Джон Кларксън
Хавайска жега (41)

39.

Войникът от охраната забеляза най-големия син на Джанет от двеста метра. Момченцето беше на шест години. Русокосо. Слабо. Беше облечено в скъсана фланелка с рисунка на Батман, къси панталонки, които бяха твърде големи за него и износени гуменки. На врата му беше окачен кафяв плик. Вървеше нормално, с изключение на факта, че плачеше и държеше дясната си ръка настрани от тялото. Около юмручето му беше увита ивица сребрист пластир. На дланта му беше прикрепено нещо голямо.

Войникът фокусира бинокъла върху ръката на детето. Вгледа се в уголеменото изображение, после взе радиопредавателя и се обади на командира си.

— Сър, едно момченце върви към нас. Изглежда носи някаква граната, залепена за ръката. Убеден съм, че иглата е извадена.

Лейтенантът, който отговори на обаждането, имаше достатъчно разум, за да заповяда на всички да не мърдат и да не се приближават до детето.

Когато хлапето стигна на около петдесет крачки от първата редица войници, командирът на сектора стоеше до една от медицинските сестри. Без да й кажат, тя мина през барикадата и направи знак на момченцето да отиде при нея. Детето беше толкова ужасено, че бе намокрило панталонките.

— Няма нищо — рече медицинската сестра. — Хайде, ела. Ние знаем какво да направим. Ела при мен.

Тя беше по-млада от майката на момчето. Заприлича му на учителка и хлапето отиде при нея. Жената коленичи и протегна ръце към него. Хвана внимателно ръката, която държеше гранатата и нежно му каза:

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Къде е мама?

— Не се тревожи. Ще я намерим. Защо не седнеш?

Детето отново се разплака.

— Напишках се.

— Знам. Няма нищо. Седни, миличък.

Тя внимателно настани момченцето на коленете си. Погали го по главата и притисна лице до него, за да не му позволи да гледа какво ще стане. Държа го неподвижно, докато сапьорът изтича, за да обезвреди гранатата.

 

 

Раздвижването привлече вниманието на Девлин и Тули. Не им беше разрешено да се приближават до момчето, но те видяха плика на врата му. Девлин се отдалечи от суматохата и седна на ръба на канавката. Тули приклекна до него и попита:

— Какво ще правим сега?

Девлин се бе загледал в далечината. След няколко минути каза:

— Огледай се. Какво виждаш?

— Шибаната армия.

— Точно така. Две хиляди войници. Оръжия. Бронетранспортьори „Брадли“. Танкове „М-1А1“. Хеликоптери „АС-130“. И това е само онова, което виждаш. Имаш ли представа колко военни има на тези острови? Морски пехотинци, флот, армия и въздушни сили. Знаеш ли колко човека има в едно леко пехотно подразделение? Единайсет-дванайсет хиляди. А онова детенце току-що ги направи луди.

Тули кимна и пак попита:

— И какво ще правим сега?

— Ще се погрижа чудовището да се придвижи в правилната посока.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Девлин сви рамене.

— Само ако успея да накарам Кий да убие първо мен.

Час по-късно, в осем сутринта, от командния център се обадиха на Девлин. Светлината, климатичната инсталация и абсолютната изолация от външния свят придаваха на щаба същия вид както преди. Само че сега вътре имаше повече хора. И изглеждаха по-уморени и напрегнати.

Генерал Хоторн му направи знак да се настани на стола срещу него. От двете страни на Хоторн седяха цивилни. Не приличаха на местни жители. И не си направиха труда да се представят. Имаше и маршал от военноморските сили, и офицер от бреговата охрана. Крофорд Олохана седеше в края на масата за конференции заедно с двама от помощниците си. До тях имаше още трима цивилни. Девлин реши, че са от ФБР и от Антитерористичните сили.

Някой му даде няколко листа хартия. Хоторн не го представи.

— Ситуацията е адски трудна, господин Девлин. И вие очевидно сте част от нея.

Девлин погледна първата страница. Там имаше списък от двайсет и седем имена. Видя името на Лийлани Килау. Сетне прегледа следващите страници. Грижливо напечатаните редове съдържаха исканията на Кий. Всеки параграф беше номериран. Бяха общо двайсет и шест.

