Джон Кларксън
Хавайска жега (21)

19.

В същото време Тули и Девлин се лутаха насам-натам в отсечката от шестстотин метра на магистрала 11, опитвайки се да намерят пътя, водещ към некултивирания участък. В продължение на половин километър те караха по един сравнително чист черен път. Минаха покрай няколко уединени къщи. Видяха електрическите кабели към тях, но резервоарите за вода на покривите показваха, че в района няма канализация.

След около петстотин метра пътят се превърна в два обрасли коловоза. Девлин трябваше да кара бавно. В продължение на три километра колата подскачаше и криволичеше насам-натам. Най-после намериха пътя, който щеше да ги отведе на изток, в дълбините на тропическата гора. Вече нямаше електрически кабели. Нито телефони или къщи.

Пътят ставаше все по-лош — твърде неравен и обрасъл. Девлин спря. Двамата с Тули слязоха и разгърнаха топографската карта на задния капак. Съдейки по мащаба, те вероятно се намираха на около четиристотин метра източно от мястото, успоредно на района, където бе намерено тялото на Били Кранстън. Ето защо трябваше да навлязат в тропическата гора и да извървят три километра на юг.

Девлин отвори багажника и извади чифт туристически обувки. Измъкна от найлоновата торбичка и новите чорапи, седна и ги обу. Сетне нахлузи туристическите обувки и каза:

— Разстоянието е малко. Не повече от три километра.

Тули се засмя и отговори:

— Първо ги почувствай, после ми кажи, че е лесно, братко. Защо трябва да отидем там?

— Това е единственото място, откъдето мога да започна. Искам да разбера как тялото се е озовало там и какво има наоколо.

Самоанецът сви рамене и кимна, после извади една раница от пътническата си чанта и натъпка вътре съдържанието на пазарската торбичка.

Девлин стана, затвори багажника и погледна към гората. Дърветата не бяха гъсти. Ала земята беше покрита с дебел пласт папрат, треви, мескитови храсти и лози.

Девлин бързо разбра, че няма да е лесно. Особено в дълбините на тропическата гора. Тръгна пръв. Отстраняваше от пътя си клони и папрати и по-скоро се препъваше в коренищата и дупките, отколкото вървеше. След десетина минути се обля в пот. Ръцете му бяха изподрани. Умори се.

Тули се хилеше. По всичко личеше, че се забавлява. Едрият мъж сякаш се беше слял с тропическата гора.

Девлин ругаеше, а самоанецът се усмихваше. След двайсет минути Девлин спря да избърше потта от лицето си и Тули му подаде шише вода. Девлин с благодарност го прие.

Самоанецът носеше четири бутилки.

— Пий колкото можеш повече.

Продължиха да пият, но Девлин спря след шише и половина.

— Хей, Тули, не вървим из пустинята. Това е проклета тропическа гора. И разстоянието е само три километра.

— Все това повтаряш, а? — Самоанецът поклати глава, сякаш Девлин се държеше като непослушно момче. — Гладен ли си?

— Току-що тръгнахме.

— Добре.

— Между другото, какво носиш в раницата си?

Тули му показа съдържанието на раницата — пакети с консервирано месо от неизвестен произход, буца сирене, горчица, бисквити, салфетки и пластмасов нож. Всичко беше подредено в пластмасови кутии.

Тули се засмя на покупките си.

— Страхотен планинар си, няма що — рече Девлин.

Едрият мъж се ухили и кимна.

— Храна, братче. Да вървим.

След двайсетина минути двамата бяха изминали едва около осемстотин метра. Девлин се потеше и пиеше вода на големи глътки.

Самоанецът се засмя и попита:

— Хей, не огладня ли?

— Още не.

Тули продължи да се смее, а Девлин — да се бори с гъстата растителност.

— Хей, шефе?

— Какво?

— Тук е адски гъсто. Как ще намерим мястото, където е бил убит онзи човек?

Девлин спря и извади компас.

