Джон Кларксън
Хавайска жега (30)

28.

Кий също работи през нощта. Планът беше да се срещне в полунощ с Макуилямс и неговите хора извън Кахоа. Кий закъсня. След като избяга от Девлин, той се шмугна в един бар и започна да се налива с бира, докато един от приближените не отиде да го вземе.

Макуилямс чакаше в мрака зад гимназията. Хората му не се виждаха, но Кий знаеше, че са някъде в тъмнината. Първото, което Макуилямс попита, беше какво е станало с шофьора на Кий.

— Той вече няма да вози никого — отговори Сам.

— И какво по-точно означава това?

— Счупих шибания му врат. Гадното копеле потегли, докато се опитвах да застрелям онова бледолико лайно Девлин. Хванахте ли го?

— Доколкото си спомням, ние се съгласихме да стоим настрана от това. Следващия път ще бъде наш ред. И той ще бъде мъртъв.

— Да му го начукам — изсмя се презрително Кий. — Ще убия онзи нещастник със собствените си ръце.

— Да, но сега ще ни заведеш там, където е складирана шибаната доставка. Искам да я натоварим и да потегли преди изгрев-слънце. Ясно ли е, Кий?

— Да, да. Къде е камионът ти?

— Ще товарим на хеликоптер.

— Достатъчно ли е голям?

— Да.

— Къде е? В Похакулоа ли?

— Да. Хората там чакат координатите.

Сам се огледа и рече:

— Ще ти трябват товарачи. Къде са останалите ми хора?

— Имаш предвид онези, които взе, за да убиеш онова бледолико лайно?

— Да.

— Мъртви са, Кий.

— Кой ги уби?

— Онова бледолико лайно и полицията, Кий.

Сам мразеше Макуилямс. Лунната светлина разкриваше противната му самодоволна усмивка. Кий ненавиждаше това лице, но се страхуваше от очите. Те го подлудяваха. Кий познаваше това изражение — на подъл убиец.

Макуилямс прекъсна мислите му.

— Покажи ми мястото на картата, Кий. Хората чакат.

Капитанът освети с фенерче топографската карта на югоизточния квадрант на Биг Айланд. Кий посочи мястото на югозапад от Опикикау.

— Виждаш ли този участък?

— Да — отговори Макуилямс.

— Там има един тунел в лавата. Голям е, но не се вижда. Трябва да ти го покажа. Няма да го намериш без мен.

— Знаем това, Кий. Затова те чакаме.

— Там има петнайсет-двайсет сандъка. Ще отнеме доста време, докато ги натоварят.

— Да. Може да се наложи хеликоптерът да направи няколко курса.

— Къде ще откара товара?

— Няма значение. Можеш ли да извикаш още хора да помагат?

— Останалите са в ранчото ми. Чакат да натоварят първата пратка. Надявам се, че имаш камиони.

— Два от тях вече са тръгнали. И така, ще наредя хеликоптерът да излети. Ще трябва да отидем там и да покажем мястото за приземяване. Да вървим.

Макуилямс вдигна ръка и в училищния двор се появи една бронирана кола. Вътре беше само шофьорът. Капитанът заведе Кий до превозното средство. Когато се насочиха към океана, Кий забеляза още една бронирана кола зад тях. Той скръсти големите си татуирани ръце и се облегна назад. Беше уморен. Знаеше, че скоро ще бъде още по-уморен, но не толкова много, че да не може да убие онзи откачен нещастник. Онова проклето бяло копеле Девлин.

 

 

След като се срещна с Кий в Кахоа в събота вечер, преди засадата, Лиху отиде в една местност край Хило, наречена Уайнаку. Там притежаваше малка къща, която използваше за щаб, когато имаше работа в Хило. Къщата беше невзрачна, но беше близо до пристанището и до летището — две много важни места за бизнеса на Лиху.

