Джон Кларксън
Хавайска жега (3)

1.

Девлин се събуди от болката в лявото ухо, появила се поради промяната в налягането. Раздвижи челюст, за да изравни налягането и намести огромното си тяло, опънато удобно на мястото му в първа класа. Това беше любимото му място — близо до задната част. Достатъчно отдалечено от кухнята и от тоалетните, така че сънят му да бъде относително необезпокояван. Девлин се нуждаеше от сън. През последните седем дни му се събираха около три часа сън на всеки трийсет часа будуване, докато не приключи с онова, което трябваше да направи в Ню Йорк.

Скоро самолетът щеше да кацне в Сан Франциско. Девлин щеше да има петминутен престой между полетите и след това да продължи за Хонолулу. С нетърпение очакваше момента, когато ще се поразходи в терминала, докато стане време да се качи на следващия самолет. Мускулите му потрепваха. Бедрото му стоеше изпънато, заради раната от куршум трийсети и осми калибър.

Когато слезе от самолета, Девлин разбра, че няма да се разходи из терминала. Както винаги младоците се набиваха на очи със своя прекалено напрегнат вид. Онзи млад човек например беше толкова неспокоен, че вместо той да забележи Девлин, Девлин го забеляза пръв. Беше един от новото поколение оперативни работници на Чоу. С костюм и вратовръзка. Взиращ се в слизащите от самолета хора. На Девлин му идеше да му извика: „Просто стой и наблюдавай, но не мърдай. Не помръдвай, само върти очи“. Ей така на шега, Девлин се премести зад човека пред него и се прикри. С грациозни и ловки движения Девлин успя да се скрие от погледа на младия мъж и да се промъкне на една ръка разстояние от него.

Внезапната поява на Девлин така изненада младия мъж, че той нервно отстъпи назад. Девлин заговори пръв:

— Какво има?

— Господин Девлин?

— Чоу ли те изпрати?

На младия мъж му трябваше време, за да реши какво да отговори. Девлин изчака.

— Да, господин Чоу трябва да ви види тук, в Сан Франциско, вместо в Хонолулу. Той ме изпрати да ви взема.

— Къде е той?

— В хотел „Мандарин Ориентал“, в центъра на града. Каза, че трябва да останете тук през нощта и да заминете за Хонолулу утре.

Младият мъж извади от страничния джоб на сакото си самолетен билет:

— Взехме ви нов билет. Същият полет утре.

Девлин извади своя билет и го размени. Оперативният работник на Чоу остана на място и се вторачи в него. Според онова, което бе чувал, Девлин беше за него човек, достоен за възхищение и подражание. Девлин изчака. Младият мъж изглеждаше като хипнотизиран. Накрая Девлин попита:

— Има ли нещо друго?

— О, не. Имате ли багаж?

Девлин показа ръчната си чанта:

— Само това. — После подаде луксозната кожена чанта на младежа и рече: — Води.

Човекът вдигна чантата и я погледна.

— Хубава чанта.

— Благодаря.

— Много хубава.

— Знаеш ли, има една поговорка.

— Каква?

— Независимо колко е луксозен багажът, няма да изглеждаш добре, ако си го носиш сам.

Младежът първо леко се намръщи, а после невъзмутимо се усмихна. Чоу все още набираше свестни хора.

Когато достигнаха вратите, Девлин се загледа в изложения огромен скелет на динозавър и хвърли бърз поглед върху табелката с името. Помисли си, че летището е доста странно място за един Цинтаозаурус Спиноринус. Каква отвратителна купчина грамадни кости, помисли си Девлин. Това чудовище дори не би усетило един куршум трийсет и осми калибър. Възпаленото бедро на Девлин едва започваше да се възстановява.

 

 

Чоу бе запазил апартамент на последния етаж на хотел „Мандарин“. Хотелът се помещаваше на горните етажи на висока административна сграда. Апартаментът се криеше в облаците, а под него се разстилаше Сан Франциско. Единствено пирамидалният връх на кулата на Трансамерика се издигаше достатъчно нагоре, за да си поделят въздушното пространство на тази височина.

