Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (35)

Дванадесета глава

Космодрумът на Егриси се оказа доста цивилизован: чистичък, подреден, с нормално работеща диспечерска служба, с бригади за летищно обслужване, с полицейски и митнически постове. Беше съоръжен да приеме дори „Арго“, но пирянците предпочетоха да оставят в орбита своя могъщ кораб. Е, сега в него дежуряха само седем човека начело със Стан. Това бе минималният, да не кажем аварийният екипаж на линкора. А подразделението, което по своята численост можеше да бъде определено като космопехотна рота, не се побираше в десантния катер. Така че се наложи да изпратят на Егриси по-голямата и далеч по-заплашителна междупланетна канонерка. Язон не знаеше какво или кой ги причаква в крайната точка на дългия им сложен път, но за всеки случай искаше да разполага с максимална ударна мощ. Не, дула на оръдия не стърчаха навън, а и по себе си пътешествениците не бяха накачили нищо особено. Неизменните пирянски пистолети дори бяха скрити в широки ръкави — защо да плашат хората? Виждате ли? Ние сме просто туристи — очите широко отворени и усмивки от ухо до ухо.

А времето беше точно като за туризъм: безоблачно небе, жарко слънце, курортни пейзажи около космодрума — планини, море, пясъчни плажове, палми. Полицията и митницата посрещнаха другопланетците студено, но вежливо. За щастие носенето на оръжие тук не бе забранено, а на въпроса за наркотиците всеки от пирянците с чиста съвест отговори отрицателно. Та нали даже взетия за изследване плод куромаго бе останал на борда на „Арго“.

Никой не ги попита за целта на посещението им и това беше странно. Така биха могли да се държат полицаите във високоразвити светове — отдавна влезли в Лигата, където представителите на властта автоматично разпознават своите по отличителните им знаци. Е, разбира се, въпросът за целта на посещението би бил безсмислен, даже неуместен, ако планетата водеше война, а от космоса пристигаше нова бойна единица. Но не беше нито едното, нито другото. Навсякъде цареше покой и благоденствие, а между другото нито Лигата на Световете, нито Специалния Корпус имаха каквито и да било сведения за третата планета от системата Нов Кокос. Може би все пак имаше някаква грешка?

За да не рискува пред полицая с такъв нелеп въпрос, Язон хвана за реверите някакъв обикновен шофьор, който търсете клиенти на междуезик. Шофьорите по космодрумите винаги владеят по няколко езика, макар и лошо. Но винаги за всичко са информирани. Този шофьор енергично въртеше на пръста си ключовете от своето транспортно средство, а главата му бе украсена с неописуема шапка — плоска като писта, с диаметър поне два пъти по-голям от този на главата му, плюс козирка против слънце.

— Кажи приятелю, можеш ли да ни отведеш до местното представителство на Лигата на Световете?

— Къде, къде, уважаеми? Не разбрах.

— Лигата на Световете. Лига — повтори Язон колкото се може по-отчетливо.

— Слушай, амханаги, направо да беше казал така! — зарадва се шофьорът, като продължаваше да вмъква местни думи във фразите на междуезик. — Ние имаме такъв хубав састумро. Разбираш ли, амханаги? Хотел „Лига“!

Язон, кой знае защо, веднага се съгласи:

— Давай към хотела.

Всъщност знаеше защо. Стана му ясно, че не греши — представителство на Лигата тук няма. Налагаше се да действа по някакъв друг начин. А за целта най-правилно беше първо да се настанят някъде. Да хапнат, да се запознаят с местните обичаи, да направят справки по официалните канали и в края на краищата още веднъж да се свържат с Бервик. Първата информация за Егриси Язон бе предал на „шефа“ още от борда на „Арго“. И сега бе убеден, че добрият хотел е най-подходящ вариант за тяхната група.

— Ей, приятел, пропуснах да те предупредя, че сме повече от тридесет човека.

— Обиждаш ме, ахманаги. Моята манкана побира и петдесет души.