— Изобретение на белия човек, братко. Нарича се компас. Не е необходимо да се ориентираш по луната и звездите, както правите вие, самоанците. Пък и полицейският видеозапис на местопрестъплението вероятно още съществува, затова няма да е трудно да го намерим. С каква скорост мислиш, че се движим?

— Така, както се препъваш ли? Може би с километър и половина в час. Най-много.

Девлин погледна часовника си.

— Хайде да повървим още половин час. Да видим дали ще намерим мястото.

— Ако ни провърви.

Девлин отново се гмурна в шубраците.

— Ще поддържаме курс на юг. Би трябвало да го намерим.

Тули изсумтя.

— Да, шефе. Но имам един въпрос.

— Казвай.

— Наистина ли мислиш, че някой е влачил тялото в този пущинак?

— Малко вероятно, а?

— Да, по дяволите.

Двамата продължиха да си проправят път, без да разговарят. Вървяха още десетина минути. Изведнъж пред тях се появи малко открито пространство от застинала лава. Имаше само няколко дървета и туфи трева. Беше приятно да се върви по твърдата гола повърхност.

Девлин и Тули се дотътриха до средата на откритото пространство. Девлин въздъхна уморено, седна и се опита да попие потта от лицето си с мократа риза.

Тули свали раницата от гърба си и я пусна на земята. Огледа се, вдигна глава към небето и клекна до Девлин. Извади водата и шест от пакетите с храна. Подхвърли три на Девлин, седна и кръстоса крака.

Девлин отвори единия пакет и напъха в устата си месото, после малко сирене и накрая две бисквити.

— Откъде знаеше, че ще огладнея толкова много?

Самоанецът се усмихна, прегъна пластмасовата кутия на две и изсипа храната в устата си. Сетне погледна Девлин с широко отворени очи, сякаш споделяха някаква шега, известна само на тях. Съдържанието на пакета изчезна за около десет секунди. После изпи две големи глътки вода и се залови с втория пакет.

 

 

Докато Тули и Девлин ядяха, Кий и хората му се събираха в двора пред ранчото. Мъжете бяха разделени на екипи по двама. Всяка двойка имаше по две виещи кучета мелези. Наричаха ги помияри — порода от всичко, което имаше големи размери и зъби. Освен това бяха заменими.

Гледаха ги на глутници. Хранеха ги само когато започнеха да умират от глад. Всяко куче трябваше да се бие за храната си. Бяха вечно гладни и глутницата беше пощуряла от непрекъснатите схватки и недостиг на храна. Докато ги държаха на каишките, можеха да ги контролират. Ала пуснеха ли ги веднъж, песовете нападаха всичко, което срещнеха по пътя си.

— Добре — рече Кий. — Време е да посрещнем на този остров още едно бледолико лайно.

Мъжете се качиха в колите и пикапите си. Всяка двойка знаеше точно къде отива.

 

 

Тули и Девлин свършиха с обяда си, изпиха по един литър вода, прибраха останалата храна и продължиха да вървят на юг. В края на откритото пространство от застинала лава Девлин спря да погледне компаса. Тули го потупа по рамото и посочи калната пътека вляво.

— Пътека на прасета, шефе. Ако отива в нашата посока, трябва да вървим по нея. Ще стигнем по-бързо.

— Пътека на прасета?

— Да. Тук живеят много диви прасета, шефе. Изриват си пътеки. Така по-лесно ходят насам-натам. Не са глупави като нас. Не се препъват из гъсталаците.

Девлин кимна и тръгна по тясната кална пътечка. Точно когато навлязоха в тропическата гора, започна да вали дъжд.

— По дяволите — измърмори Девлин.

Тули се вгледа в мъгливия дъжд, потърка лице и каза:

— Напротив. Много е приятно, шефе. Измива потта.

Девлин продължи да върви с наведена глава.

— Още десет минути и ще съм видял достатъчно. Съмнявам се дали по-нататък ще е различно.

След десетина минути пътечката изчезна, но те вече не се нуждаеха от нея. Гората значително се разреди. Остана предимно трева и папрат и видимостта на изток и на запад беше много по-голяма. Девлин се окуражи.

