочат от орбитите си и се втренчи в Айзон. Хипнотизираше. Айзон почти веднага се хвана за главата и след няколко секунди вече се молеше:

— Недей! Какво правиш?

— Какво правя ли? Приближавам екрана. Съвсем едва-едва. Мога и повече. Още веднъж?

— Не… — съвсем обезсилен прошушна Айзон.

Язон не вярваше, че Фел със силата на мисълта си наистина приближава към повърхността на планетата прочутия елекромагнитен (или какъвто е там?) екран. Със своята повишена чувствителност към емоциите, мислените заповеди и други пси-излъчвания Язон беше длъжен да усети поне нещо от варварското хипнотизиране. А той не бе уловил никакви импулси нито от мозъка на баща си, нито от мозъка на мъчителя му. Значи всичко е физика и физиология. Най-вероятно в мозъка на Айзон е било вградено някакво устройство, а Фел, докато си върти очите и се прави на страшен, за да отвлича вниманието на зрителите, тайно натиска някое бутонче като професионален фокусник — я с крак, я с ръка, може и със зъби…

Язон решително се отказа от по-нататъшни разсъждения. Не това е най-важното! Главното е, че ролите са разменени. Съвсем наопаки. Както в битка на живот и смърт. Току-що си държал пистолет, опрян в слепоочието на врага, но той е направил някакъв дързък невероятен финт и ето — твоят пистолет сочи в челото ти! Но най-чудното в тази ситуация беше, че никой не искаше да стреля. И двете страни просто искаха да диктуват условията. А сега — няма спор, даже Мета разбира прекрасно, че условията ще диктува Фел.

— Какво искаш от нас? — направо попита Язон.

— Искам да отидете на планетата Егриси, да намерите там нашия стар кораб и да го доставите тук. Още по-добре ще бъде, ако издирите и Нивела. Но най-важното е „Овен“. Това съвпада и с вашите интереси. Надявам се ясно обясних, че няма друг начин да помогнеш на баща си. И помни, момченце — да, за мене ти си момченце! Когато се върнете на Иолк само аз ще се разпореждам с „Овен“!

— А пък ти, деденце, запомни, че ако по време на нашето отсъствие нещо се случи с Айзон, няма да ми попречи никакъв екран. Ще те замъкна в пирянските джунгли и ще те оставя там гол, както майка те е родила, после изпод бронирания купол ще наблюдавам агонията ти. Трябва добре да го запомниш, дъртако. Да вървим, Язон! Вече ми е ясно всичко.

Мета рязко се обърна, казала последната дума в спора. Язон реши да се присъедини и, вече в крачка, подхвърли към Айзон:

— Татко, ти ще ни изпратиш ли?

— Разбира се, разбира се — той бързо се изравни с тях. — Не се безпокойте за мен. Ако тоя тип искаше да ме убие, отдавна щеше да го е направил. Уверявам ви, че нищо не ме заплашва.

Зад тях се разнесе отвратителен кикот. Нито един от тримата не се обърна.

Едва на улицата Мета попита с детска непосредственост:

— Язон, кажи ми откъде се вземат такива хора? Ами той е по-противен и от шипокрил!

— Браво, скъпа! — възкликна Язон. — Пред тебе стоеше същество, по-противно и от шипокрил, пък ти даже не си извади пистолета!

— Това комплимент ли е или подигравка?

— Ти как мислиш?

— Я престани… — великодушно махна с ръка към него Мета и закрачи към „Темучин“, който предизвикателно бе приземен направо на дворцовия площад.