— Както виждате — започна Хоторн, на първата страница са написаните имената на заложниците. Предоставили са ни информация за тях. Шофьорски книжки и тъй нататък. По-нататък е описано какво е направил Кий със заложниците. Разделил ги е на групи. Изпратил е едно дете с граната, залепена за ръката, за да донесе тези сведения. Кий смята, че е демонстрирал добронамереност, като е освободил момчето. Има двайсет и шест заложници и двайсет и шест искания. Прочетете ги внимателно, след като свършим със съвещанието, но искам да насоча вниманието ви върху параграф трети…

Девлин го прочете внимателно.

 

„Параграф 3. Негово Кралско величество Самуел Кеамоку иска бледоликият потисник Девлин да се яви пред него още днес. Не трябва да носи оръжие. Да бъде без дрехи. Да дойде пред щаба точно в дванайсет на обяд, за да се изправи пред справедливостта на новото кралство Хаваи.“

Девлин хвърли листата на масата.

— Мисли се за крал на Хаваи, а ме иска гол на Мейн стрийт посред бял ден.

— Да.

— Той е луд.

— Знаем това, господин Девлин.

— Какво ще стане, ако не изпълним искането му?

— Пише го на последната страница. Щял да убива по един заложник на всеки половин час, докато се появите. Ще започне с белите.

— Трябва да го премахнете. Убийте го и останалите ще се предадат.

— Няма да е толкова лесно. Кий заявява, че заложниците са разпределени в няколко сгради. Всяка група е оградена от мини, които са свързани. Имат детонатор, който ще ги възпламени. Детонаторите са нагласени така, че да взривяват на всеки двайсет минути. Хората му ще ги пренастройват на всеки двайсет минути. Не е необходимо някой да ги задейства. Не можем да отидем там ей така и да ги избием. Трябва да знаем с колко време разполагаме за всеки детонатор и къде са заложниците. Или да имаме по един човек за всеки детонатор, преди да атакуваме. Избием ли хората на Кий, няма да има кой да предотврати експлозиите.

— Генерале, тук има цяла армия. Искате да кажете, че хората ви не могат да нахлуят в града достатъчно бързо?

— Не знаем за колко време можем да влезем. Нито часа, за който са нагласени мините. И моите експерти ме съветват, че най-подходящото време за атака е, след като се стъмни. С приспособленията за нощно виждане, ние ще имаме явно преимущество в мрака.

— И очаквате аз да поддържам интереса му, докато се стъмни? Колко време мислите, че ще му отнеме за да ме застреля?

— Не очаквам, че ще му позволите да го направи.

Девлин не обърна внимание на думите на Хоторн и отново погледна листата пред себе си.

— А другите му искания?

— Имате предвид онази тъпотия да излъчим по радиото призив всички хавайци да се вдигнат и да върнат земите си? Да кажем на всички, които вярват в суверенитета на Хаваи, да се съберат в Кахоа? Може да намерим начин да излъчим фалшиво предаване по местното радио. Работим по този въпрос. А колкото до искането хората да се съберат тук, това няма да стане.

— Вече сте докарали стотици хора.

— Знаем с колко човека разполагаме. Преди да дойдат още, ще сме решили въпроса. И откровено казано, господин Девлин, изобщо не ми пука, ако всички дойдат на този остров. Няма да се приближат достатъчно, за да има някакво значение.

— Никога не е имало значение, нали?

— Какво искате да кажете?

— В продължение на сто години военните правят каквото си искат на тези острови. Защо сега нещо да се променя?

— И аз мисля така.

— Дори ако се наложи заложниците да умрат?

— Ние сме единственият им шанс да оцелеят, господин Девлин. Никой друг няма да се намеси. Въпросът е военен, а не политически. Онзи тип използва армейска ракета „Стингър“, за да свали граждански хеликоптер. Никой няма да ни спре да направим необходимото.

Девлин взе напечатания текст и прочете:

— „Амнистия, земя, репарации“. Какво ще кажете за това?

— Ще се съглася с всичко, което онзи негодник иска да чуе.

— Мислите ли, че ще ви повярва?