— Ако не сме подминали мястото, би трябвало вече да го видим — каза той.

— Аха.

— Ако не го забележим, преди гората отново да се сгъсти, ще се разкараме оттук.

— Добре.

Бяха изминаха около двайсет и пет метра през местността, когато Девлин усети на рамото си ръката на Тули. Обърна се и видя, че едрият мъж се вслушва в нещо. Девлин не каза нищо, за да му даде време. И на него му се стори, че чува някакъв шум.

— Какво е това? — попита той.

Самоанецът слуша още секунда, после отговори:

— Прилича на кучета, човече.

Девлин се опита да разпознае звука и му се стори, че чува лай, когато изведнъж се разнесе някакво тропане, сякаш нещо тежко тупаше по земята. Точно когато двамата се обърнаха в посока на шума, се чу силно ръмжене и чупене на клони и в следващия миг от гората изскочи някакъв звяр.

Девлин не беше виждал такова нещо. Огромен див глиган. Беше толкова голям, че отначало го помисли за теле или за пони. От устата му се точеха гъсти лиги, зурлата му беше ужасяваща, а предните зъби — облени в кръв. Грамадното животно беше пощуряло от ярост и глад. Очевидно бе преборило най-малко една от хрътките, които го преследваха. И това явно не беше първата му схватка. По страховитата му черна четина имаше белези. От врата му висеше противно парче мъртва плът, която вероятно бе откъсната в някоя предишна битка. На задните си крака огромният глиган имаше няколко гноясали рани. От едната дори стърчеше счупен зъб.

— Мамка му — тихо каза Тули.

Звярът спря само за една-две секунди, после се вторачи в двамата мъже. Не изпитваше колебание, а само див инстинкт. Бягаше, за да спаси живота си. Глиганът наведе глава и нападна.

Девлин вече беше извадил зиг зауера. Приклекна и здраво стисна пистолета. Подпря лакът на коляното си и се прицели в главата на животното.

Стисна зъби и се опита да се примири с факта, че е застанал пред огромен атакуващ див глиган и държи деветмилиметров пистолет.

Нямаше много време да се прицелва. Звярът вече беше на десет метра от него и бързо се приближаваше. С всяко поемане на въздух от устата му излизаше кървава пяна.

Девлин стреля три пъти. Нито един от куршумите не прониза черепа на чудовището. Животното не спря. Разтресе глава, изквича, изрева и се насочи право към Девлин, който инстинктивно се предпази с ръце и се хвърли настрана, но вече беше късно. Зурлата на глигана се блъсна в ръцете и гърдите и го повали на земята. Инерцията отнесе звяра над Девлин. Острите копита одраха ръцете и краката му, но минаха на милиметри от лицето и главата му.

Чудовището спря, обърна се и се опита да промуши главата на Девлин с предните си зъби. Девлин се претърколи и животното не го уцели. Глиганът ревеше, ръмжеше и всмукваше въздух. От устата му капеше кръв и пяна. Наведе глава, за да нападне отново, когато сто и четирийсет килограмовият Тули се хвърли върху гърба му. Самоанецът се опита да хване главата на звяра и да я забие в земята, но това беше невъзможно.

Животното се извиваше, гърчеше и се опитваше да се изправи на задните си крака и да се отърси от товара на гърба си. Тули сключи огромните си ръце около врата му и отпусна цялата си тежест върху него. Глиганът беше обезумял от ярост. Въртеше се и се мяташе, за да се освободи от Тули. Самоанецът продължаваше да се крепи на гърба му, сумтейки и ръмжейки почти колкото звяра. Двамата се бяха вкопчили в една кошмарна схватка, когато от гората изскочи първият от помиярите на Кий, един огромен дог, и с лай се хвърли в кървавата битка.

Тули още се държеше за гърба на глигана. Грамадното куче святкаше с очи и щракаше със зъби по движещата се маса от човек и животно. Догът се опита да захапе глигана за врата, но ръцете на Тули бяха там и зъбите разкъсаха и неговата плът.