В къщата живееше една жена на име Алина Уайт. Тя беше икономка и любовница на Лиху. Дълги години Алина беше съдържателка на неговите публични домове в Хонолулу и управляваше с железния юмрук на привилегирована любимка на шефа. Тя беше едра и дебела, но за Лиху размерите й бяха прелъстителни. В редките случаи, когато правеше секс с нея, двамата изпълняваха един вял сеанс на тласкане и пръхтене, но Лиху се задоволяваше бързо и най-важното, без затруднение. В компанията на Алина той не се чувстваше тлъст и грозен. Пък и тя се държеше с него като с крал. Готвеше му по стария хавайски обичай, като използваше само прибори, без да докосва храната с ръце. Алина имаше специален комплект спално бельо за него. Ако беше в менструация, тя дори не спеше в една стая с него, освен ако той не настояваше. Никога не повишаваше тон и в негово присъствие гледаше в земята. Това беше смешен древен обичай, но Алина го спазваше съвестно и Лиху харесваше това. И тъй като той използваше къщата само един-два пъти в месеца, тя не се затрудняваше да изпълнява ролята на несретна робиня.

Но в онази утрин нищо, което Алина правеше, не можеше да го задоволи. Лиху спа непробудно цяла нощ и се събуди в осем. Веднага се залови с вестниците, разтръбяващи новината за кръвопролитието пред „Макдоналдс“. Бяха убити един полицай и четирима цивилни. Напоследък не се беше случвало такова нещо. Лиху почувства, че операцията се изплъзва от контрол. Не докосна закуската си. Грубото му лице беше изкривено.

Знаеше, че първите съобщения ще бъдат оскъдни. Но никъде във вестниците не се споменаваше за единствения човек, чиято смърт Лиху желаеше най-много — Джак Девлин. Беше ясно, че Кий не бе удържал на думата си и Макуилямс се беше опитал да разчисти бъркотията.

— Да му го начукам — измърмори Лиху.

Трябваха му още три дни. И онзи шибан Девлин, какъвто и да беше, все още се разхождаше на свобода. Островът щеше да бъде затворен. Лиху знаеше какво ще стане. Никой нямаше да може да влиза или да излиза, без полицията да го провери. Но все пак Биг Айланд беше остров и ако искаха да заловят някого за извършено престъпление, ченгетата щяха да изгубят много време.

Лиху спокойно обмисли вариантите и реши, че има много ограничен избор. Трябваше да свърши работата си, колкото е възможно по-бързо. Да изнесе от острова останалата стока, да приключи с операцията и да заличи уликите. Да вземе парите и да се измъкне. Ако му провървеше, всичко щеше да води към армията. И там щеше да покрие следите си. Това беше единственият начин.

Той вдигна телефонната слушалка и без да използва пейджъра, се обади направо в кабинета на Уокър в „Шофийлд“. Каза кодовото име, за което двамата се бяха споразумели. Чу гласа на Уокър и заговори, без да губи време.

— Стани от стола, вземи информацията за описа и веднага тръгни. Не казвай нищо. Не прави нищо. Просто тръгни. Внимавай да не те видят. Ще се срещнем в апартамента на кучката по обяд.

Лиху дори не изчака да му отговорят. Затвори и набра друг номер. Този път от офиса на Кий се обади Енгъл.

— Къде е Кий? — попита Лиху.

— Предполагам, че с Макуилямс и хората му. Товарят последната пратка.

— Не си ли го виждал от снощи?

— Не.

— Обади ми се, ако разбереш къде е. И веднага щом го направиш, изчезвай от този град. Отиди в Оаху.

— Разбрано.

Лиху затвори и извика:

— Чарли.

Огромният телохранител влезе в стаята.

Лиху погледна часовника си и рече:

— Докарай шибаната кола. Отиваме на летището.

— Сега ли?

— Да. Имаме работа в Хонолулу.

 

 

Полицейският доклад бързо мина през каналите. Едно съобщение, в което става дума за петима убити обикновено си пробива път през бюрокрацията. В десет и трийсет сутринта докладът лежеше на бюрото на генерал-майор Джеймс Хоторн, командир на Двайсет и пети пехотен полк в казармите „Шофийлд“.

Генерал Хоторн беше съвременна разновидност на армейски офицер от петдесетте години — слаб, енергичен и военен от главата до петите. Хоторн бе участвал в необходимия брой войни — Корея и Виетнам, но по душа беше повече бюрократ, отколкото боец.