Манканата се оказа съвсем обикновен, доста по-комфортен в сравнение с транспортните средства на Поргорсторсаанд, автобус. При това не им излезе скъпо — приветливият шофьор без никакво колебание прие от Язон кредитни чекове. Бисерно проблясващите хартийки му бяха добре познати като платежно средство, въпреки че в космопорта нямаше специално обменно бюро. Язон бе забелязал това. Техните кредити също така бяха приети и в хотела, когато солидната делегация от никому неизвестната планета Пир поиска като на шега цели тридесет и три места в стаи категория „лукс“.

Язон помоли десетина души, начело с Рес, да останат в космопорта да наглеждат канонерката и да наблюдават другите пристигащи и излитащи кораби. Тази група пирянски бойци имаше задача и да изучи околностите, да набележи всички подозрителни типове и непрекъснато да бъде във връзка с ръководството, т.е. с Язон, Мета и Кърк. Нямаше съмнение — планета на такова технологично ниво има напълно модерни спецслужби, способни да следят всички необичайни гости още от появата им в орбита, пък даже и от по-рано.

А састумрото, т.е. хотелът, наистина никак не бе лош. В действителност се казваше „Лидо“, а не „Лига“, но това вече нямаше никакво значение. Грешката беше смешна, но може би за добро. Като поговори с портиера, Язон установи, че името е било дадено от първия собственик на хотела — някакъв италианец на име Фермо.

— В какъв смисъл италианец? — Язон бе заинтригуван. — Някъде тук има ли планета Италия?

— Не знам — честно си призна портиерът. — Може и да има. Но Фермо беше от някаква много далечна планета със странно име… Като че Училищна… Школна…

— Скоглио? — предположи Язон.

— Точно така! — зарадва се портиерът. — Скоглио. Благодаря, амханаги, че ми напомни. Сега ще има какво да разказвам.

Язон не помнеше човек на име Фермо, но си отбеляза да направи справка за първия стопанин на хотела. Простичката дума „лидо“ той лесно си преведе от полузабравения език. Тя означаваше „крайбрежие“, „крайморие“ и му подхождаше идеално.

Гледката от прозорците бе прекрасна. Направо да ти се прииска да плюеш на всичко и да отидеш да поплуваш…

В края на краищата, докога може само да се работи?!

— Може би ще се топнем в морето, а? — мечтателно рече Мета, след като се откъсна от прозореца и седна в дълбокото меко кресло. — Харесва ли ти тук?

— Харесва ми много — отвърна Язон, — но сега ще си вземем душ и ще отидем да обядваме. Ако успеем.

— Ама че си скучен! — Мета нацупи устнички. — Не даваш даже да помечтая. А защо да не успеем да обядваме?

— Защото помолих Гриф да намери телефона на приемната на местния цар и да предаде на този монарх, че току-що пристигналият принц по рождение Диомед, син на Айзон, иска да го види.

— Принца по рождение — това ти ли си? — изхъмка Мета.

— Разбира се, че аз — сдържано отвърна Язон. — И смятам, че рожденото ми име тук помнят повече, отколкото името на знаменития мошеник Баухил, който обра казино „Мъглявина“.

Язон не сбърка. И не само за името. Не им беше съдено да обядват в „Лидо“.

Десет луксозни, искрящи с червения си метал манкани пристигнаха пред стълбите на „Лидо“ заедно с личната покана на цар Исак Даниил Иот за аудиенция. Цели петнадесет минути шествието вървя по прекрасна автомагистрала покрай морето, после зави в стръмно издигащ се в планината път, пресечен от бариери. Царският замък беше построен на извънредно красиво място и изглежда, отпреди не едно столетие. Стените му блестяха с девствена белота, бяха грапави и даже ръбати, като че ли изсечени от захар. А медночервените остри покриви на кулите сияеха, сякаш ги полираха ежедневно. Може и така да беше, а може би покривите и автомобилите се правеха от някакъв материал, само външно подобен на обикновена мед.

Обедът, то се знае, бе царски. Беше сервирано в главната зала — не кой да е, роднина е дошъл. Араки, лудѝ и гвино се лееха като река. Впрочем, лудѝто се оказа някаква доста посредствена бира, аракито — лоша водка, а сред развеселяващите напитки с общо заглавие „гвино“ можех да се намерят доста добри вина. Обаче Язон не можеше да си позволи по-сериозна дегустация — чакаше го аудиенция при царя! Колко жалко. Най-голямо удоволствие в този момент щеше да му достави едно изтягане под палмите с бутилчица в ръка… и за нищо да не мисли.

