Джон Кларксън
Хавайска жега (6)

4.

Когато Девлин излезе от водата, Лийлани седеше на брега до дрехите му. Тясната й къса червена фланелка беше на пясъка. Единственото, което имаше на тялото си, беше черният бански, но това изобщо не я смущаваше. Девлин остана предпазлив. Тя изглеждаше ядосана. А той не искаше да стане жертва на гнева й. Ако не беше толкова красива и прелъстителна, Девлин вероятно щеше да се извини учтиво и да се върне в къщата на Кранстън.

Той седна на пясъка, но на разстояние от нея. Вторачи се в океана, като очакваше да изсъхне на слънцето, както и да чуе какво има да му каже Лийлани Килау Кранстън.

— Не мога да говоря с него — каза тя. — Може би ще поговоря с вас.

— За какво?

— За брат ми. Моят наполовина брат, Били.

— Хм.

— Какво би трябвало да означава това?

Тя говореше с жар, която учуди Девлин. Той я погледна, за да види доколко е сериозна. А Лийлани изглеждаше много сериозна.

— Може би, че ще ми създадете трудности.

— Разбирам.

— А откровено казано, в момента не ми е до това.

— Да го разбирам ли като заплаха?

— Не бих го нарекъл така.

— Какво друго? Да не би да сте от онези, които крещят? Или млъкват и се затварят в себе си?

— Вие и Били явно сте имали различни майки. Бяхте ли му близка?

Този въпрос я раздразни.

— Какво общо има това?

— Вие искахте да говорим за Били, нали?

— Бяхме много близки. Живеехме заедно благодарение на полигамията на моя баща.

— Той е имал две жени едновременно?

— Майката на Били, Една, беше законната му жена. Моята майка, Лили, беше тяхна икономка. Когато майка ми забременяла с мен, всички са знаели кой е бащата. Особено след като съм се родила. Но майката на Били отказала да изгони майка ми. Така станахме част от този дом. Били и аз израснахме заедно при много трудни обстоятелства. Били означаваше много за мен.

— Разбирам.

— Съмнявам се.

Нейният насмешлив отговор дойде много за Девлин. Той се обърна към нея и рече:

— Вижте, съжалявам, че не се разбирате с баща си. Съжалявам за мъката ви за Били. Но аз не съм дошъл тук за това.

— Не ми викайте.

— Нямам намерение да ви викам — повиши тон Девлин.

— Защо сте толкова ядосан? Да не би да се чувствате заплашен?

— Степента на гнева ми не е темата на разговора ни. И нямам намерение да се карам с вас кой е отговорен за това. Вие имате представа какво се е случило на вашия половин брат, нали?

— Аз видях какво му се е случило. Аз идентифицирах тялото му.

— Каква част от тялото видяхте?

— Всичко.

— Тогава би трябвало да разберете защо не мога да приема лесно онова, което се е случило с вашия брат. Не мисля, че трябва да използвате тази трагедия, за да усъвършенствате феминистките си умения да отстоявате своето. Освен това ми омръзна да доказвам на всеки от вашето семейство колко силно съм загрижен за Били и за онова, което му се е случило. Не съм склонен да правя лицемерни коментари за това.

Безцеремонното отношение на Девлин само подхрани гнева на Лийлани.

— Били не може да е означавал повече за вас, отколкото за мен — отсече тя. — Знам, че сте се били заедно в онази отвратителна война, но вие нямате представа за битките, които Били и аз сме водили заедно. Представете си само какво е да израснеш в расистко общество, полузаконна сестра на бял брат, с баща, който през повечето време го няма и с две майки, които почти не си говорят. Били ме защитаваше много повече, отколкото се изисква от всеки друг по-голям брат. Онова, което се случи с него, направо ме влудява. Не съм спала спокойно и не съм работила нормално, откакто това стана. Така че моят тон също може да е малко груб.

Девлин погледна към искрящия син океан и се поуспокои. Вдигна ръце и каза:

— Добре, добре. Примирие. Хайде да не се караме. Ние сме от един и същи лагер.

Слънцето беше започнало да напича. Девлин прокара пръсти през косата си и изтри засъхналата морска сол от лицето си.

— Вижте, госпожице Кранстън, ще се радвам да обсъдим всичко онова, което можете да ми кажете или мислите, че може да е от полза. Всъщност настоявам да поговорим. Занимавам се с това от снощи с баща ви и бих искал малко да се разсея, но ако държите да говорим сега, ще приема. Но откровено казано, имам чувство, че вашата цел е да се включите в моето разследване, а това е невъзможно.