В единайсет часа той свърши с прочита на доклада. Прегледа го два пъти. Първия път разбра, че става нещо сериозно. Вторият прочит му помогна да отсее най-важното — доколко лошите новини щяха да повлияят на кариерата му.

Хоторн започна да анализира последователно. Не се беше издигнал до ранга генерал-майор, без да разсъждава последователно. Той се гордееше с абсолютно обективните си анализи.

Първо, полицията бе взела от местопрестъплението пет армейски карабини М16. От време на време от базата открадваха по някоя пушка, която продаваха на престъпниците. Но никога пет наведнъж, при това снабдени с лазерни мерници, не се бяха появявали по едно и също време на едно и също място.

Второ, имаше петима убити. Един-двама можеха да бъдат скрити от пресата. Трима — малко вероятно. Но петима, сред които и сержант от полицията — никога. Нямаше начин присъствието на армейските щурмови пушки да остане незабелязано. Нито името на Хоторн да не бъде забъркано в тази каша.

И трето, имаше нещо, за което полицията още не се беше досетила, но Хоторн вече бе прозрял. Трима мъже, намиращи се под засилена полицейска охрана, бяха застреляни в главите от толкова голямо разстояние, че никой не бе чул изстрелите. За по-малко от три секунди. Генерал-майорът не се съмняваше, че това е работа на военни. Никой друг не можеше да го направи.

Извод: Кариерата му беше на път да приключи.

Ход на действие: Да се заличи всяка вероятна връзка с генерала, командващ Двайсет и пета пехотна дивизия.

Хоторн повика адютанта си — лейтенант, завършил Уест Пойнт, който не беше добър боец, но изключително енергичен, когато се отнасяше до административни въпроси.

— Издай следните заповеди. Целият дивизионен персонал да докладва незабавно на командирите си. Искам да знам къде се намира всеки, който е извън базата. Проверката ще започне в дванайсет часа. Командният състав да се събере в залата за конференции в четиринайсет часа.

— Тъй вярно, сър. Това ли е всичко, сър?

— Не. Извикай Кримънс от военната полиция и началника на военната полиция Вайсман.

— Тъй вярно, сър.

— Това е всичко.

 

 

Девлин имаше право. Събуждането беше лесно, но ставането бе нещо различно. Лявото му око беше подпухнало и почти затворено. Лицето му беше подуто. Раната под брадичката го болеше. Ръцете — толкова подути, че не можеше да свие юмруци. На раменете имаше грозни синини. Всичко го болеше.

Два часа той слага лед на подутите си ръце. И анализира информацията на Ейнджъл. Обади се на госпожа Банкс. Както обикновено, тя беше на линията. Помоли я за още няколко неща и излезе. Тули спеше. Новите коли бяха в предния двор. И двете бяха японски. Огледа ги. Едната беше тойота, а другата — мазда.

Той тръгна по пътя. Следобедът беше тих. Небето беше скрито от сиви дъждовни облаци. Девлин се надяваше, че Лийлани ще дойде, преди да завали. Беше облечен във фланелка, спортни шорти и маратонки. Зиг зауерът беше в кобура на колана му. Носеше раница, в която бе сложил беретата, двайсет и втори калибър, хавлия и бански гащета. Ала Девлин нямаше намерение да броди из гората или да плува. Чу пикапа на Лийлани. Погледна часовника си. Беше точно три.

Лийлани го погледна и каза:

— Господи, изглеждаш ужасно.

— И се чувствам ужасно.

— Какво се е случило?

— Къде отиваме?

— Недалеч.

— Не планираш още един преход, нали?

— Не съвсем.

— Добре. Ще ти разкажа какво се случи, докато пътуваме. После ще ми кажеш какво си научила.

Тя караше на запад, а Девлин говореше. Лийлани зави към океана. След десет минути намери мястото, което търсеше. Намали, излезе от магистралата и пое по един обрасъл черен път. След стотина метра пътят свърши пред един хълм от камъни и кал. Лийлани спря. Девлин току-що й бе разказал накратко какво се беше случило през нощта. Тя мълчеше. Знаеше, че той пропуска подробностите, но не й беше трудно си ги представи. Бяха извикали Девлин на среща, на която трябваше да го убият. Кий беше замесен в тази работа, но Девлин даде ясно да се разбере, че участваха и други.