— Елате, Диомед — деликатно се обади Иот над самото му ухо, след като се беше доближил неусетно зад гърба му. — Дойде време да поговорим насаме.

— Добре — съгласи се Язон. И добави с почти същия конспиративен шепот, както царя:

— Само че с мен ще бъде тази дама.

— Защо? — учуди се Иот.

— Защото тя е моя жена.

Аргументът прозвуча убедително. Иот се замисли и реши да не спори. Кой знае какви традиции се спазват на далечната планета Пир? Може би за тях жената да е по-важна от личната охрана? А Язон си беше довел сериозна свита. Започнеш ли да възразяваш — току си си навлякъл неприятности с тези мутри… Планини от трупове, счупени стъкла, оплескано с кръв, не ти е работа! Само ремонтът колко ще струва! По-разумно е да потърпи за малко присъствието на една жена…

— Заповядайте, Диомед — повтори царят.

Язон кимна на Кърк, че всичко е наред, връзката остава включена, Мета е с мен, оръжието си е с нас. После двамата с Мета станаха, благодариха на царя, на готвачите и на слугите за прекрасния обяд (Язон с неговите способности успя даже да произнесе няколко фрази на местното наречие — за всеобща радост на егрисианската страна) и, съпроводени от двама главорези с огромни допотопни разголени мечове (такъв беше стилът тук), те напуснаха трапезарията и се скриха в царските покои, предназначени специално за аудиенции.

Язон си представяше как би могла да изглежда приемна за особено важни гости и тайни преговори у владетеля на толкова странна планета като Егриси, където постиженията на съвременната цивилизация така хаотично са смесени с древна диващина. Там навярно ще е пълно със зле маскирани камери и микрофони, подслушвателна апаратура и автоматично огнестрелно оръжие, което се включва дигитално; механични капани и друга хитроумна техника от тоя сорт. Впрочем, той много се надяваше, че няма са се стигне до стрелба и вързване с въжета. За мирен и положителен резултат му трябваше само едно — правилно проведен разговор.

— Мета — прошепна той на своята телохранителка. — Много те моля, помълчи, докато не те помоля да се включиш. Става ли? Не се обиждай.

Мета вече за нищо не се обиждаше. Но появеше ли се и най-малка заплаха за живота на един от тях, тя щеше да постъпи така, както й подскажат поетите още с майчиното мляко пирянски инстинкти.

— С какви новини идваш, момчето ми? — започна Иот, като демонстративно фамилиарно премина на „ти“.

— Нима не знаеш, вуйчо! — подхвана със същата прикрито-заядлива интонация Язон. — Долетях да взема принадлежащия ми по право звездолет „Овен“, доставен на твоята планета от доведения ми брат Фрайкс по волята на нашата майка Нивела. Фрайкс също бих взел. Чувам, че отдавна искал да се върне заедно с жена си и децата си. Ако нещо не е така, поправи ме, о, вуйчо мой!

Вуйчото Иот просто се шашна от това нахалство и се разкрещя:

— Нищо не е така! Нищо! Чуй ме сега. Слушай и помни. Фрайкс го няма вече. Умря преди няколко години. Децата му са тук, но дали ще искат да дойдат с тебе, е съвсем друг въпрос. Вдовицата на Фрайкс, Галка, мисли отново да се омъжва и не някъде другаде, а точно тук, на нашата най-прекрасна в цялата Вселена планета. Галка, с другата ми дъщеря Миди и синът ми Фаетон прекрасно си прекарват времето. А пък ти, Диомед — или по добре да ти викам Язон? — наистина си ми племенник, а аз съм ти вуйчо, защото Нивела е моя родна сестра. Ето защо „Ослепителният винторог“… Винторог! Разбра ли? А не звездолет! Ето защо той се оказа на моята планета. Но помни, Язон, ако щеш Диомед, след като „Ослепителният Винторог“ бе изпратен от Орхомен на Егриси, аз изпратих шифрограма направо в космоса, защото не знаех накъде да насоча сигнала. И в тая шифрограма пишеше: „Благодаря ти, Нивела, за подаръка, но не искам повече да виждам нито тебе самата, нито твоите мъже Ахамант и Айзон. Достатъчно неприятности ми причинихте и сега с помощта на устройствата, намиращи се в «Овен», аз ще се оградя от целия останал свят и моята планета ще живее най-добре в цялата Вселена, а вие, побъркани фанатици на науката, можете да продължавате своите изследвания където си щете, само че вече без мене. Поздрави Фел.“ Ето така! Помня наизуст текста на тази забележителна шифрограма. Впрочем, не знам дали Нивела я е получила, но аз успях да зачеркна от всички галактически справочници името Егриси, а метеоритният пояс, отдавна създаден около моята планета от боговете, ни позволи истински да се изолираме от близки и далечни завистници и зложелатели. Такива ми ти работи, Язон! А ти си научил за нас и си успял да се промъкнеш дотук. Това силно увеличава твоите шансове, но все пак да твърдиш, че „Ослепителният Винторог“, една от най-древните ценности на Вселената, или звездолетът „Овен“, както ти го наричаш, ти принадлежал по право — това вече е прекалено! Той принадлежи на мене! Вече почти тридесет години!

Язон слушаше този високопарен монолог и се учудваше на нелепата откровеност на Иот. Защо му казваше всичко това? Искаше да го стресне? Да го убеди в нещо? Смешно! Нали всички нови знания увеличават силата на противника. Или царят на планетата Егриси предполагаше, че Язон предварително знае вече всичко това? Всъщност Язон знаеше много повече, но в съобщеното от Иот се съдържаха принципно важни и абсолютно нови сведения. Мозайката се сглоби окончателно и сега Язон се усещаше непобедим — ако не в друго, то поне в информационната война.

Точно тогава той си спомни истинското име на Иот, което бе споменато на два пъти — в шифрограмата на Фрайкс и лично от Киней.

— Ти говори красиво, Сулели, но сега послушай мен!

От това обръщение царят подскочи като ударен, но се въздържа от по-категорична проява на чувства, така че до стрелба не се стигна.

— Слушай ме сега. Не знаех, че си ми кръвен вуйчо. Настина не знаех. Благодаря за новата информация. Но аз се отричам от тебе. Такъв роднина не ми е нужен. Даже на такава забележителна и богата в природно отношение планета. Трябва ми само златната черупка. Дай ми я и заедно с цялата си свита ще отпътувам от твоята планета за броени часове.

— Лъжеш! — закрещя цар Иот.

Ама той наистина бил страшно задръстен, за да не кажем направо глупак.

— Ти лъжеш! Аз видях с каква войска пристигна на моята планета принцът по наследство Диомед. Ако от малкия кораб излязоха четиридесет човека, колко ще се стоварят от големия, който е на орбита? Знам, че искате да завоювате този свят. Искате да завладеете още една планета, за да можете да притежавате природните й богатства. Проучих ви. Известно ми е, че сто тридесет и осем пирянци са завоювали цяла планета. Сега искате и Егриси. Няма да стане!!!

Вуйчо Сулели-Иот бил патологичен идиот, да го слуша повече просто не е интересно, но отделни фразички са много любопитни! Например тази за проучването. Откъде, по какъв начин? По какви канали? Уж планетата била напълно изолирана от света. А цифрата сто тридесет и осем неслучайно е толкова точна. Изглежда, че освен информационната мрежа на Специалния Корпус съществува и някаква друга, сиреч вражеска. Но само луд би допуснал до такава свръхсекретна мрежа такъв И. Д. Иот!

— Слушай ме внимателно, племеннико! Вашият план за превземане на планетата е обречен предварително. Всеки влязъл в моя дворец излиза, ако аз му позволя това, каквото и да ми струва. Всички агенти на Пир, които са останали отвън, ще бъдат неутрализирани от моите специални супервоини. А корабът в орбита… Ще го накараме сам да напусне околопланетното пространство. Как? Няма да ти кажа! Нека бъде изненада.