Глиганът вече квичеше и ревеше като обезумял. Изправи се на задните си крака, изви гръб и замахна към кучето с острите си копита. Тули не се пускаше.

Девлин имаше чувството, че го е блъснала кола, но успя да се изправи на колене. Наоколо летяха пръски кал, кръв и валма козина. Девлин още стискаше зиг зауера. Тъкмо изкрещя на Тули да пусне звяра, когато от гората изскочиха още два помияра и започнаха да лаят и да връхлитат върху глигана.

Тули се пусна и се изтърколи на земята. Кучето се отказа от борбата с глигана и се насочи към едрия самоанец. Тули беше невероятно бърз. Изправи се на колене и се обърна към щракащия със зъби пес. Кучето скочи към него и Тули го прасна с юмрук по муцуната. Догът падна, а самоанецът се хвърли върху него и го сграбчи за гърлото. Другите две кучета се изправиха пред глигана и започнаха борба с чудовището.

Глиганът изръмжа и промуши кучето, което се приближи до него, разпорвайки целия му корем. Песът започна да вие, а вътрешностите му се изсипаха на земята. Глиганът заора в зейналата дупка, вдигна кучето във въздуха и го метна на земята, но това даде възможност на третото куче, ръмжащ и лаещ питбул, да се хвърли върху него и да впие зъби в гърлото му.

Огромният звяр замахна с лапи и разтърси грамадната си глава, опитвайки се да се освободи от питбула. Смачка го, но кучето продължи да го държи в смъртоносната си хватка.

Тули бе повалил първото куче на земята под себе си и се мъчеше да смачка гръкляна му, ала песът бе запазил достатъчно сили, за да дере ръцете, гърдите и стомаха му. Самоанецът се държеше, но не можеше да запази равновесие, за да убие гърчещото се куче.

Девлин се приближи до тях, опря дулото на пистолета в окото на кучето и натисна спусъка. Главата на помияра експлодира, но Тули продължи да го души. После се изправи, вдигна мъртвото куче и хвърли безжизнения му труп на глигана и питбула.

В същия миг от гората изскочиха още три ръмжащи кучета. Две от тях се нахвърлиха върху глигана, но третото се насочи към Девлин и Тули. Девлин застана пред самоанеца, прицели се и изпразни пълнителя на зиг зауера в кучето, което падна като ударено с бейзболна бухалка.

— Мамка ти! — изрева Девлин и извика към Тули: — Хайде!

Но едрият мъж бе паднал на земята. Девлин се приближи до него и се опита да го хване за ръката. Самоанецът беше облян в кръв. Дъждът се лееше като из ведро и кожата на Тули беше хлъзгава. Девлин го сграбчи под мишниците и го изправи на крака. Едрият мъж разтърси голямата си глава, за да облекчи болката и избърса кръвта от лицето си.

— Хайде — повтори Девлин и повлече Тули на юг, обратно на посоката, откъдето нападаха кучетата, далеч от кръвта и миризмата на месо, която витаеше около умиращия глиган.

Едно от кучетата бе впило зъби в рамото му, а другото разкъсваше зурлата.

Залитайки, Тули и Девлин тръгнаха напред, но изведнъж някъде от гората се разнесоха изстрели от автоматично оръжие. Наоколо се разхвърчаха буци пръст и камъни. Двамата се хвърлиха на земята.

Девлин надигна глава и се вторачи в поройния дъжд, опитвайки се да разбере откъде се стреля. Но изстрелите идваха от дълбините на шубраците.

— Мамка му! — изкрещя той. — Които и да са, те се опитват да ни накарат да се върнем при кучетата.

Двамата чуха как глутницата вие някъде зад гърба им.

— Трябва да продължим, човече — извика Тули. — Кучетата са за предпочитане пред куршумите. Колко патрона ти останаха?

Девлин пъхна нов пълнител в зиг зауера.

— Петнайсет.

— Доста кучета трябва да убием.