Лийлани се намръщи.

— Какво има? — попита той.

— Не съм свикнала с такива неща.

На Девлин му се искаше да каже нещо язвително, но не го направи. Въздържа се. Разбираше, че страхът я беше завладял. А на него вече не му пукаше.

Лийлани превъзмогна чувствата си и каза:

— Имам да ти разказвам много. Но първо трябва да видиш мястото.

Тя извади от раницата си шише с вода и му го подаде.

— Пий. Научих нещо, от което ще се почувстваш по-добре.

Той изпи няколко глътки.

— Пий повече.

— Защо?

— Защото скоро ще се изпотиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, ще ти покажа.

Те слязоха от пикапа и тя го поведе по обраслата скалиста пътека. Изминаха около двеста метра. Стигнаха до купчина камъни от застинала лава, покрити с папрат. Дори в задушния мъглив въздух се долавяше мириса на пара, която се издигаше от купчината. Това му напомни за загадъчните изпарения от каналите в Манхатън. Докато вървяха, Лийлани обясняваше.

— Една приятелка ми каза за естествените минерални бани тук. Много целебни. Много специални.

— Естествени минерални води?

— Да. Извират дълбоко от горещите недра на земята. От лавата, която още се охлажда. Дъждовете падат върху нагретите скали и се превръщат в пара. Но тук-там има извори.

Те продължиха, следвайки пътеката, докато стигнаха до подножието на нещо, което приличаше на миниатюрна планина, висока двайсетина метра. Пътеката свършваше там, но Лийлани заобиколи възвишението и Девлин тръгна след нея. От другата страна се видя, че малката планина всъщност е миниатюрен вулкан. Върхът представляваше овален кратер, от който се издигаха облачета пара. Бързите ветрове скоро ги разсейваха.

Двамата се качиха горе и застанаха на тесния ръб, който опасваше вулкана. На два метра под тях имаше плато. Девлин прецени, че е широко около пет метра. В скалата имаше дървена стълба, водеща към платото. В далечния му край имаше овален отвор в скалата. Приличаше на вход към малка пещера. Оттам излизаха облачета пара, примамливо ухаещи на минерална вода.

Лийлани започна да слиза.

— Хайде — извика тя.

Девлин я последва. Стигнаха до отвора и той усети топлината.

Лийлани свали раницата от гърба си и я сложи в една вдлъбнатина в скалата. После се наведе и събу туристическите си обувки. Внимателно ги сложи до раницата. Небрежно изхлузи фланелката през главата си, сгъна я и я постави върху обувките. Както обикновено, отдолу не носеше нищо. Разкопча късите си панталони, събу ги, сетне махна и бикините.

Девлин бавно съблече фланелката си, без да откъсва очи от нея. Реши, че Лийлани не се нуждае от дрехи. Тялото й беше съвършено. Искаше винаги да си я представя така. Идеалните стегнати крушовидни гърди. Дългите ръце и крака. Гладката бакърена кожа, мека като кадифе. Около кратера повяваше хладен мъглив ветрец и зърната на гърдите й настръхнаха.

Тя стоеше гола пред него и чакаше с дяволита усмивка, позволявайки му да я гледа.

— Хайде — каза Лийлани. — Съблечи се.

— Стриптийз ли искаш, или просто да си сваля дрехите?

— Аз какво направих?

— Просто си свали дрехите. Нямах възможност да гледам стриптийз.

— Защо се движиш толкова бавно? Защото те боли, или защото искаш да чакам?

— Какво?

— Хайде, Девлин, трябва да се изпотиш.

Лийлани извади две хавлии и покри дрехите и обувките с празната раница. Чевръсто се наведе и се мушна в тесния отвор. Девлин я последва. Забеляза, че вътре скалите бяха хлъзгави и влажни от кондензираната пара. Повърхността им изобилстваше от лишеи и мъх. Горещата пара го погълна, но близо до входа, огромните капки вода падаха върху него като хладен дъжд. Формата, гладкостта и влагата на отвора накараха Девлин да изпита чувството, че прониква в гигантско скално влагалище.

