Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Девлин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Man’s Law, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителни корекции
hammster (2016)

Издание:

Джон Кларксън. Хавайска жега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

20.

Лийлани очакваше Девлин на обед и остана разочарована, когато не го видя. Цял следобед в ресторанта се стичаха хора. И всички говореха за непознатия, който разпитва за мъртвия мъж. Колкото повече ги слушаше, толкова повече Лийлани искаше да го види. Ставаше все по-напрегната и нетърпелива. Заболя я главата. Непрекъснато мислеше за мъртвеца, който Девлин бе видял пред ресторант „Джеймсън“. Не можеше да се примири с факта, че някой е бил убит заради нещо, в което бе замесена и тя. Коментарите за Били разкъсваха душата й. Измъчваше я страх и безпокойство за Девлин. Изненада се, че толкова много се тревожи за него.

Преди нейното пристигане, събота беше най-оживената нощ в ресторанта, но сега имаше повече клиенти от всякога. Новият човек в кухнята готвеше по-добре от Уолтър, но беше по-бавен. Добре че Уолтър се съгласи да се редуват. Лийлани имаше чувството, че е пренесла тонове поръчки. Всеки път, когато някой влезеше, тя се надяваше, че е Девлин. В десет часа не издържа. Бяха останали само трима клиенти. Лийлани помоли Уолтър да приключат с работата. Той я погледна, разбра, че нещо не е наред и каза:

— Добре, ще затворим.

Тя се качи в стаичката си, изкъпа се и облече джинси и памучна риза с дълги ръкави. Слезе по задните стълби и се измъкна навън.

Озова се на черния път, който минаваше зад сградите от южната страна на Мейн стрийт. Вървя в мрака, докато стигна до главната улица. Излезе пред една малка бакалия в източната част на градчето. Прекоси улицата, за да не минава покрай бара и заобиколи паркинга с черната сгурия, за да не я видят местните хулигани, които вечно висяха там.

Продължи да върви из покрайнините. Свърна по уличката към денонощния магазин. Погледна часовника си. Беше точно десет и трийсет и пет. Приближи се до телефонните автомати с надеждата, че няма да привлече много внимание, като чака там. В десет и четирийсет и три беше почти убедена, че е сгрешила. В десет и четирийсет и пет се накани да си тръгне, когато първият от трите телефона иззвъня. Лийлани грабна слушалката.

— Да?

— Много добре — каза Девлин. — Мислех, че трудно ще изчислиш до кой телефон да чакаш.

— Благодаря за доверието.

— Извинявай. Комплиментът беше доста непохватен.

— Няма нищо. Ще го понеса. Тъкмо щях да си тръгвам. Снощи каза, че ще се обадиш в десет и четирийсет.

— Да, но ти не се обади в десет и четирийсет и пет, затова реших да чакам още пет минути.

— Твърде много разсъждаваме.

— По-добре така, отколкото изобщо да не разсъждаваме.

— Какво се е случило? Защо не дойде днес?

— Някой се опита да ме убие.

Лийлани не отговори веднага, после го засипа с въпроси.

— Кой? Кога? Какво стана?

— Ще ти разкажа всичко, когато се видим.

— Добре ли си?

— Не. Но ще се оправя. При теб случи ли се нещо?

— Какво има? Ранен ли си?

— Само ударен. Имаш ли да ми казваш нещо?

— Кой го направи?

— Спокойно, Лийлани. Вече всичко свърши. Ще ти разкажа, като се видим. Не искам да стоиш там дълго. Само ми кажи дали днес научи нещо.

— Всички говорят за теб, за Сам Кий и за смъртта на Били. И за онази жена, собственичката на „Вилидж Ин“. Снощи си се спречкал с някого на паркинга. Кий ли се опита да те убие?

— Той беше ли днес в града?

— Не знам. Може би сутринта е бил тук за малко. В офиса му влязоха някакви хора, но не съм го виждала.

— Какво говореха хората за снощи?

— Не много. Само си разказваха какво се е случило. Струва ми се, че никой не беше изненадан от инцидента. Сякаш това е нещо обичайно тук. Но бяха изумени от теб. Никой в този град не се опъва на Кий.

— Какво друго казаха?

— Ами всички знаят, че си дошъл тук да разследваш убийството на Били.

— Някой свързва ли Кий с това?

— Не. Хората тук явно не искат да се занимават с такива неща. Дори не желаят да се замислят кой го е направил. Никой не спомена името на Кий, когато разговаряха за Били. Не е ясно дали Кий го е убил.

— Добре, Лийлани. Отлично. Не искам да ти се случи нищо лошо, но се радвам, че имаш възможност да събираш информация. Нуждая се от помощта ти. Можеш ли да останеш още малко?

— Разбира се.

Тя се изненада, когато установи колко добре се почувства от похвалата на Девлин. В същото време се обезпокои.

— Какво говореха за Рейчъл Стийл?

— Тя ли е собственичката на „Вилидж Ин“?

— Да.

— Хората я уважават. Уолтър каза, че Кий с радост би я изгонил от града. Но побоят над възрастна жена не се вмества в представата му за мъжкар, затова явно само я тормози и обижда. Сигурно мисли, че тя и без това скоро ще умре.