— Как се чувстваш?

Тули разкърши ръце.

— Нямам нищо счупено или ухапано. — Самоанецът пропълзя няколко метра и взе раницата си. — Да вървим.

Двамата хукнаха приведени на север, към гъсталаците. Няколко куршума обсипаха земята около тях. Девлин и Тули заобиколиха битката между двете животни. Кучето, което бе захапало глигана за гърлото, издъхваше. Другото, впило зъби в рамото му, още се бореше и ръмжеше. Главата на глигана се влачеше под тежестта на песовете. Последното бе успяло да го захапе за предния ляв крак и го бе счупило. Звярът вече не можеше да се движи, но на всеки няколко секунди събираше сили, разтърсваше глава и отваряше уста срещу кучетата.

Девлин и Тули минаха покрай глигана, но един от помиярите ги видя и мигновено се втурна към тях. Девлин се обърна, приклекна, стреля два пъти в гърдите и в главата му и кучето се строполи мъртво.

— Тринайсет — отбеляза Девлин.

— Чакай — извика Тули.

Девлин се обърна. Самоанецът отчупи един голям клон, дълъг около метър и дебел петнайсет сантиметра в единия край и три пъти повече в другия.

Тули замахна с тоягата, за да я изпробва и каза:

— Имаш само по един куршум за всяко куче. Пистолетът ще ни трябва за онези, които ни преследват.

Девлин кимна и започна да си проправя път през шубраците. Някъде пред тях лаеха ловджийски хрътки, но най-лошото беше, че не ги виждаха.

Самоанецът следваше Девлин по петите. Двамата бързаха приведени през гъстата тропическа гора колкото им държаха краката, опитвайки се да увеличат разстоянието между себе си и хората, които бяха стреляли по тях. Но само след пет минути две огромни кучета изскочиха от шубраците. Движеха се толкова бързо, че Девлин успя да застреля само едното. За щастие деветмилиметровия куршум попадна право в гърдите на песа и пръсна сърцето му. Кучето умря, докато скачаше във въздуха, но второто мина покрай Девлин и освирепяло се приготви да откъсне всяка част от тялото на Тули, в която можеше да впие зъби.

Самоанецът не помръдна и когато побеснелият пес се хвърли към него, замахна с примитивната бухалка. Дебелият край на тоягата удари кучето по главата с такава сила, че размаза черепа, челюстта и врата му. Животното се строполи на земята, а Тули хукна, без да се обръща назад.

Стигнаха до пътечката на прасетата, без да срещнат други от кучетата убийци на Кий. Затичаха се по-бързо и в същия миг зад тях се разнесоха изстрели. И двамата знаеха, че някой стреля напосоки, за да ги уплаши. Или да ги вкара в поредния смъртоносен капан.

Един куршум скърши клонките на дървото вдясно, но Девлин не си направи труда да отвърне на изстрела. Двамата продължиха да бягат, проправяйки си път през лозите, храстите и папратите.

— Знаеш ли кой стои в дъното на тази работа? — изръмжа Тули.

— Да.

— Добре, защото смятам да го убия.

Те продължиха без да разговарят, изливайки гнева си върху тропическата гора, която се опитваше да ги държи в клопката си.

Най-после се добраха до обраслия път, но Девлин спря на около петнайсет метра от шосето. Тули бавно се приближи до него.

Девлин погледна часовника си. Бяха в горските дебри вече четири часа. Чувстваше се изтощен. Опита се да нормализира дишането си, за да чува по-добре и да облекчи болката в гърдите си. Гърдите го боляха от сблъсъка с глигана и не можеше да си поеме въздух, без да усети остра болка под ребрата. Погледна Тули. Едрият мъж беше необичайно спокоен, докато се напрягаше да чуе или да види някакъв знак от врага. И двамата знаеха, че ако ги чака засада, тя ще е на открито.

Дъждът бе намалял. На пътя не се забелязваше движение.