„Слава богу — помисли си Язон, като си спомни любимата фраза на Солвиц. — Най-сетне реши нещо да запази в тайна. Вече се опасявах, че ще вземе да ми диктува паролите за общуване с личната охрана!“

— Вуйчо — каза Язон ласкаво, — не ме заплашвайте с разни глупости. Още веднъж повтарям: дошъл съм само за „Овен“. Щом го получа, отлитам обратно с целия си екипаж. Даже ще ви разреша да преброите всички лично — човек по човек, за да не останат подозрения.

Язон умишлено пак премина на „вие“, като се надяваше по този начин да успокои разбеснелия се монарх.

— Върнете ми звездолета — повтори Язон още веднъж. — И отлитаме. Честна дума.

Царят на Егриси се замисли. Самият процес мислене беше за него нещо крайно уморително и Язон в някакъв момент дори го съжали. Но Иот все пак се справи с поставената задача и съобщи решението, като първо зададе въпрос:

— Кой е стопанинът на тази планета? Аз ли?

— Вие, вуйчо — съгласи се Язон отегчено.

— Тогава слушай моето условие. Изпълни едно интересно поръчение и ще ти върна всичко, което искаш.

— Какво поръчение? — настръхна Язон.

— Не е трудно, наистина не е трудно. За такъв герой като тебе! Съгласи се, Язон, иначе… Вие може и да ни победите, всичко може да стане, но колко кръв ще се пролее… Ех, дано не доживея да видя такова безобразие… Пък и боговете няма да ни простят.

— Какви са тези богове? — бързо попита Язон.

Иот отвърна също бързо, но неясно:

— Ами, например, ние с тебе.

После като че ли се събуди и занарежда тъжната си песен:

— Не ме прекъсвай, Диомед, не ме прекъсвай, Гаутама, Тристан, Баухил, или както там те викат, имам още сили да диктувам условия на когото си поискам. Съгласявай се, Язон, или ще дам заповед на стражата да ви хване всичките.

При тези думи пистолетът на Мета се озова в дланта й под широкия ръкав. За щастие, освен Язон, никой не забеляза това, даже автоматиката не реагира.

А пък Мета, браво на нея, овладя емоциите си и прошепна:

— Съгласи се, Язон.

Потресаващо! Тя заговори, без да дочака неговата команда, но каза точно тези думи, които очакваше от нея. Ето това е чудо! Навярно само истинската любов е способна на такова нещо.

— Съгласен съм — тихо проговори Язон. — Кажете какво трябва да направя.

В този момент, без никакво предупреждение, вратата се отвори и покрай ниско склонените глави на стражниците през царските покои горе мина невиждано красива крехка чернокоса девойка. Тя беше в изискан костюм за езда: черен фрак, бял брич и високи кожени ботушки, шапчица с козирка и дълъг камшик в ръка.

— Татко — каза прекрасната непозната. — Ние с Фаетон яздихме край морето…

Разсеяният й поглед се спря върху Язон и не можа да се откъсне от него. Очите й се отвориха широко от внезапно нахлулите чувства.

— Моята дъщеря Миди — проговори Иот.

Язон вежливо се усмихна, с намерение да представи себе си и Мета, но красавицата Миди, ненадейно застена, хвана се за сърцето и се свлече на пода.

Стражниците застинаха в напрегнати пози на объркано очакване — какви ще бъдат заповедите? Но първата заповед на царя не се оказа адресирана към тях:

— Лекар! — извика Иот. — Бързо!

Мета се обърна и извика към отворената врата:

— Тека, на помощ!

Сигурно в двореца на И. Д. Иот имаше добри лекари, но те в никой случай не можеха да спринтират като Тека.

Именно гостът от далечната планета Пир оказа първа помощ на царската дъщеря. Това бе красив жест.

А с Миди не се беше случило нищо страшно. Обикновен припадък, какъвто в младежките години може да се случи лесно, особено ако от ранно утро, след лека закуска, се препуска с часове срещу морския вятър с бърз делфийски жребец.

Язон знаеше истинската причина на внезапното й прилошаване, но нямаше намерение да я каже на глас в това обкръжение. Още повече, че деловият разговор не беше свършил.

— И така, ваше величество — напомни Язон, — кога най-после ще чуя поставените от вас условия?