За миг парата се смеси и се завихри във въздуха, идващ отвън. Стана му студено и в същото време — топло. Направи две крачки и се озова вътре. Вече беше само горещо. Имаше чувството, че няма да може да диша, но белите му дробове се приспособиха към топлината и той бавно вдъхна лековития въздух.

Във вътрешността на изпълнената с пара пещера имаше място само за двама. Лийлани бе сгънала хавлията си на скалата и седеше на нея. Девлин можеше да се побере само ако се облегнеше на скалата срещу нея. Тя му подаде сгънатата хавлия и той се настани несръчно, страхувайки се да се движи в тясното пространство.

Скалата зад него беше плоска и влажна. Извиваше се точно по очертанията на гърба му. Камъкът беше приятно топъл. Лийлани седеше с кръстосани крака. Девлин разтвори крака и ги протегна от двете й страни. После се вгледа в нея. На оскъдната светлина в пещерата и сред виещите се изпарения Лийлани приличаше на полинезийска богиня. Влажните черни коси, съвършените южняшки черти, дългият правилен нос и еротично нацупените устни — всичко изглеждаше толкова омайващо, че граничеше с нереалното. Изящните извивки на влагалището й възвестяваха входа към едно място, което изведнъж се превърна в неземно. Зави му се свят. Девлин затвори очи за миг, оставяйки се на лечебната топлина на естествените изпарения. Мускулите му се отпуснаха и ставите се освободиха от напрежението. Болката намаля. Времето сякаш спря.

И после усети как дългите пръсти на Лийлани бавно масажират дясната му пета. Отначало тя беше изключително нежна, но скоро силните й пръсти започнаха да разтриват и да мачкат всяка част от петата му.

Девлин погледна през мъглата от пара. Лийлани беше съсредоточена върху онова, което правеше. Мускулите се надигаха вълнообразно под гладката й златиста кожа. Красивото й лице беше видение на екзалтираност и на концентрация. Девлин се отпусна напълно и се предаде на ръцете й. После тя се залови с лявата му пета. С прасците. Девлин се страхуваше да каже нещо, за да не наруши мига. Седеше и я наблюдаваше. Изпиваше я с поглед. Тялото й беше обсипано с капчици пот. Една капка се стече по дългия й тънък нос и падна върху коляното му. Хладната вода мигновено произведе електрически ток между тях. Лийлани започна да разтрива коленете, използвайки потта му като естествено масло. Там, където го докоснеше, мускулите му сякаш оживяваха. Беше невероятно. Тя се наведе към него и без никакви усилия смени положението на тялото си.

Девлин гледаше как съвършените й гърди леко се поклащат, докато масажира лявото му бедро с продължителни, бавни и съсредоточени движения. Той усети, че се възбужда и изви гръб така, че Лийлани да докосне пениса му. Разтвори още по-широко крака, подканвайки я безмълвно, но тя плъзна вълшебните си ръце по стегнатия му стомах и гърдите…

— Имаш хубаво тяло, Девлин.

Тя започна бавно, нежно и леко да разтрива раменете му.

— Твърде много белези, мили. Ранявали са те много пъти.

Лицето й беше на няколко сантиметра от него. Опита се да вдъхне от нея. Лийлани ухаеше на ароматни соли и на сапун. Осъзна, че лицето й отдавна не е било толкова близо до неговото. Изпита желание да я целуне. Неволно протегна ръце, за да докосне раменете и гърба й. Тя се приближи до него и коленете й притиснаха тестисите му. Девлин разтвори още по-широко крака, за да й бъде по-удобно. Пенисът му вече беше възбуден. Дишаше учестено. Лийлани също. Тя — от усилията, които полагаше, а той — от сексуално напрежение.