От дълбоките рани по ръцете на Тули се процеждаше кръв. Плътта под дясното му око беше разкъсана. По тялото му имаше засъхнала кръв — неговата собствена, на глигана и на кучето, което се бе опитало да го удуши. Дори да изпитваше болка, самоанецът не го показваше. На непроницаемото му лице беше изписана само съсредоточеност.

— Мисля, че няма никой — прошепна Девлин. — Ако ни причакват, сигурно са край колата. Не чух да ни преследват.

Тули кимна, но продължи да наблюдава обраслия път.

— Копелетата искаха глигана и кучетата да свършат работата вместо тях.

— Да се приближим до пътя. Винаги можем да се скрием в гората.

— Чакай малко. Първо довърши храната.

— По дяволите, не мога да сложа хапка в устата си.

— Не се знае докога ще стоим тук, шефе. Вече няма смисъл да носим продуктите. Нито да ги изхвърляме.

Девлин помисли за миг.

— Хайде да отидем от другата страна на пътя. Ако ни преследват, ще можем да ги видим.

Излязоха бавно на пътя, сетне бързо го прекосиха и потънаха в тропическата гора. Тули приклекна и извади останалата храна и вода. Девлин седна с кръстосани крака, сложи зиг зауера пред себе си и взе дажбата си. Не беше гладен. В тялото му още бушуваше твърде много адреналин, но той реши да събере сили и затова започна да яде.

Самоанецът скри празните опаковки в папратите и метна раницата на гърба си. Двамата изскочиха на пътя и хукнаха колкото им държат краката.

След около петстотин метра забавиха ход.

Девлин позна завоя, зад който беше колата. Вдигна ръка и двамата тихо влязоха в гората, за да стигнат до форда под прикритие.

Но когато се приближиха на двайсетина метра от колата, Девлин се изправи, излезе от шубраците и се върна на пътя.

Самоанецът погледна през рамо и се намръщи. Фордът представляваше обгоряла развалина, надупчена от куршуми. Четирите гуми бяха разтопени. Задната част беше овъглена.

Девлин изруга:

— Онези копелета си играят с нас.

Тули се усмихна.

— Какво толкова смешно има, по дяволите?

Самоанецът не можа да се сдържи и прихна.

— Шибаната компания за коли под наем ще те утрепе, човече.

Девлин поклати глава, засмя се и рече:

— Хайде. Да се махаме оттук.

Двамата се затичаха. Девлин се зарадва, че Тули бе донесъл храна и вода. Нямаше представа кога щяха да излязат от гората. Изненада се, че кракът го наболява съвсем леко. Вероятно защото болката в гърдите и ребрата беше по-силна.

Тули прекъсна мислите му.

— Които и да са онези типове, можеха да застрелят нас, а не колата. Изглежда не са искали да го правят.

— Не. Както сам каза, искали са глиганите и кучетата да ни убият. Но ако са ни проследили, може да решат да свършат тази работа.

Тули изсумтя и продължи да тича. След двайсетина минути болката в гърдите на Девлин стана убийствена. Забеляза, че от раните на Тули още тече кръв и спря.

— По дяволите, трябва бързо да се измъкнем оттук.

Бяха стигнали до мястото, където имаше няколко къщи и Девлин посочи една от тях, която се намираше на около петстотин метра. Отново хукна и рече:

— Хайде.

Когато се приближиха до една къща, Девлин каза:

— Скрий се някъде. Връщам се веднага.

Тули изчезна в гъсталаците, а Девлин се отправи към къщата.

След двайсет минути изкара на пътя един очукан пикап.

— Качвай се.

Самоанецът излезе от храстите и попита:

— Открадна ли го?

— Оставих пари.

— Колко?

— Шестстотин.

Тули седна на седалката до него.

— По дяволите, тази таратайка не струва повече от четиристотин.

— Глупости. Това е ценна антика.

— С шестстотин долара дълго щеше да караш друга кола под наем.

— Вече няма да взимам коли под наем.

— Дори и ако се наложи ли? Какво ще правим сега?

— Връщаме се в Хило. Нуждаем се от лекар и от място, където да си починем.