Апартаментът беше ъглов с изглед в две посоки. На север можеше да се види мостът към Оукланд. От южната страна се откриваше чудесна гледка към Голдън Гейт. Откъм залива се стелеха дебели пластове мъгла, които обгръщаха града. Залязващото слънце оцветяваше мъглата в червени и лилави оттенъци.

Уилям Чоу, основател и шеф на охранителна фирма „Пасифик Рим“, стоеше с ръце, скръстени на гърба и гледаше през северния прозорец. Беше облечен във всекидневен черен панталон от фина вълна и сиво кашмирено поло. Дрехите прилягаха идеално на слабото му, добре сложено тяло. Чоу беше необикновен човек, съчетаващ жестокостта на източните народи с обноските на западняците. Той беше само отчасти китаец. Смесеният му произход го правеше забележително красив и дори възрастта не помрачаваше излъчването му. Гражданин на Изтока, спокойно чувстващ се на Запад, работещ на всяко място по света, там, където някое събитие изискваше неговото внимание.

Сервираха чай. Чайникът стоеше в дебело изолиран плетен съд, плътно прилепнал около него. Китайски чай. Зелен и леко горчив. Девлин седеше спокойно на дивана, отпиваше от изящната порцеланова чаена чаша и гледаше Чоу. Изчакваше. На единия край на стъклената маса лежеше затворена кафява папка. Девлин знаеше, че тя съдържа информация, която много скоро щеше да смути спокойствието в елегантната стая сред облаците. Но засега папката си стоеше там, като начумерен неканен гост.

Най-после Чоу се обърна и проговори:

— Трудно ли беше в Ню Йорк?

— Да.

— Раната ти?

— По-скоро досадна.

— Вероятно ще можеш да останеш няколко дни в Хаваи, за да се възстановиш.

— Защо отивам там?

— Смърт. Много неприятно. Човек, когото познаваме.

— Кой?

— Уилям Едуард Кранстън.

Били Кранстън. Девлин не каза нищо. Но почувства болка. Този път сякаш под гръдната кост и зад очите. Той примига, за да провери дали това, което почувства в очите си, не беше паренето, предшестващо сълзите. Не. Сълзи не се появиха. Девлин си помисли, че те може би биха облекчили болката. Отдавна бе свикнал с шока от смъртта, но не и с болката от загубата. Знаеше, че не беше дошъл в тази спокойна и комфортна стая, за да чуе добри новини. Но точно това не очакваше. Дори не беше и предполагал. Не му се искаше да узнае от Уилям Чоу, че този, когото той смяташе за истински герой, за истински боец, е мъртъв.

Девлин наведе глава, затвори очи и почувства прилив на гняв — неизбежната му реакция при подобна новина.

— Синът на Джаспър Кранстън — продължи Чоу.

Девлин знаеше, че Чоу се познава с бащата на Били, но самият той познаваше преди всичко Били. Познанството им не бе продължило дълго, но щеше да остане за цял живот в паметта на Девлин. При споменаването на името Били Кранстън у него нахлуха множество спомени. Дори миризмата на взривени трупове сред смрадта на джунглата.

Бащата на Били, Джаспър Кранстън, беше ръководил армейски разузнавателен батальон близо до демилитаризираната зона във Виетнам. Полковник-лейтенант Джаспър Кранстън бе за втори път на военна служба във Виетнам. Стремеше се към военна кариера. Беше краят на войната, 1970. Докато Джаспър служеше като уважаван офицер, неговият син, Били, бе сочен от всички за истински герой от войната. Били беше пехотинец. Късметът му или пък злата участ го въвличаха в поредица от отвратителни брутални битки в джунглата, които му носеха слава, достатъчна за цяла армия. За по-малко от две години във Виетнам Били беше спечелил повече медали от баща си, включително Сребърна звезда.