Девлин плъзна ръце по раменете, сетне по гърба й. Блестящата й кожа сякаш беше намазана с масло. Той бавно протегна ръце и обви в шепи гърдите й, опитвайки се да почувства всичко — меката като коприна кожа, тежестта, формите и меката, но същевременно стегната плът. Палците му намериха коравите зърна и нежно започнаха да ги масажират. Тя отметна глава назад и леко въздъхна. Ала продължи да разтрива врата и твърдите му мускули.

Девлин доближи глава до нея, за да се наслади на допира й. Беше се отдал единствено на това усещане, когато Лийлани възседна левия му крак и се отпусна върху бедрото. Той почувства лекото гъделичкане на косъмчетата между бедрата й и влагата на влагалището. Прибра крака, за да я накара да разтвори нейните и да седне в скута му. Лийлани се намести върху него, така че клиторът й да докосне долната част на пениса му. Нежно придърпа главата му към твърдото зърно на едната си гърда. Той започна да го ближе, а тя се притисна до устните му.

Девлин стисна хълбоците й и я придърпа към себе си. Лийлани се надигна, протегна ръка към възбудения му пенис и нежно му нахлузи презерватив. Той плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата, докосна влагалището й, разтвори го и бавно проникна в нея. Тихо изстена, преодолявайки желанието си да я притегли към себе си и да се тласне дълбоко в нея.

Тя го контролираше по някакъв начин. Караше го да чака, докато бавно, милиметър по милиметър, се отпускаше върху него. Девлин усещаше всяка изящна извивка на меката като коприна утроба, докато накрая се надигна и влезе в нея.

Лийлани стисна пениса му с мускулите на влагалището си. Той имаше чувството, че ще експлодира веднага, но тя го пусна и няколко пъти се плъзна по него, сякаш да се увери, че са слети в едно.

После даде воля на страстта си и бавно започна да се надига и отпуска. Девлин стисна хълбоците й, удивен от твърдостта на мускулите, помагайки й да се движи. Лийлани сложи ръка на раменете му и двамата ускориха ритъма. Надделя желанието да стигнат до върха. Преди да експлодира, Девлин се опита да я докосне навсякъде — лицето, устните, гърдите, стегнатия стомах, клитора и краката. Тя извика, тласна се в него няколко пъти и той стигна върха. Лийлани почувства експлозията в тялото си и протегна ръка назад, за да стисне тестисите му, завладяна от оргазъм.

 

 

Двамата дълго седяха прегърнати и мълчаха. Потта се стичаше по телата им и се сливаше. Накрая Лийлани промълви:

— По-добре да излезем оттук, преди да сме се разтопили.

— Добре — дрезгаво отговори Девлин.

Бавно се отделиха един от друг и минаха през отвора. Навън валеше чист, топъл и проливен тропически дъжд.

Девлин се чувстваше удивително добре. Голяма част от болката му остана сред изпаренията, а Лийлани сякаш бе извършила чудо с тялото му.

Тя му се усмихна мило, вдигна лице към дъжда и извика:

— Идеално е.

После се приближи до раницата си, извади малък сапун и натърка тялото си. Девлин се наслади на енергичните й движения. Сетне тя му подаде сапуна и той започна да заличава дъха на парната баня и от сливането на телата им.

Почувства се обновен. Тясното плато, на което стояха, се покри с разпенена сапунена вода. Дъждът продължаваше да ги облива. И двамата бързаха, защото знаеха, че ако пороят внезапно спре, няма да могат да измият сапуна от себе си.

Щом се изкъпа с дъждовната вода, Лийлани грабна нещата си и хукна по дървената стълба. Дъждът намаляваше. Тя нахлузи обувките си и пъргаво слезе по склона на кратера. Втурна се към океана и извика на Девлин да я последва.

Той обу маратонките на мокрите си крака и се завтече след нея. Намериха подслон под една голяма палма. Лийлани видя, че кожата на Девлин е настръхнала и го разтри с хавлията. Влагата не оказваше въздействие върху нея. Смуглата й кожа блестеше и движенията й бяха по-енергични от всякога.

Девлин облече фланелката и спортните си шорти. Дъждът се превърна в ситна мъгла, която не проникваше през палмовите листа над главите им. Слънцето започна да прозира през облаците над океана. На потъмнялото небе се образува огромна дъга.

