Джон Кларксън
Хавайска жега (39)

37.

Вайсман бе забравил колко силно вонят труповете и съсирващата се кръв. Офицерът, един армейски сержант, който беше свръзка между военните и полицията, го чакаше на улицата. Сержантът му отдаде чест и отвори вратата. Вайсман мигновено долови мириса на кръв.

— Каква бъркотия! — измърмори войникът. — Ченгетата оставиха всичко, както си беше, за да направите оглед, преди да са почистили.

Вайсман благодари на уморения сержант и бавно изкачи стъпалата до апартамента на Тей. Пред вратата стоеше униформен полицай. Вътре сновяха детективи, ченгета, съдебномедицински експерти и хората от моргата.

Вайсман погледна труповете. Изненада се, че няма толкова много кръв, колкото бе очаквал. Но пикочният мехур и вътрешностите на полковник-лейтенант Джордж Уокър се бяха изпразнили, докато бе умирал. В затвореното помещение тропическата жега бе превърнала двата трупа във воняща каша. Миризмата се бе просмукала навсякъде.

Полицаите бяха отворили всички прозорци, но циркулацията на въздуха беше съвсем слаба. Един от детективите пушеше евтина пура, която правеше смрадта още по-противна.

Вайсман намери детектива от отдел „Убийства“, отговарящ за случая, лейтенант Едуард Каолани. Представи се и попита:

— Какво научихте?

Каолани беше облечен в стандартния черен панталон, бяла риза с къси ръкави и черна вратовръзка. Беше доста пълен. Вратът му беше твърде дебел, за да закопчее яката си. И той беше уморен.

Каолани посочи мъртвите тела и заговори с характерната хавайска напевна интонация, която превръщаше всички разказни изречения във въпросителни.

— Русокосата е проститутка от Хотел стрийт. Наркоманка. Хероин. От три години има досие. Била е арестувана за проституция и два пъти за притежание на наркотици. Белият е ваш човек. Казва се Уокър. Разпитахме някои от съседите. Изглежда е бил редовен клиент. По всичко личи, че тя го е застреляла и после се е самоубила.

Вайсман гледа сцената една минута. Каолани чакаше търпеливо. Минутата му се стори безкрайна.

Накрая Вайсман попита:

— Защо?

— Защо го е застреляла ли?

Каолани сви рамене.

— Ти ми кажи.

— Не мога. Защо да застрелва редовен клиент? Хората, които си плащат редовно, не стават жертви.

— Може да се е забавил с плащането.

— Но защо тя ще се самоубива?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами в сценария убийство — самоубийство няма никаква логика.

— Може би още не.

— А може би никога. Ето какво знам. Някой се е обадил на Уокър. Рано сутринта вчера. Уокър става и излиза от кабинета си. Няма обяснение. Нищо. Напуска бързо, сякаш е извикан по спешност. Паркира колата си в центъра, а не в този квартал. Качва се тук. Тя го пуска да влезе и го застрелва, после се самоубива. Защо? Няма никаква логика.

Каолани се почеса по лявата вежда, сетне потърка очи. Изобщо не се интересуваше от обсъждането на хипотези с Вайсман.

— Искаш ли да огледаш нещо друго?

Полковник-лейтенантът се обърна към единия труп и клекна. Някой бе разкопчал ризата на Уокър. Вайсман обърна тялото, за да види гърба. Кожата на мъртвеца беше осеяна с червеникавосиня кръв. Военният стана.

— Изглежда е бил застрелян съвсем скоро, след като е излязъл от кабинета си. Преди около трийсет и пет часа.

— Да.

— Има ли други наранявания?

— Не. Огледах го внимателно.

— А момичето?

— Също.

— Няма следи от борба. Нищо не е счупено.

— Не.

— Някакви бележки, писма или пари?

— Нищо.

— Наркотици?

— Не.

— Видях достатъчно. Да се махаме оттук, преди дрехите ни да са се вмирисали завинаги.

Вайсман и Каолани излязоха от апартамента и тръгнаха надолу по стълбите. Щом стъпиха на улицата и двамата изпросиха цигари от едно униформено ченге и запалиха.