— Защо? Не казвам, че това ми е целта, но защо не? Познавам Биг Айланд по-добре от вас. Познавам града, където живееше Били. Знам и онова място там. Не мислите ли, че мога да съм от полза?

— Но не това е начинът.

— Забранено за жени.

Девлин се опита да говори спокойно, но му беше трудно.

— Не ме интересува дали сте жена, или мъж, или марсианец. Бихте ли попитали един лекар или лекарка дали можете да им помогнете да оперират? Защо мислите, че повериха това разследване не на друг, а на мен?

— Защото така трябва — спокойно отговори тя.

— И аз казвам „не“, защото така трябва.

Девлин почувства, че гърбът му се е зачервил и се обърна, за да изложи на слънцето лицето си. Раздвижи рамене и усети слой засъхнала морска сол, която опъваше кожата му. Но не само засъхналата сол го караше да се чувства неудобно. Лийлани бе станала тиха и спокойна. Девлин се раздразни, защото почувства, че тя го привлича. И фактът, че Лийлани носеше толкова оскъдно облекло на поразителното си тяло, не беше основната причина за това.

— Вижте, официално аз работя за вашия баща. И обикновено не докладвам резултатите от моето разследване на клиентите си, докато случаят не се изясни напълно. Дори информацията се дава от моята компания, а не от мен. Но аз ще поддържам връзка с вас и ще направя така, че да сте информирана за всяко нещо, което открия. Това е най-доброто, което мога да ви предложа.

— Разбирам.

Лийлани кимна, но Девлин инстинктивно почувства, че тя не е съгласна с него.

Той стана. Лийлани протегна ръка. Девлин й помогна и за миг двамата се озоваха лице в лице. Поради ръста на Девлин това беше невъзможно с повечето жени. Но Лийлани беше метър и осемдесет, пък и беше стъпила на по-висока част от пясъка. Погледите им се срещнаха. Кафявите й очи бяха дълбоки и живи.

— Благодаря — каза Лийлани и отстъпи назад.

Девлин видя как тя почиства пясъка от почти голия си задник. После двамата тръгнаха към къщата.

Докато й помагаше да стане, Девлин отново усети дланта й и това го подсети да я попита:

— Какво работите?

— Скулптор съм. Работя главно с варовик. А от време на време, когато имам нужда от пари, се занимавам с водопроводни проекти.

— Трудово момиче, а?

— Да. По-силна съм от много други мъже.

— Сигурен съм, че сте.

Никой от тях не продума повече, докато не стигнаха до къщата. За Девлин беше много важно да гледа към брега вместо към Лийлани. Видя един местен тип, облечен в бяла фланелка и стар сиво-кафяв панталон, който вървеше към тях. Носеше въдица и празна пластмасова кофа. Изглежда търсеше удобно място, където да лови риба.

Когато стигнаха до къщата двамата спряха. Лийлани се обърна и каза:

— Аз все още искам да ви кажа това, което знам за Били, господин Девлин.

— Джак.

— Джак.

— А аз искам да го чуя.

— Кога да стане това?

Тя се постара въпросът да не прозвучи заповеднически.

— Трябва да отида до Хонолулу и да уредя някои неща там. Можем да говорим довечера.

— Чудесно. Може да поговорим по време на вечеря.

— Добре. Къде?

— Мразя Хонолулу.

— А някъде по средата на пътя между двата града?

— „Джеймсън“ в Халейва е близо до моята част на острова, а и ти няма да изминаваш целия път.

— Добре.

— По кое време ще ти е удобно, Джак?

— В осем.

Лийлани протегна ръка. Девлин я стисна и тя му се усмихна.

— Приятели?

— По-добре, отколкото врагове.

— В твоя случай съм сигурна, че е така. Не искам да съм наблизо, когато пак си изпуснеш нервите.

— Така е — каза Девлин. — По-добре да не бъдеш.

Ръкуваха се. Девлин видя как Лийлани се обръща и тръгва на запад по брега. Но не гледа дълго. Не искаше пак да го хване как зяпа задника й, особено след като много добре знаеше, че тя съзнава това. Така се бе вглъбил в усилието си да не гледа към нея, че не забеляза местния рибар, който беше оставил кофата и пуснал въдицата на около три метра от мястото, където бяха разговаряли.