Джон Кларксън
Хавайска жега (18)

16.

Девлин бавно тръгна към „Вилидж Ин“ и се замисли за онова, което правеше с Лийлани. Реши, че това е най-малката злина. Ако нещата се изплъзнеха от контрол, щеше да й каже, че „Пасифик Рим“ са му заповядали да я извади от играта. Тя не трябваше да разбира, че той не е докладвал за съществуването й. „Пасифик Рим“ не можеха да му казват как да действа. Ако се наложеше, Девлин щеше да оправдае неуспеха си с нея и да обвини за това компанията.

Беше десет без няколко минути. Рано. Но тялото му се нуждаеше от сън. Изглежда още не можеше да се отърси от разликата в часовите зони.

Върна се във „Вилидж Ин“ и видя, че на паркинга, покрит със сгурия, има десетина коли. От бара се разнасяше музика. Входът беше на няколко крачки от тротоара и не се виждаше ясно, но музиката беше силна и по всичко личеше, че оборотът върви добре.

Рейчъл тъкмо заключваше дървените врати, когато Девлин се приближи до нея.

Тя му отвори и попита:

— Прибирате ли се?

— Да. Още не съм свикнал с часовата разлика.

Тръгнаха по стълбите.

— Тогава ще станете рано.

— Вероятно.

— Старите хора си лягат по това време. В десет часа. В три часа ходят до тоалетната, а в шест вече са на крак.

Рейчъл се разсмя от все сърце. Девлин също се усмихна.

Стигнаха до площадката и тя рече:

— Петък вечер е. Първият петък от месеца. В бара отсреща цяла нощ ще бъде шумно. Тази седмица плащат заплати и социални чекове. Надявам се, че ще можете да заспите.

Девлин кимна.

— Нищо не може да ми попречи да спя.

— Добре тогава — каза Рейчъл и отново го потупа по рамото. — Ще се видим утре сутринта, миличък.

Девлин се усмихна на любезното й отношение — сякаш му беше леля. Тя тръгна с леки стъпки към стаята си, а той отключи вратата си и влезе, като по навик провери дали някой не е ровил из нещата му. Приближи се до нощното шкафче и извади зиг зауера и един малък кобур. Закачи го на рамката на леглото, съблече се, изкъпа се и се избръсна.

Докато стоеше под душа, Девлин чу трясъци на врати на коли, гласове и гуми, скърцащи по сгурията. Беше ясно, че паркингът пред прозореца му е центърът на среднощната дейност в града.

Беше твърде топло, за да затвори прозорците и той се опита да се изолира от звуците, идващи отвън. Легна, без да вдига крака на леглото. Остави мислите си да блуждаят и се опита да се съсредоточи върху приглушеното бръмчене на вентилатора на тавана.

Заспа, представяйки си как Лийлани седи до него на плажа.

 

 

Успя да заспи въпреки музиката, шума на двигателите на колите и тряскането на вратите, но виковете го събудиха. А непогрешимият звук от юмручни удари го изкара от леглото…

От опит Девлин знаеше, че повечето улични побои продължават няколко секунди. Пресметна, че този е траял най-малко минута. За толкова време се събуди, разпозна звуците и вдигна щорите. Индийската смокиня му пречеше, но въпреки това успя да види група мъже, които се движеха пред бара. Изведнъж един едър и набит човек се откъсна от групата и хукна към паркинга. Беше бял и издокаран като за петък вечер. Чисти джинси и бяла риза с дълги ръкави, скъсана на рамото. Лицето му вече беше подуто и подпухнало от ударите. От носа му течеше кръв, която обагряше бялата риза в тъмночервено.

След него — досущ глутница чакали — се втурнаха четирима мъже. Първият, който го настигна, го повали на черната сгурия на паркинга. Удари го достатъчно силно, за да изкара въздуха от белите му дробове. Другите трима го обкръжиха, преди да понечи да се надигне.

От другата страна на улицата към групата бавно тръгна един едър мъж. От описанието на Лийлани Девлин разбра, че това е Сам Кий.

Жертвата успя да се изправи на колене. Помъчи се да стане, но беше твърде зашеметен. Кий нехайно вървеше към него, сякаш разполагаше с време. Приближи се на около метър и половина, после изведнъж направи пет бързи крачки и ритна мъжа силно в ребрата. Ритна го така, сякаш нападател искаше да вкара гол. Белият падна на една страна. Кий започна да скача върху лицето и гърдите му, крещейки:

— Мръсно бяло лайно!

Мъжът се опита да се предпази с ръце, но подскоците бяха твърде силни и добре премерени. Изохка от болка и се помъчи да се претърколи. Започна да им вика да престанат, но когато Кий се отдръпнеше, другите четирима го нападаха със злобни ритници и удари, надпреварвайки се кой да бъде пръв. Сякаш искаха да покажат на Кий, че могат да причинят същата болка.