Детективът отново потърка очи и каза:

— Значи мислиш, че е инсценировка?

— Да. Инак няма логика в случилото се. И когато намериш приятелите на проститутката, ще се увериш в това. Няма причина да се самоубива ей така.

— Може да има милион причини.

— Но защо Уокър е станал от бюрото си и е излязъл толкова бързо? Един полковник-лейтенант не тръгва така само за да чука. Пък и тя не е била облечена в подходящия екип.

— Може да е отишъл да й каже, че всичко е свършило. Знам ли? Ти разбираш повече от тези неща. Ти ми кажи защо е бил застрелян в апартамента на една курва.

Вайсман всмукна дълбоко от цигарата.

— Добре. Но само между нас. Няма да помогне кой знае колко. Особено ако вие, ченгетата, искате да приключите случая, като решите, че е така, както изглежда. Ала Уокър бе загазил здравата при нас. Според мен проститутката е била връзката между Уокър и лошите момчета. Не мога да ти кажа повече, но ако знаеш кой е бил сводникът й, мисля, че ще отбележим напредък. Или ще узнаем кой стои в дъното на тази работа. Можеш ли да научиш кой е бил той?

— Разбира се. Ще трябва да потвърдя, но повечето курви тук са собственост на Еди Лиху. Не пряко. Той не е точно сводник, но ги контролира. Ала това едва ли може да се докаже.

— Лиху?

— Да…

— Е, лейтенант, мога да ти кажа само едно.

— Какво?

— Еди Лиху е имал много повече причини да убие Уокър, отколкото горкото момиче.

— И какви са те?

— Не мога да ти кажа сега.

— Не мисля така. Пък и едва ли ще можеш да докажеш нещо. Нито аз.

Вайсман кимна.

— Да. Досега никой не е могъл да докаже нищо срещу Лиху. Защо да бъдем по-различни?

— Защо не ми кажеш какво става? — попита Каолани.

— Ще го сторя, но първо трябва да питам шефовете си колко да ти кажа.

— Кога?

— В „Шофийлд“ разпитвам около петдесет човека. Мисля, че кръгът ще се стесни до двайсетина. Може би ще научим нещо през следващите два дни. После ще опиша всичко в доклад до командира си. И скоро след това ще знам какво да ти кажа.

Каолани сви рамене.

— Това прави цяла седмица. Какво да правя през това време?

— Действай както намериш за добре. Само че бавно. След няколко дни може да поискаш да промениш доклада си. Ако не ти съобщя нищо, напиши каквото искаш. Какво би загубил?

Каолани хвърли угарката си.

— Нищо. Пък и без това имам адски много работа.

— Само потвърди, че момичето е било една от проститутките на Лиху.

— Добре. Обади ми се след няколко часа — добави Каолани и му даде визитната си картичка.

Вайсман кимна, ръкува се с детектива и тръгна към колата си. Замисли се колко много знае и колко малко може да докаже. Лиху беше един от малцината на Островите, който би могъл да търгува с военно оръжие. Зачуди се дали дебелакът има достатъчно смелост за това. Лиху бе избегнал съдебна отговорност от местните, държавните и федералните власти, които го разследваха от години. Вероятно се бе успокоил, че винаги може да оцелее в света на съдебните зали и високоплатени адвокати.

Полковникът погледна часовника си, сетне — визитната картичка на Каолани. Ако в дъното на тази история стоеше Лиху, нямаше да е лесно да го разобличат. Той вече заличаваше следите. Премахването на Уокър може би бе изтрило последната пряка връзка. Военните бяха затворили казармата „Шофийлд“. Хоторн държеше местните хора в града. Но без човек, който да посредничи между двете групи, адвокатите и политическите връзки на Лиху може би нямаше да успеят да го защитят.

Вайсман се качи в колата си и отвори прозореца. Дрехите му наистина воняха на смърт. Жалко, че Уокър беше мъртъв. Инак би го накарал да признае всичко. На път за казармата полковникът започна да мисли какво ще напише в доклада си.