Девлин изсуши Лийлани с хавлията си, потискайки желанието да погали стегнатото й тяло. Когато се залови с хълбоците и дългите й крака, тя предвидливо взе хавлията и започна да се бърше сама.

Облече се така бързо, както и се бе съблякла. Той се наслади на гледката.

Седнаха до дънера на една палма и Лийлани извади шишето с вода. Изпиха я на един дъх. Настъпи миг на неловко мълчание, после Девлин попита:

— Имаше да ми разказваш много?

— Да. Преди всичко узнах къде се намира ранчото на Кий. Носиш ли карта?

Той извади топографската карта на тропическата гора в Олаа. Лийлани посочи.

— Тук е. На север от Маунтин Вю и на запад от Къртистаун. Близо до магистрала 11.

— Браво.

Възхити й се, макар да му бе показала около двайсет и пет квадратни километра дива пустош. Госпожа Банкс бе намерила точните координати от земеразделните планове. Информацията на Лийлани би била достатъчна, за да намери ранчото, но Девлин нямаше време.

— Спомена, че в ранчото живеели някакви хора. Знаеш ли колко са?

— Не съвсем. Но жените от града казаха, че били двайсет-трийсет. Част от някаква банда. Публична тайна е, че Кий отглежда много марихуана.

— И има трийсет човека?

— Най-много. Идват и заминават. Всички онези местни момчета имат братовчеди и братя. Не знам колко са в ядрото на групата.

Девлин кимна. Лийлани го наблюдаваше.

— Друго? — попита той.

— Чух, че един човек е бил нещо като приятел на Били. Казва се Лайман. Живее недалеч оттук. Дай ми картата. Ще ти покажа къде.

Девлин й даде картата и тя посочи мястото, където се намираше къщата на Лайман.

— Какво друго научи за него?

— Не много. Може би Лайман е знаел това, което и Били.

— Ще трябва да поговоря с него. Друго?

— Не съм сигурна дали е уместно. Все едно да ти кажа, че убиецът е ужасен човек. Но в случай, че те интересува, Сам Кий е и расист.

— Откъде знаеш?

— Казах ти за събирането на женската група снощи в книжарницата. Две от жените признаха, че Кий ги е изнасилил. Отишъл при тях, поканил ги да излязат и ги изнасилил. Завел ги у тях, тръшнал ги на леглото и ги чукал, докато се уморил. Жертвите му сигурно са много повече.

— И никоя ли не е подала оплакване?

— Една го е сторила.

— И какво е станало?

— Местният областен прокурор казал, че обвиненията й не са основателни.

Няколко минути изминаха в мълчание. Девлин гледаше океана, а Лийлани — лицето му. Той явно анализираше онова, което току-що бе чул.

— Добре. А сега трябва да те помоля да приключиш и да се прибереш вкъщи. Работата е много по-опасна, отколкото и двамата предполагахме. Ти се справи отлично. Време е да излезеш от играта.

Лийлани се втрещи.

— По дяволите! Седя тук като малко момиченце и очаквам да ми благодариш, а ето какво получавам.

Девлин отвори уста да каже нещо.

— Не! Не! Не говори!

— Мислех, че имахме споразумение — повиши тон той.

— И така ли ми се отплащаш?

— Не ти дължа отплата. Ти сама искаше да го направиш. И стори повече от достатъчно. Но това не е въпросът. Твърде е опасно, за да останеш тук. Трябва да се измъкнеш. Веднага.

Лийлани направи съзнателно усилие да се отпусне. Чувстваше се съкрушена и безсилна, но беше твърдо решена да не се поддава на гнева, затова спокойно попита:

— Знаеш ли кой е убил Били?

— Още не. Но скоро ще науча. Ала нещата се простират по-нависоко от Кий. Убеден съм, че и той е замесен, но тук става дума за нещо повече от марихуана.

— Какво?

Девлин замълча.

— Търговия с оръжие. Не знам какви са мащабите. Само знам, че включва най-малко щурмови пушки „М16“. Според Ейнджъл има още. Имаш ли представа колко опасно може да стане? Готови са. Готови са да убият много повече хора от Били, повярвай.