Тъй като и Джаспър, и Били бяха към края на пребиваването си във Виетнам, някакъв генерал от администрацията, чието име Девлин така и не узна, беше решил, че бащата и синът трябва да приключат службата си заедно. Затова генералът беше прехвърлил Били от пехотата в разузнавателния батальон на Джаспър Кранстън. Когато Били се присъедини към батальона, главната задача на полковник-лейтенант Кранстън бе да наблюдава и да следи маневрите по въоръжаването и снабдяването на виетнамците. Един от начините за това беше поставянето на пост от по двама души в изолираните високопланински части. Часовите залягаха и се криеха в джунглата, за да могат да следят камионите и хората, преминаващи по пътеките и пътищата под тях. Тази задача беше смятана за много по-безопасна в сравнение с повечето бойни мисии, но всъщност не беше така. Съществуваше постоянен риск от разкриване, което означаваше сигурна смърт.

Всеки екип оставаше на този таен пост за наблюдение в продължение на две седмици. След това го сменяха, защото двуседмичният престой в джунглата беше крайният предел, преди екипът да рухне психически.

Девлин бе ходил навътре в страната само за два месеца. Той и още един войник, когото помнеше като Ралф, получиха заповед да сменят един екип, разположен на хребет, намиращ се на двайсет и пет километра навътре в Камбоджа. Екипът се състоеше от сина на Кранстън, Били, и един друг войник, Джеймс Макнали. Девлин вече бе чувал няколко истории за легендарния Били Кранстън и изгаряше от нетърпение да го види.

Девлин и Ралф отидоха до мястото с един джип. Кранстън и Макнали щяха да използват същия джип, за да се върнат. По-късно Девлин си даде сметка, че никога нямаше да им дадат джип, ако онзи, когото сменяха, не беше синът на командващия батальона. Но идеята се оказа много лоша. Не трябваше да използват джип за придвижването си. Превозното средство беше твърде голямо и шумно.

Само три минути след като Девлин и Ралф пристигнаха на наблюдателния пост, върху тях започна да се сипе огън от виетнамски минохвъргачки. Първата беше на десет метра вдясно от джипа. Втората — на осем метра вляво. И четиримата войници знаеха, че са хванати в клопка и се втурнаха да търсят укритие.

Върху тях паднаха още шест мини, но вече точно в целта. Когато Девлин дойде в съзнание, от Ралф беше останало само ужасяваща купчина, в която едва се различаваха зелената му униформа, кървящата плът и разпръснатите кости. Джипът представляваше тлееща развалина, а Макнали беше загубил едната си ръка и почти цялата лява страна на лицето си. Именно неговият вик събуди Девлин. Кранстън беше този, който го накара да се опита да стане. Един шрапнел беше отворил дълбока рана над дясното ухо на Били. Дясната страна на лицето му и раменете бяха облени в кръв от раната, но Кранстън изглеждаше изпълнен с енергия.

При вида на Били Девлин се опита да стане, да се задържи и да се придвижи, но не успя и падна по гръб. През това време Кранстън отправяше гневни викове към невидимите врагове.

— Копелета такива! Гадове! Страхливи жълти плъхове!

Беше вбесен. Зае се с Макнали. Започна да ръси бял прах върху кървавата и обгоряла плът на мястото на откъснатата му ръка, като в същото време притискаше компрес до лицето му, за да не извика и да привлече вниманието на враговете. Всичко това Били вършеше едновременно.

Когато Девлин най-накрая успя да седне, Били вече беше превързал Макнали и му слагаше инжекция с морфинов разтвор в бедрения мускул. Докато Били натискаше буталото на спринцовката, Девлин се преви на колене и повърна — не толкова от вида на кървавата сеч, а поради контузията, която беше получил по време на атаката.

Докато бълваше киселите жлъчни сокове, Девлин почувства, че някой го потупва по гърба. Вдигна глава и видя ослепителната усмивка на Били Кранстън. Никога нямаше да забрави колко бели и здрави бяха зъбите на Били, колко жизнено и уверено беше неговото изражение, макар че дясната страна на лицето му беше обляна в кръв.

— Чуваш ли ме? — извика Били.

Девлин осъзна, че току-що си беше възвърнал слуха и кимна утвърдително.

— Добре.

Кранстън опипваше раната на главата си с едната ръка, а с другата я превързваше с бинт.