— Не знам, господин Девлин. А вие как мислите?

— Аз ли? Според мен преди сто години ние откраднахме Хаваи и няма да го върнем. Кий знае това. Американските военни притежават тези проклети острови и Кий също го знае. Ако хората в Съединените щати знаят колко оръжия, амуниции и войска сте струпали тук, на тези острови няма да стъпи турист.

Девлин хвърли листовете към Хоторн.

— Не само Кий, а и вие също знаете всичко това. Той е откачен, но не е глупав. Съзнава, че скоро ще умре и ще очисти колкото може повече от вашите хора и от заложниците. Ето, това мисля.

Хоторн явно не беше свикнал да му говорят по този начин. Едва се владееше.

— Свършихте ли?

Девлин се готвеше да каже още нещо, но цивилният, който седеше до Хоторн, го прекъсна.

— Моля ви, господин Девлин. Сега не е време за политически дебати. Нуждаем се от вашата помощ. Трябва да вкараме някой в града, за да ни осигури сведенията, необходими да предприемем атака, с която да спасим заложниците.

— Искате да кажете да спасите кариерите си.

— Има ли значение какъв е мотивът ни? Сам го казахте. Онези двайсет и шест души заслужават да живеят. Отидете там и отвлечете вниманието на Кий и на хората му. Дайте ни време, докато се стъмни, и ние ще ги ликвидираме. Имаме прибори за нощно виждане, които ще ни направят практически невидими. С лазерните мерници ще уцелим челото на всеки от пазачите му. Ще разположим хора на десет крачки от детонаторите, когато атакуваме. Кий няма да победи.

— Искате да ви помогна да избиете онези копелета, които следват Кий?

— Отидете там и им кажете да предадат оръжията си. Ще се отнесем справедливо с всеки, който излезе невъоръжен от града.

Девлин огледа насъбралите се хора.

— Кажете ми какво искате да научите.

Хоторн и неколцина от колегите му се спогледаха. После генерал-майорът се обърна към Девлин и рече:

— Съобщавам ви тази информация само защото мисля, че се опитвате да вземете решение. Прав ли съм?

— Да.

Хоторн натисна едно копче на командното табло пред себе си и зад гърба му се появи екран. Лампите в стаята угаснаха и диапроекторът зад Девлин озари екрана с поредица от цветни диапозитиви.

Генерал-майорът застана до кадрите.

— Това са разузнавателни снимки на Кахоа, правени от голяма височина.

На екрана блеснаха още изображения — повечето черно-бели, с множество червени и жълти светлинки.

— Тези са подобни. Правени са нощем с чувствителен към светлината филм. Цветните петна са хората на Кий. Установили сме, че на различни места е разположил осемнайсет бойци. Мнозина са на покривите. Може да има още неколцина, останали в сградите.

На екрана се появи още един фотос и Хоторн посочи четири постройки, оградени в зелено.

— Това са сградите, където има най-голямо движение. Едната е офисът на Кий. Останалите три вероятно са местата, където държат заложниците.

Девлин кимна.

— Културният дом. Градският бар. И книжарницата в източния край на Мейн стрийт. Вярваме на онова, което Кий е написал в съобщението си. Но това е всичко, което знаем. Ето защо ни трябвате там. Кий не е казал, че ще ви убие. Нямаме представа за каква справедливост бръщолеви. Може би иска да ви вземе в плен.

Девлин не каза нищо.

— Господин Девлин — продължи Хоторн, — вие сте служили честно и почтено на страната си. Признаваме ви тази заслуга. И мнозина от нас одобряват задачата, която в момента изпълнявате за „Пасифик Рим“. За съжаление, наложи се да ви проучим. Знаем, че сте замесен в убийството на детектив Нихики. Води се разследване и за убитите в ранчото на Кий…

— Убити?

— Да. Може да сте невинен, но ще бъдете въвлечен в съдебни дела в продължение на години, докато всичко се изясни. Кариерата ви ще приключи.

Девлин погледна Хоторн.

— Това е пръчката. А какъв е морковът?

— Хората, които ни помагат, са наши приятели. Няма да позволим да се случи нещо с човек, служил на страната си.