— А ти как си?

— Много добре. Защо си толкова мил с мен?

— Неприятно ли ти е?

— Не.

— Добре. Имаш ли да ми казваш още нещо за Кий?

— Имал ранчо някъде на север оттук.

— Виж ти… Откъде знаеш?

— Уолтър ми каза. Явно го е купил чрез някакво фалшиво заявление за хавайско заселничество. Никой не знае как го е направил. Само казват, че адвокатът му е помогнал.

— Знаеш ли точно къде се намира ранчото?

— Не. В някакъв резерват на север в тропическата гора.

— Точно така. Как е истинското му име?

— Кеамоку.

— Да. Ако можеш да разбереш къде точно се намира ранчото му, без да предизвикаш подозрения, направи го.

— Добре.

— Но внимавай.

— Разбира се. Знаеш ли, че той държи и онези празни магазини в града?

— Кий ли?

— Да. Вратите обикновено са затворени, но почти винаги някой от онези противни типове се върти покрай тях.

— За какво му е офисът?

— Не знам. Бил нещо като център на Движението за независими Хаваи. Там обикновено работи един бял. Мисля, че е адвокатът на Кий. Кога ще те видя? Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

— Да. Утре ще се опитам да дойда.

— Добре. В неделя работим само на обед. Намерих един младеж, който готви по-добре от Уолтър. Използва два пъти по-малко олио и храната става за ядене. Следобед съм свободна.

Лийлани имаше чувството, че си уговаря любовна среща. Странно чувство.

— Добре, Лийлани, продължавай да си вършиш работата. По-добре да прекъсваме разговора. Отваряй си очите на четири и се опитай да разбереш къде точно се намира ранчото на Кий.

— Добре.

— И още нещо. Ако утре не се появя, не се притеснявай.

— Ако не те видя, да чакам ли до този телефон по същото време?

— Не. Ако те следят, не искам да видят, че всяка вечер ходиш там. Докато никой не те свързва с мен, ти си в безопасност. Върши си работата.

— Добре. Дочуване.

Лийлани бързо затвори и влезе в денонощния магазин, сякаш искаше да си купи нещо.

Девлин също окачи слушалката. Намираше се в двустайния си апартамент в хотел „Хило Хавайан“. Тули спеше в съседната стая. Лекарят, когото изпратиха от „Пасифик Рим“, току-що си беше тръгнал. Два часа се занимава с раните на самоанеца.

Лекарят даде на Девлин фенилбутазон за нараненото ребро и превърза ключицата му там, където копитото на глигана бе разкъсало плътта.

Девлин влезе в банята и застана пред голямото огледало. Съблече ризата си и се протегна, за да провери доколко ще се усили болката. От професионален опит знаеше, че и най-неприятната болка минава за три дни. Спомни си колко лесно звярът бе разкъсал първото куче и осъзна, че е извадил голям късмет. Застана под душа. Лекият плисък на водата и топлината отпуснаха мускулите му. Това му помогна да се съсредоточи върху онова, което се бе случило с Били Кранстън.

Неизвестно защо Били бе намерил смъртта си в една уединена част от тропическата гора, явно в близост до ранчото на Кий. Като се имаше предвид историята на Били и характерът на местността, Кранстън сигурно бе отглеждал марихуана. Вероятно е имало сблъсък. Дали се е бил? Били беше ветеран от войната. Но може би наркотиците бяха притъпили борбеността му.

Ала независимо дали се беше съпротивлявал или не, Били бе загинал. Според медицинската експертиза вероятно е бил наръган с нож — обичайно оръжие в схватките за територия.

Може би се беше сбил заради марихуаната? Кой ли го бе убил? Кий или някой, свързан с него?

Всички хипотези се градяха на предположения. Но Девлин ясно си представяше всичко.

Първо спречкването. После ножа. И разпарянето на корема. Сетне са го подпрели на някакво дърво и вътрешностите му са висели от раната, а кръвта е капела по краката му.

Сетне Кий е решил да направи така, сякаш е станало случайно. Той познаваше района. Кий и хората му са събрали кучетата си и са ги насъскали към дивия глиган, насочвайки ги към Били — точно както бяха направили с Девлин и Тули.

И Били е седял, подпрян на онова дърво, а животът бавно го е напускал в онази забравена от бога тропическа гора. Мокър от дъжда. Все по-студен, немощен, отчаян и уплашен. Разкъсващата болка. Ужасът.

И после кучетата на Кий са подгонили звяра право към окървавеното тяло на Били. Колко ли време го е ръфало онова обезумяло чудовище, преди кучетата да се присъединят към него? Дали са се борили да убият глигана или да пируват с човешката плът?

Калта, кръвта, воят, ръмженето и беснеенето над умиращия човек. Защо? Как? Колко дълго? И как щеше Девлин да се освободи от мислите, от въпросите? И защо Сам Кий смяташе, че може да направи това с един човек и после да го повтори с Девлин? Защо?

Девлин се облегна на стената и се остави на горещата вода да го пречисти. Без капка съмнение знаеше, че неговото оцеляване е възможно само ако Сам Кий умре.