Лийлани отмести поглед.

— О, боже! Вече дори не знам за какво се боря. Това е безумие. А ти? Какво ще правиш сега?

— Трябва да продължа.

Тя стана и се загледа в океана. Нещата бяха отишли твърде далеч.

— Защо се чувствам сломена и безполезна?

— Не знам. Как да те убедя, че не бива да се чувстваш така.

Лийлани се обърна към него.

— Изглежда всичко зависи от теб.

Девлин замълча. И двамата гледаха как небето над океана се прояснява. Над водата се появи горещото хавайско слънце.

— Лийлани, не искам да те убеждавам, че без твоята помощ нямаше да стигна доникъде. Единственото ми желание е да напуснеш града и да ми позволиш да довърша работата със съзнанието, че си в безопасност.

Тя се обърна към него.

— Съгласих се да се оттегля, когато ми кажеш и ще го направя. И искам да ти благодаря. Хубаво е, че изпитваш такива чувства към мен. И аз желая същото — да бъдеш в безопасност.

— Благодаря. За всичко.

Лийлани леко кимна, сякаш да потвърди решението пред себе си.

— Уолтър се държа с мен твърде добре, за да го зарежа ей така. Нека да сервирам вечерята днес, а утре да приготвя обяда и после ще си тръгна.

— Добре. Чудесно. Ето какво искам да направиш. Ще оставя за теб кола на паркинга до „Вилидж Ин“. Бяла тойота.

— Добре.

— Ключовете ще бъдат върху дясната задна гума.

— Извън колата?

— Да. Никой няма да търси там.

— Ами ако паднат на земята?

— Ще ги мушна в грайферите на гумата. А в багажника ще има пистолет. Можеш ли да боравиш с оръжие?

— Да. Баща ми ме научи. Но не мисля, че ще се нуждая от пистолета.

— И аз мисля така. Когато свършиш работа в ресторанта, качи се в колата и отиди на летището. Остави пистолета в тойотата. Вземи първия самолет за дома си.

— А после?

— Ще стоиш в Оаху, докато дойда.

— Кога ще бъде това?

— Когато всичко свърши.

Лийлани изгаряше от желание да разговарят още. Но Девлин вече обмисляше следващия си ход. Беше приключил с нея.

Обзе я непреодолима тъга. Беше дошла да се отплати на Били. Направи всичко, което бе по силите й, но сега знаеше, че е изоставена. Имаше чувството, че с нея са постъпили така, както правят с всички останали жени. Привличаше я един силен мъж. Тя му помагаше. Утешаваше го. Даваше му сили. Но Лийлани копнееше да направи нещо с енергията и въображението си. За Били. За себе си. Искаше да раздвижи духа му. Тя знаеше, че е израснала далеч от легендите на южните морета и от религията, но майка й я бе възпитала в духа на полинезийския фолклор достатъчно, за да вярва, че най-големият дар е да може да се присъедини към прародителите си в отвъдния живот. Роднините, които болният не приемаше, бяха осъдени да скитат из ада на мъченията като духове. Лийлани знаеше, че не бе спасила Били от призрачното бродене, нито приживе, нито сега, когато беше мъртъв.

А ето че всичко свърши. Девлин беше единственият, достатъчно силен, за да въздейства върху съдбата на Били.

Мълчанието продължи дълго. Тръгнаха към пикапа на Уолтър. Девлин седна до нея и безмълвно й пожела да намери път, който да я отведе към безопасността.

Стигнаха до скривалището без да разговарят. Щом наближиха пощенската кутия, Лийлани прегърна Девлин и го целуна.

— Прибери се вкъщи, Лийлани. Всичко ще бъде наред. Духът на Били скоро ще почива в мир. Обещавам.

Тя знаеше, че ще се разплаче, но не искаше Девлин да види това. Докосна лицето му и рече:

— Добре. Нали ще дойдеш при мен?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да. Обещавам.

Девлин слезе от пикапа и тя потегли. Дори не погледна в огледалото. Нито си направи труда да изтрие сълзите.