Джон Кларксън
Хавайска жега (12)

10.

Самолетът на Лийлани се приземи в десет часа и осем минути. Както обикновено, по това време в Хило валеше.

Тя носеше само една раница и малка брезентова чанта. Можеше да вземе кола под наем, но искаше да изглежда като трудово момиче, което си търси работа.

Летището на Хило не беше голямо. След пет минути тя стигна до улицата край паркинга.

Когато съзря подходящата кола, Лийлани застана така, че да бъде интересна, но не и предизвикателна, вдигна палец и се усмихна. Шофьорът натисна спирачките, сякаш видя червен светофар.

Първата кола я откара до Хило, а втората — до търговския център на кръстовището между магистрали 11 и 130. Последният автомобил я отведе до Кахоа. Шофьорът, пенсиониран учител, който возеше тор за градината на съпругата си, се отклони километър и половина от пътя си.

Когато я попита къде иска да я остави, Лийлани му каза да спре в другия край на града. Искаше да се разходи и да разгледа Кахоа.

Пристигна по обед. Насочи се към три заведения. Едното беше тайландски ресторант, където вероятно работеха предимно членове на семейството. В другото сервираха природосъобразна храна и беше пълно. В третото предлагаха хамбургери, пица и други ястия, които се приготвяха бързо и лесно. Казваше се ресторант „Да“. Изглеждаше занемарен. Нямаше много посетители. Лийлани избра него.

Името на собственика беше Уолтър Харисън. Той седеше край масата до кухнята. Беше облечен в мръсни шорти за тенис и фланелка, опъната на големия му корем. Когато Лийлани влезе, Уолтър поднасяше към устата си голяма чаша с лед, портокалов сок и щедра доза водка. Така и не успя да отпие.

Тя застана на прага и се втренчи в Харисън. Усмихна му се, но той беше твърде зашеметен от външността й, за да отвърне на усмивката. Лийлани преброи местата в ресторанта. Пет маси за четирима и три за двама. Плюс масичката на Уолтър. Имаше само трима клиенти. Страхотно.

Харисън й направи знак да се настани и каза:

— Седни където искаш.

Тя се приближи до неговата маса и седна.

— Аз съм Лийлани Джоунс. Как върви бизнесът?

— Аз съм Уолтър Харисън. А на теб как ти се вижда?

— Зле.

— Дори това не е точното описание на положението.

— Така ли?

— Ами скритият потенциал е голям. Приятна обстановка. Оригинален дървен под. Панорамна гледка към Мейн стрийт. Вентилатор на тавана.

— И какво пречи на този потенциал да бъде оползотворен?

Уолтър се усмихна накриво. Горните три зъба вдясно липсваха.

— Искаш да кажеш защо не върви бизнесът ли?

— Да.

— Убеден съм, че има няколко причини. Може би защото аз предпочитам да пия водка с портокалов сок и да чета скучни философски книги, отколкото да използвам енергията си като капиталист. Или защото не ми пука достатъчно за местната клиентела.

— Искаш да кажеш, че не им целуваш задниците ли?

— Точно така. Предполагам, защото храната не е много хубава. Защо питаш?

— Търся работа.

— Ако съм в състояние да ти плащам, бизнесът ми ще потръгне.

— Твое ли е това място?

— Взех го под аренда за пет години. В този град никой не притежава нищо. Всъщност на целия остров. Всичко е собственост на неизвестни лица. Корпорации, които водят началото си от някой семеен тръст, основан от белите мисионери, откраднали по-голямата част от островите, когато никой не е имал нищо. Нещо като затворен кръг. Затова потенциалът не е реализиран. Малцина се гордеят със собственост.

Лийлани слушаше внимателно, но предпочиташе да избегне философската дискусия.

— И горният етаж ли е твой?

— Само ако използваш думата „твой“ в най-широк смисъл.

— Искаш ли да ми дадеш стая и храна? А в замяна аз ще работя тук. Ще запазвам бакшишите за себе си. Ако бизнесът потръгне, ще поговорим за заплата.

— Разговорът взе неочакван обрат. Наистина ли искаш да спиш под един покрив с мен?

— Само ако използваш думата „спим“ в най-тесния смисъл.

Уолтър се усмихна. Разговорът с Лийлани започна да му харесва.

— Коя си ти? Някой ли ти каза, че търся работници?

— Не. Само искам да си намеря някаква работа.

— Само това ли?

— Да.

— Но защо искаш да работиш за мен?

— Знам да готвя. Да се справям с ресторантската работа. От всички в града твоето заведение има най-голяма нужда от помощ.

— Разбирам. Нещо като благотворителен жест.

— Съвсем не. Просто разбирам къде най-много се нуждаят от мен.