Човекът се сви на кълбо. Кий дръпна главорезите си настрана, приближи се до него, подскочи и с всичка сила се хвърли на коляно върху тялото му, отпускайки цялата си тежест и крещейки:

— Да!

Направи го още веднъж, очевидно за да счупи ребрата му. Един от бандата се опита да отмести с ритник ръцете от главата на белия мъж.

Девлин чакаше всичко това да свърши, но побоят не спираше.

Изведнъж Кий извика:

— Престанете. Вдигнете го.

Девлин бързо обу панталона си, грабна зиг зауера и го пъхна в джоба си. Погледна през прозореца и видя, че гамените бяха подпрели бития мъж на една кола. Човекът се бе превил на две. Кий направи знак на другите да се отдалечат и се приближи до него с вдигнати ръце, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, нямам оръжие“. За миг Девлин помисли, че може би се готви да разговаря с него, но Кий му нанесе три светкавични странични ритника, издавайки каратистки викове.

Намесиха се и останалите. Удряха с всичка сила по цялото тяло и главата.

Девлин се запита къде е полицията и тръгна към вратата. Не знаеше какво става, но нямаше никакво намерение да стои в стаята си и да гледа как използват един човек за боксова круша.

Рейчъл вече беше долу и тичаше към паркинга, викайки:

— Престанете! По дяволите, престанете!

Когато Девлин излезе на улицата, Кий и хората му бяха оставили пребития бял мъж и вървяха към Рейчъл. Тя стоеше на около трийсет крачки от вратата. Беше облечена в дълга нощница, а посивелите й коси се развяваха от нощния вятър. В дясната си ръка държеше бамбуков бастун, дълъг колкото нея. Тя тропна с него по земята и изкрещя:

— Остави човека на мира и се махни оттук, Сам. Вече се обадих на полицията.

Девлин застана на около пет крачки зад нея. Дясната му ръка беше в джоба и стискаше пистолета.

Кий вървеше наперено. Хората му го следваха. Жертвата им се бе свила на земята.

Кий спря на няколко крачки от Рейчъл и каза:

— На кого викаш, шибана бяла кучко?

— Аз не се страхувам от теб, Сам. Ти и твоите момчета сте пияни. Защо не се приберете вкъщи и не престанете да биете хората?

Кий я изгледа.

Девлин усети омразата му.

— На кого мислиш, че заповядваш, тъпа дъртачко?

Рейчъл се разтресе от страх, но не помръдна.

— Хайде, отивайте си у дома — извика тя.

— Тук е шибаният ми дом! — изкрещя Кий.

Имаше такъв вид, сякаш щеше да я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Девлин направи две крачки напред.

— Кой е онзи, по дяволите? Най-после си наела телохранител. Ако продължаваш да ми казваш какво да правя, трябва да си намериш някой наистина добър бияч.

Рейчъл се обърна, видя Девлин и веднага застана между двамата мъже. Погледът й сновеше ту към единия, ту към другия. Усещаше гнева, пламтящ между тях.

— Кой си ти, да ти го начукам?

Девлин тихо отговори:

— Някой, който не се нуждае от помощта на други задници, за да пребие човек. Защо не послушате тази жена и не се разкарате оттук?

Кий се изправи в цял ръст, изпъчи гърди и се усмихна. Огледа Девлин от главата до петите, кимна и рече:

— Охо, тук имаме истински кораво копеле, а? Какво има в джоба ти, твърдоглавецо? Щом не се нуждаеш от помощ, защо държиш онова нещо в джоба си? — Кий потупа джобовете си и надигна фланелката си. — На мен не ми трябва оръжие. Щом си толкова печен, остави шибания пистолет и ела да ме изхвърлиш оттук. Хайде, бяло копеле. Като искаш да издаваш заповеди, да видим с какво можеш да ги подкрепиш. Само ти и аз.

Рейчъл се приближи до Девлин. Сложи ръка на голите му гърди и леко се опита да го блъсне назад, но беше по-лесно да премести дърво. Девлин не помръдна.

— Влизай вътре — тихо каза тя. — Всичко свърши.

Ръката й беше удивително нежна. Говореше много тихо и го успокояваше. Всичко се събра в един фокус. Хладният нощен вятър галеше лицето му. Облаците отминаха и пълната луна блесна. Девлин погледна обезобразеното лице на Кий и се вгледа в очите му. Обзе го омраза. Нищо не беше свършило. Знаеше, че ако отстъпи, онези типове ще се нахвърлят върху него. Покажеше ли и най-малката слабост, щяха да го разкъсат като глутница вълци. Девлин отмести очи от Кий, за да погледне другите. За част от секундата видя всичко — слюнката по брадичката на единия и изподраните кокалчета на ръцете на другия. Тримата бяха огромни. Четвъртият, които се криеше зад тях, беше филипинец. Ейнджъл. Държеше ръката зад гърба си и Девлин знаеше, че стиска пистолет или нож. Пресметна, че ще стреля първо по филипинеца. Останалите вероятно щяха да се разпръснат след първия изстрел. А Кий щеше да се нахвърли върху него.

