Джон Кларксън
Хавайска жега (34)

32.

Когато маздата стигна до павирания път, от нея не бе останало много. Но двигателят беше непокътнат. Спидометърът показваше максимума — четирийсет километра в час.

Тули спокойно превърза раната си с подръчни материали. След пет минути наближиха Къртистаун и Девлин спря пред първия уличен телефон. Слезе бързо от маздата, съблече кевлареното облекло и хукна към телефона. Самоанецът бавно се измъкна от колата и застана до вратата с картечния пистолет в ръка.

Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Веднага го свързаха с госпожа Банкс.

— Моля те, включи касетофона — започна той. — Ще издиктувам едно съобщение, което незабавно трябва да предадеш на командира на казарма „Шофийлд“. Знаеш ли кой е той?

— Да. Генерал-майор Джеймс Хоторн.

— Имаме ли някакви взаимоотношения с него?

— Аз го познавам. Господин Чоу също.

— Добре. Може би трябва да се свържеш с господин Чоу, за да му каже една-две думи за мен. Да увери генерала, че информацията е абсолютно достоверна.

— Добре, Джак. Казвай. Пуснах касетофона.

Девлин бързо съобщи серийните номера на сандъците с боеприпаси и регистрационните номера на военните камиони и добави, че те са само потвърждение на онова, което бе видял. После издиктува кратък списък на оръжията, подчертавайки, че това е само малка част. Каза още, че в момента всички оръжия се намират в ръцете на едно опасно и склонно към насилие цивилно лице. Завърши с описание на Кий и даде координатите на ранчото.

— Знаеш ли кой е свръзката на въоръжените сили в Хонолулу? — попита той.

— Не, но ще разбера — отговори госпожа Банкс.

— Какъв би трябвало да е рангът му?

— Сержант.

— Включи и него, но се залови с най-висшите чинове. Изпрати моя запис, но се свържи лично с тях. В онова ранчо има маниак със запаси от армейски оръжия, които могат да унищожат половината остров.

— Ясно.

— После съобщи същото на местната полиция тук.

— Добре.

Девлин не губи повече време, затвори и скочи в маздата.

Погледна часовника си. Седем и трийсет и две сутринта. Вече знаеше, че поредицата от събития, започнали със смъртта на Били, ще бъде необратима. Девлин се усмихна. Трябваше да отдаде заслуженото на Били. Той наистина бе отвързал кучетата на войната. Щеше да стане интересно.

В продължение на десет часа генерал-майор Хоторн и неговият команден състав работиха върху загадката около карабините М16, използвани в престрелката пред „Макдоналдс“. Бяха се уточнили да се съберат отново в десет часа. Час преди уговорената среща госпожа Банкс най-после успя да се свърже с Хоторн. Каза му за записа, който веднага бе изпратила. После преразказа информацията. Хоторн, разбира се, започна да я разпитва. Тя отговори на въпросите му и попита дали иска да го свърже с господин Чоу. Генерал-майорът отказа. Затвори и прослуша записа на Девлин в кабинета си. Прилоша му. Когато влезе на съвещанието на командния състав едва си поемаше въздух.

Персоналът му преглеждаше информацията. Заместникът му, полковник Мичъл Уайз, стоеше пред голяма черна дъска. Уайз беше методичен човек. Би предпочел цветна диаграма, изготвена от някоя от графичните му компютърни програми, но нямаше време да я направи. Трябваше да се задоволи с черната дъска. Уайз бе нарисувал с бял тебешир големи квадрати, в които бе написал серийните номера на карабините М16, намерени от полицията. После начерта с жълто поредица от квадратчета, наредени в една линия. На различни места на линията написа най-важната информация. Линията проследяваше оръжията от „Шофийлд“ до „Макдоналдс“. Донякъде.

Хоторн наблюдаваше представянето на Уайз. Странно, но това му даде време да подреди мислите си.

— И така — каза полковникът, — оръжията са дошли от три взвода в една и съща рота. На двайсет и пети юни взводовете са отпътували с кораби за Похакулоа за подмяна на оръжията и за обучение. На двайсет и шести юни старите им М16 са разменени срещу М162А. На десети юли изхвърлените от употреба М16 са запечатани в сандъци и транспортирани от Похакулоа до Хило. Сандъците са прехвърлени на кораб „Уилям Кейз“ от търговския флот, за да бъдат изпратени в склада за военно оръжие в Ред Банк, Ню Джърси. Пристигат на осемнайсети септември със закъснение три дни, дължащо се на лошо време в морето.