— Защо подозирам нещо гнило? Дали защото представяш нещата толкова кратко и ясно?

— Не знам. Говоря откровено. Съдейки по външността ми, ти сигурно съзнаваш, че ще привличам клиенти. Няма да ти досаждам, ако и ти не ме притесняваш. Работила съм в два ресторанта, докато учех в колежа в Сан Франциско. Мога дори да ти представя препоръки, ако искаш.

— Препоръки! Има ли нещо по-безполезно от приятели и роднини, кълнящи се в хора, от които мечтаят да се отърват? И се обзалагам на една голяма сума, че ти можеш да направиш свои приятели доста началници.

— Хей, не е честно.

Уолтър изопна гръб и поклати глава.

— Имаш право. Но в миналото съм ставал жертва на женски хитрини. И те уверявам, нямаш представа колко много жени в този град мислят, че могат да работят тук и да ме спасят. Чувствам се като голяма и лесна мишена.

Лийлани се облегна назад и се намръщи. Погледна Уолтър и бавно попита:

— Наистина ли се чувстваш притиснат?

— Ами…

— Твърде ли съм настоятелна?

— Може би причината е в мен. Откъде си?

— От Мауи.

— Там ли си родена?

— Да. А ти?

— Роден съм в Хонолулу. Семейството ми е от Оаху. Дошли са тук, на Биг Айланд, когато съм бил на дванайсет. Баща ми дълги години работи в Хонолулу. По корабите. После купи наблизо малка ферма за авокадо. Пенсионира се и живее там. Ти не приличаш на островитянка.

— Защо мислиш така?

— Имаш континентален вид.

— Вероятно защото съм учила там.

— Какво?

— Имам магистърска степен по изящни изкуства.

— Художничка! Знаех си. Образованието си личи.

— Всъщност съм скулпторка. Занимавах се с това цели осем месеца. Затова съм малко изнервена. Когато пощурея така, си давам няколко месеца почивка. Отивам някъде. Чувала съм, че областта Пуна е хубава, затова дойдох тук. Трябва ми само място за спане. Не ям много. Ще си изработвам всичко. Това е.

Уолтър се намръщи и тихо каза:

— В Пуна беше хубаво. — После сви рамене, заряза размишленията и взе решение. — Какво пък, по дяволите? По-добре да се съглася с предложението ти, преди това място да е изпаднало в пълно забвение. Особено след като не искаш от мен пари, каквито нямам. Ако, разбира се, чух правилно.

— Да.

— Това наистина е най-добрата част от плана ти. Много хитро.

Уолтър най-после отпи от чашата си. Присви очи, които почти изчезнаха в гънките на закръгленото му лице. Остави питието си на масата и погледна Лийлани. После с тих и заговорнически глас попита:

— Колко работа мислиш, че ще можеш да вършиш?

— Три пъти на ден ли сервираш?

— Не. Само обяд и вечеря.

— Тогава ще готвя и ще сервирам. И ще отделя време, за да направя това място малко по-приветливо.

— Предполагам, че говориш за почистване.

— Като начало.

Уолтър пак се намръщи. Мисълта за почистване го отвращаваше.

— Добре, ето как ще се споразумеем. Горе има свободна спалня. Душ и мивка. Но няма тоалетна. И да пестиш водата.

— Добре.

— Да няма простряно бельо.

— Разбрано.

— Нито кремове и лосиони в шкафчето на банята ми.

— Ясно.

— Не съм свикнал да живея с друг. Особено с жена.

— Няма да ти преча.

— Аз също, макар че ще ме забележиш да те гледам от разстояние.

— Нямам нищо против.

— Сигурен съм, че ще свикнеш с това. Ти си много красива жена. Ето, казах го. Сега мога да се отпусна.

— Благодаря.

— Няма защо. Ще бъде забавно да те гледам как привличаш местните дръвници. С ресторанта можеш да правиш каквото искаш, но ще ти бъда признателен, ако първо ми казваш. Всъщност, знам едно-друго за този бизнес. Особено за снабдяването. Стаята горе си е за теб. Но останалата част от къщата е моя. Аз съм мърльо и няма да се променя. Не искам да чистя заради една жена. Нито пък тя да чисти след мен. Ако искам да се напия или да чета цяла нощ, ще го направя. Не можеш да ме спреш. Не искам да те мисля. Ясно ли е?

Лийлани протегна ръка и каза:

— Споразумяхме се.

Уолтър не подаде ръка.

— Ще опитаме, един месец. Ако не ми хареса, ще трябва да си заминеш без много шум.

— Съгласна съм.

Харисън се поколеба за миг и най-сетне стисна ръката й.

— Господи, колко си силна! Наистина си трудово момиче, а?

— По-добре повярвай в това.