Девлин полека отмести Рейчъл зад себе си и видя още един бял мъж, който се появи от тъмния паркинг и помогна на пребития да стане. Девлин се удиви, че жертвата на Кий може да стои на краката си. Приятелят му вероятно се беше скрил по време на боя. Поне не го беше изоставил напълно. Двамата изчезнаха, препъвайки се в мрака. Кий и хората му вече не се интересуваха от тях. Бяха се съсредоточили върху Девлин.

— Всичко свърши — повтори Рейчъл.

Но вече никой не я слушаше. Девлин и Кий се гледаха в очите. Нямаше да помръднат, докато спорът между тях не завършеше по един или друг начин.

Изведнъж воят на полицейски сирени наруши тишината. След няколко секунди на паркинга спряха две коли. Нямаха отличителни знаци, но на покривите им примигваха сини лампи.

Кий се обърна.

Девлин не откъсна очи от него и от хората му. Внимателно наблюдаваше филипинеца, докато се увери, че дребният тип няма да стреля.

С периферното си зрение Девлин видя две униформени, ченгета. И двамата бяха млади местни мъже. Униформите им бяха тъмносини, а ризите — изгладени и колосани. Панталоните им бяха измачкани. Вървяха наперено и бавно с многозначителни усмивки на лицата. Девлин не мислеше, че има на какво да се усмихват. С възмущение установи, че полицаите гледат на случката като на обикновен уличен бой между момчета.

По-високият извика:

— Какво става, Сам?

— Върху главата ми се изсипва дъжд от бледолики лайна, ето какво. Не трябва да пускаш тая измет в моя град Кана. Писна ми да го правя сам.

Ченгетата погледнаха Рейчъл и Девлин. Изглежда не знаеха какво да сторят.

— Прибирай се — каза Рейчъл на Девлин.

Той предпочете да избегне проблемите, свързани с пистолета в джоба му, затова се обърна и тръгна към вратата.

— Какво ви става? — попита ченгетата Рейчъл. — Не можете ли да стоите тук в първия петък от месеца? Колко пъти казвам на вашите хора, че на този паркинг трябва да дежури някой? Знаете, че ще има неприятности. Какъв смисъл има да идвате, след като всичко е свършило?

— Хей, мамче, я се успокой — каза първият полицай. — Обадиха ни се само преди пет минути.

— Скоро тези момчета ще убият някого за това време.

Девлин се качваше по стълбите, когато чу, че второто ченге попита:

— Кой беше онзи едър мъж, който влезе в къщата ти?

— Мой гост, който се събуди заради онези животни. Не се грижете за него. Отидете в онзи смрадлив бар и вижте кого пребиха Кий и момчетата му тази нощ.

— Защо не престанеш да крещиш, Рейчъл? По-добре ни разкажи какво стана — рече първият полицай.

— Онези момчета пребиха до смърт един човек.

— Къде е той?

— Не знам. Приятелят му го отведе някъде. Вероятно пътува към болницата.

— Ами какво очакваш да направим, след като тук няма никой, освен теб?

— Арестувайте Кий.

— На какво основание?

По-високият махна с ръка и каза на партньора си:

— Хайде, зарежи тези глупости. Няма кого да разпитаме. Да вървим.

Ченгетата говореха на онзи напевен и весел островитянски диалект, който обезсърчи Девлин. Рейчъл измънка нещо неразбираемо, после сандалите й изскърцаха по черната сгурия на паркинга. Девлин не я изчака да се качи. Върна се в стаята си и тихо затвори вратата. Не искаше да разговаря с никого за случилото се.

Извади зиг зауера си и го сложи в окачения на леглото кобур. Съблече се и легна. Съзнателно отпусна всяка група мускули, започвайки от краката и стигайки до лицето. Щеше да мине известно време, докато тялото му усвоеше адреналина, който бушуваше в него. Едва ли щеше да заспи.

 

 

Когато се върна в „Кахоа Лаундж“, Кий още ликуваше, но наоколо нямаше много хора, с които да отпразнува победата. По-голямата част от тълпата се бе разпръснала, когато боят започна. Останалите посетители бяха твърде пияни, за да направят каквото и да било. Кий беше готов да вилнее, но липсваше дразнител. Изведнъж видя и се вкисна. Адвокатът му направи знак да седне до него. Кий с нежелание го стори.

— Какво, по дяволите, искаш, мошенико?

— Трябва да ти предам нещо от името на господин Лиху.

— Какво?

— Онзи тип отсреща…

Кий се облегна назад и наклони глава към Енгъл.

— Знае ли нещо?

— Знае всичко.

Кий се наведе напред и сложи лакти на масата. Лицето му се беше вкаменило.

— Разкажи ми.