— Да се махаме оттук, по дяволите, преди да са се изкачили на хълма. Вероятно са много повече от нас и едва ли ще се справим сами.

Девлин отново кимна. Това беше всичко, което можа да направи.

— Ти си късметлия, копеле. Не те уцелиха. Но сега ще трябва да се раздвижиш и да ми помогнеш да измъкнем това момче оттук, инак всички сме мъртви.

Девлин стана и олюлявайки се тръгна към Макнали. Искаше да го хване под мишниците и да го издърпа встрани от хребета, но не можа, защото бе останала само едната мишница. През това време Били взе пушки, припаси и едно радио. Тъкмо когато Девлин щеше да хване Макнали за яката, Били се появи с едно въже и парче брезент. Даде му ги и каза:

— Дръж, увий го в това.

Девлин изпълни нареждането. Кранстън привърши със събирането. Натовари се с всичко, което можеше да носи и даде знак на Девлин да го последва. Девлин се заклатушка след него, влачейки брезента с умиращия войник.

Бяха изминали половината път надолу по склона на планината, когато Били изведнъж спря и се сви в листака, като направи знак на Девлин. За миг Били се обърна към него със своята хипнотизираща усмивка и рече:

— Сега ще видим какъв късметлия си ти, войнико.

Кранстън взе малко пръст и я размаза по лицето си. Същото стори и Девлин. Изведнъж Били се вцепени. Застана като вкаменен. Девлин усети, че едва успява да остане неподвижен. Междувременно Макнали беше загубил съзнание от шока и от морфина. И тогава Девлин ги видя. Виетнамски войници от редовната армия. Бяха облечени в униформи и държаха заредени пушки. Вървяха бавно нагоре по хълма, наредени в бойна верига — на около двайсет метра един зад друг. Веригата се проточваше на дясно и на ляво, докъдето стигаше погледа на Девлин.

Изведнъж Девлин почувства ужаса пред смъртта. Усети как сърцето му бие силно и онзи унизителен инстинкт да спасява собствената си кожа. Никога не беше изпитвал такъв страх през живота си. За разлика от него, Кранстън изглеждаше непоклатим. Дори не помръдваше. Присъствието на Кранстън окуражи Девлин, който изведнъж почувства непреодолимо желание да има пушка в ръцете си. Били сякаш прочете мислите му и му подаде една карабина:

— Недей стреля, преди аз да започна.

Девлин стисна пушката и кимна. Опита се да прецени колко виетнамци ще може да застреля, преди да са го убили. Мислеше да очисти колкото може повече и след това да хукне да бяга. Изпълни го странна гореща вълна от енергия — обезумяването, което настъпва по време на бой. Били се обърна и му се усмихна, сякаш бе доловил топлината в тялото му. За миг Девлин се запита дали Били беше наистина смел мъж или просто луд.

За момент изглеждаше, че вражеските войници ще ги подминат. Но внезапно един войник се отправи точно към тях.

Девлин и Били едновременно разбраха, че ще бъдат открити. И в същия миг Били направи онова, което трябваше да стори, за да спаси живота им. Без да продума, Кранстън легна на земята и запълзя надолу към врага. Девлин гледаше как тропическият листак помръдва от невидимите движения на Били. Никой не чу лекото шумолене. Имаше множество други звуци, идващи от другите войници, които бавно се изкачваха по хълма. След това всичко сякаш замря. С изключение на приближаващия се войник. Бавно, стъпка по стъпка той продължаваше да върви към Девлин. Джак псуваше наум врага, но виетнамецът се промъкваше все по-наблизо. Девлин опря своята М16 на рамото си, присви очи и се опита да се прицели в движещия се войник. Той беше толкова близо, че не можеше да не забележи Девлин. Изведнъж виетнамецът падна по гръб. В първия момент Девлин помисли, че човекът се е подхлъзнал. И наистина беше така, само че Били му бе подложил крак. Преди виетнамецът да се строполи на земята, Кранстън притисна длан до устата на мъжа и прокара бързо и дълбоко ножа си през гърлото му. После се хвърли върху войника, пресичайки последния му сподавен опит да диша.