Девлин кимна.

— Е, споразумяхме ли се?

— Съвсем не. Не дойдох тук, за да работя с вас. Преди да поема риска да бъда застрелян, искам да се уверя, че ще изпълня задачата си — да разбера кой е убил Били Кранстън и защо. Причината е ясна. Били е открил оръжията им в тропическата гора и се е опитал да направи нещо по въпроса. Но аз трябва да знам кой точно го е убил. Кий? Хората му? Или вашите войници? И преди да изпълня искането ви, моят клиент трябва да бъде удовлетворен от разследването. Няма да предприема нищо, докато не узная това. Ето защо, преди да отида в града, искам да ми кажете някои неща.

Генерал-майорът кимна, доволен, че вече преговарят.

— Питайте.

— Искам, преди да отида в Кахоа, да уредите пристигането на моя клиент тук, за да го запозная с резултата от разследването.

— Генерал Кранстън ли имате предвид?

— Да. И когато дойде, искам да ми представите пълен списък с имената на хората, замесени в търговията с оръжие. Охраната и войниците, на които се натъкнах в ранчото на Кий. Онези, които са транспортирали оръжията. Товарачите. Ако някой от войниците ви направи самопризнания, те също трябва да бъдат дадени на мен и на моя клиент. Искам и подробно описание как смятате да процедирате с тези хора. Трябва да удовлетворя не само себе си, но и Джаспър Кранстън.

— Друго?

— Искам да знам кой е висшият офицер, който е ръководил кражбата на оръжията ви. Кий не е действал сам.

Девлин посочи Олохана и цивилните.

— Разполагате с полиция, разузнавачи и федерални агенти. Няма да е трудно да откриете името. Не говоря за доказателства пред съда. Искам само името. Клиентът ми трябва да го знае.

— Нали съзнавате, че е невъзможно да направим всичко това до обяд.

— Вижте какво, генерале, не се опитвайте да ме будалкате. Инак веднага ще изляза оттук. Щом искате година-две да се размотавам из съдебните зали, направете го. Мислите, че не мога да наема адвокати ли? И да прекрача барикадата и да разкажа историята си на списание „Пийпъл“? Пробвайте. Знам, че от няколко дни работите по случая. Би трябвало вече да разполагате с тази информация. Накарайте момчетата си да я обобщят и напишете достоверен доклад. И ако надуша нещо гнило, изчезвам. А колкото до генерал Кранстън, можете да го доведете тук за час. Ако ви трябва повече време, имате го. Кажете на Кий, че съм напуснал Биг Айланд. Предайте му, че ще ме намерите и ще ме доведете тук. Да чака. Колкото по-късно отида там, толкова по-добре. И го предупредете, че ако преди да се появя в града, нарани дори един човек, го очаква кошмар от болка и страдания, каквито не си е представял.

— Нещо друго?

— Да. Ако искате да поддържаме връзка, след като отида в града, по-добре намерете начин как да осъществите това. Нещо достатъчно малко, което да скрия в тялото си.

— Това ли е всичко?

— Да. Обадете ми се, когато сте готови. Ще предоставим информацията на моя клиент и после ще видим какво ще правим.

— Не, господин Девлин — възрази Хоторн, — това не е достатъчно. Тук трябва да има оперативен план. Ако изпълним исканията ви, аз имам правото на гаранции, че ще отидете в града. Не мога да си губя времето в игрички с вас. Трябва да знам сега. Инак ще се наложи да измислим друга стратегия, при това незабавно.

Девлин се вторачи в Хоторн. Знаеше, че го е притиснал докрай. Кимна и рече:

— Да.

— Какво?

— Да. Направете каквото поисках и ще отида там.

— Имам ли честната ви дума?

Девлин го погледна, без да каже нищо. Военните около масата го зяпнаха. Единственият шум в помещението беше бръмченето на климатичната инсталация. Накрая Девлин каза:

— Да. Имате честната ми дума.

После бавно се изправи и излезе от командния център. Вратата се затвори и останалите се спогледаха. Никой не знаеше какво да каже. След няколко минути Хоторн се прокашля и тихо рече:

— По-добре да се залавяме за работа, господа.