— И всички сандъци ли са дошли в Ред Банк? — попита полковник-лейтенант Арън.

— Да — отговори Уайз. — Всичко до един. Непокътнати. С печатите.

— Откога извършваме това обновяване на оръжия? — тихо го прекъсна Хоторн.

Един от офицерите направи справка в подвързана тетрадка.

— От осем месеца, сър.

— И предимно от този калибър ли?

— Тъй вярно, сър. Целта беше да увеличим боеспособността на взводовете, откакто намаляваме числеността на войниците.

— Какъв процент от оръжията ни са подновени?

— Засега осемдесет и пет процента.

Командният състав гледаше сериозното лице на Хоторн, който мълчеше. Никой от офицерите не го беше виждал толкова мрачен. Изглеждаше така, сякаш искаше да убие някого.

— Намериха ли Уокър? — попита той.

— Не, сър — отговори един от административните офицери на Уокър. — Но разполагаме с пълна информация от всички негови файлове и описи. Всичко е отчетено.

Хоторн отново заговори. Отначало бавно. Тонът му се повишаваше с всяко изречение.

— Осемдесет и пет процента от едно дванайсетхилядно подразделение. Има ли някой представа колко малокалибрени оръжия и тежко въоръжение включва това?

Един младши офицер вдигна ръка. Хоторн не прояви интерес към неговия отговор. Удари с юмрук по масата и извика:

— Адски много оръжия, по дяволите. Става въпрос за цели сандъци, господа. При това запечатани. Пропътували са половината остров и от Садъл Роуд са отивали или в Хило в източната част, или в Кайуахи в западната, а после са били изнасяни с кораби от острова. Колко километра са това? Петдесет-шейсет километра в двете посоки. Шейсет шибани километра. Половината в постоянен дъжд и мъгла. Колко доставки са били транспортирани за осем месеца? Стотици? Колко сандъка? Хиляди?

Изведнъж генералът спря да говори и пусна записа на Девлин. Всички се заслушаха в гласа му, който разказа за техните сандъци с оръжия.

Хоторн изключи касетофона. Беше на път да изгуби самообладание.

— Колко сандъка са отмъкнали, господа? Два процента? Десет процента? Дузина? Сто? Двеста проклети сандъка от моите оръжия! Знае ли някой нещо по този въпрос?

Хоторн спря да крещи. Никой не помръдваше. Генералът се успокои и започна да задава въпроси.

— Колко пратки са пристигнали в Ред Банк?

— Шест — отговори един майор. — По една всеки месец, като се започне от април. В момента една от тях пътува. Трябва да пристигне през ноември.

— Свържете се с Ред Банк. Да проверят какво съдържа всеки сандък и да направят опис. Сторете същото и с кораба на търговския флот, който в момента е на път.

— Тъй вярно, сър.

— Утре в дванайсет часа искам да знам точно какво е пристигнало в Ред Банк и какво има на онзи кораб.

— Тъй вярно, сър.

— Арън, искам пълен списък на персонала, командван от Уокър. Събери всички — от офицерите до редниците. Всеки от отдел „Снабдяване и транспорт“, който е имал нещо общо с онези оръжия. И всеки, който е работил нещо в канцеларията на Уокър.

— Тъй вярно, сър.

— Затворете ги в бараките. Разпитайте ги един по един. Някой е обявил война на тази дивизия и аз искам да знам кой е той. Държа да знам също какво е правил всеки от февруари насам. Ако има войник, който е работил извън „Шофийлд“, намерете го и го доведете тук.

— Тъй вярно, сър.

Хоторн се изправи.

— Господа, ще разберем какво е станало с оръжията ни и как е извършено всичко. И ще си ги върнем, дори това да означава да затворим целия проклет остров Хаваи и да претърсим всяка сграда.

Генералът посочи полковник-лейтенант Сам Вайсман, който отговаряше за провизиите.

— Вайсман, ти намери онова копеле Джордж Уокър. Не ме е грижа къде се намира. Само го открий и го доведи в базата.

— Тъй вярно, сър.

— А ако е мъртъв, искам тялото.

— Тъй вярно, сър.

— Арън, свържи се с местната полиция. Веднага. Кажи им координатите, които чухме на записа. Да отидат в онова ранчо, но да стоят на разстояние. Само да наблюдават. Да не предприемат нищо. Разберете с какъв персонал разполагаме на Биг Айланд. Другите да останат тук. Трябва да свършим някои неща.