Девлин дишаше бавно и дълбоко и му трябваха около пет минути, за да дойде на себе си. Вражеските войски се бяха отдалечили, когато Били се появи и му даде знак да излезе.

Двамата продължиха надолу по хълма, влачейки Макнали със себе си. Залегнаха под едни гъсти шубраци и Били изпрати съобщение по радиото за хеликоптер, който да ги измъкне. Но от военновъздушните спасителни части им казаха да почакат. Армейското командване не можеше да вземе решение. Беше забранено на хора от армията да навлизат в Камбоджа. Как тогава щяха да обяснят изпращането на хеликоптер за хора, които не са там? Казаха на Били да чака.

Девлин чу разговора по радиото. Помисли, че вече са се измъкнали от онази проклета планина и всичко е приключило. Само трябваше да изчакат хеликоптера.

Били се обърна към него и се усмихна:

— Познай какво ще стане!

— Какво?

— Те няма да дойдат. А не можеш да останеш тук. Ще трябва да се оправяме сами. Мислиш ли, че ще можеш?

— Луд ли си? — попита Девлин.

Били сви рамене.

— Ние не би трябвало да сме в Камбоджа. Нашите се опитват да измислят как да издадат команда, с която да изпратят хеликоптер тук навътре, без да бъдат засечени. Ще пукнем, докато ги чакаме да си размърдат задниците. Ние можем да го направим. Ти си смело копеле, новобранец; късметлия си. Ти можеш да го направиш.

Тогава погледна Девлин в очите и само със силата на волята си го накара да повярва, че наистина ще може да излезе от онази джунгла жив.

Цели осем часа през нощта те вървяха, препъвайки се през гъсталаците, като през цялото време се стремяха да не попаднат на вражески патрул. На сутринта бяха все още живи, но Макнали бе умрял от загуба на кръв, шок, а може би и от двете. Погребаха го в една плитка яма. Когато приключиха, Били връчи на Девлин пагоните на Макнали. Кранстън бе взел пагоните на Ралф.

Още два дни и две нощи те бавно се придвижваха през джунглата към границата. На третия ден бяха вече обезводнени, без храна, ранени и изоставени. На Девлин му се искаше да бе умрял. Били Кранстън нито за миг не се оплака. Вървеше и продължаваше да окуражава Девлин.

Били неотменно следеше координатите и поддържаше връзка по радиото с кратки включвания, за да не го засекат. Продължи да води разговори с всеки офицер, който му попаднеше, за да намери изход. И действително, на третия ден двамата получиха указания да изминат пет километра на изток, докато достигнат път, набразден със следи от джип. Кранстън се приближи до Девлин и му каза, че има луд късмет като новобранец и е страхотно копеле, задето е издържал тези два месеца в джунглата. Добави, че Джак никога няма да пострада пак във Виетнам, защото вече бил преживял най-лошото. Думите помогнаха, но не бяха онова, което крепеше Девлин. И двамата знаеха много добре, че това е самонавиване. Истинската причина беше онази ослепителна усмивка, която хипнотизираше Девлин.

Най-накрая стигнаха до пътя — две бразди от гуми на камион, обрасли с трева. Като по чудо, дължащо се единствено на силната воля на Били Кранстън, на смрачаване се появи един стар очукан камион, който бавно си проправяше път през джунглата. Кранстън пристъпи напред и шофьорът, дребен виетнамец, най-малко на осемдесет години, натисна спирачките. Били помогна на Девлин да се качи на задната седалка, а той се настани отпред. Девлин пийна от манерката с топла вода, която старецът им даде. След това легна на задната седалка. Точно преди да изпадне в изтощителен дълбок сън, си спомни, че погледът му се бе спрял върху засъхналата кръв по Били Кранстън.

Когато Девлин се събуди, вече бяха в щаба на батальона. Стиснаха си ръцете с Били и си обещаха да поддържат връзка. Тъкмо щяха да се разделят, за да докладват на взводовете си, когато Кранстън му подари нещо, което може би промени живота на Девлин.

Това беше първият път, когато Били се обърна към него по име.

— Джак, знаеш ли, ти си истински боец!

— Какво имаш предвид?

— Ти преживя много там горе. Едва не се побърка, а? Видя един убит войник, а друг размазан на кайма. Беше почти напълнил гащите от страх, когато онзи виетнамец се приближаваше към нас. И въпреки това не изпускаше проклетата пушка от ръцете си, нали?

Девлин не каза нищо. Били кимна, потупа го по гърдите и добави:

— Ще се оправиш. Имаш го. Тук, вътре.

Много по-късно Девлин разбра, че бащата на Кранстън, Джаспър, беше уредил тяхното бягство с помощта на Уилям Чоу. Чоу ръководеше разузнавателна и продоволствена операция за ЦРУ. Мъжът, който премина границата и ги измъкна с камиона, беше негов човек. Преди края на войната Девлин се запозна с Чоу. А с Били Кранстън се срещнаха отново само няколко пъти. Колкото да си кажат здрасти. Никога не спряха да си поговорят. Нито пък споменаха за времето в Камбоджа. Но и Девлин не изпитваше необходимост да разговаря с Били Кранстън. Той вече беше видял най-хубавото от този човек.

 

 

— Какво му се е случило? — попита Девлин.

Чоу се отдръпна от прозореца, седна срещу Джак и си наля чаша чай. Говореше тихо, с лек британски акцент.

— Не сме сигурни. Намерили го в един отдалечен район на областта Пуна на Биг Айланд в Хаваите. Вероятно един от онези изоставени участъци, отсечени някога от тропическата гора, но некултивирани. На стандартните топографски карти е обозначен като Хавайски ниви, но всъщност там няма нищо обработено. Тялото е било наполовина изядено от диви прасета и улични кучета.

— Какво?

— Недостоен край за един боец.

— Какво, по дяволите, е станало с него?

— Точно това трябва да разбереш, Джак. Бащата на Уилям Кранстън е пенсионер. Уволни се като бригаден генерал. Обърна се към нас с молба да разследваме смъртта на сина му. Уверих го, че „Пасифик Рим“ ще се постарае. Аз съм лично заинтересуван от този случай, Джак. Убеден съм, че и с теб е така.

Чоу стана и отново се приближи до прозореца, след това се обърна и пристъпи към Девлин.

— Ще обвържа цялата ни организация с този случай, Джак. Казах на генерал Кранстън, че ще дам най-доброто от себе си. Ето защо настоявах ти да се заемеш с разследването.

Изведнъж Девлин стана. Вторачи се навън през прозореца от неговата страна на стаята. Стелещите се долу червеникави пластове мъгла му напомниха за кръв, контузии и смърт. Изчака вълнението му да премине, сетне каза:

— Той не е вървял и умрял ей така в тропическата гора, нали?

— Не ми се вярва. Макар че местната полиция явно е склонна да настоява за този вариант поради липса на друго обяснение.

— Те не са намерили причина?

— Не.

— Дали са се заели сериозно със случая?

— Не бих казал.

— Защо?

— Били Кранстън явно е деградирал през годините. Водил е живот на скитник. На бездомник. За тях той не беше човек от значение.

— За тях?

— Да. Той не беше важен за тях.

— Как е паднал толкова ниско?

— Войната. Животът. Знам ли?

Девлин се опита да си представи Били Кранстън, превърнал се в бездомен ветеран от виетнамската война, скитащ се из безлюдната тропическа гора на Хаваи, но не можа.

— А баща му? Какво мисли той?

— Той смята, че синът му е убит.

— Защо?

Чоу посочи кафявата папка.

— Прочети лекарската експертиза. Според съдебномедицинските експерти тялото е стояло в тропическата гора най-малко две седмици. По-голямата част от коремната кухина е изкормена и изядена. Останалите органи са разложени. Но един от лекарите предполага, че може би е забелязал рана върху надкостницата на задното ребро отляво. Разрезът е такъв, че не би могло да е от зъби на животно.

— Тогава нож?

— Вероятно.

Девлин се обърна и погледна Чоу.

— Трябва да е бил дълъг нож, за да достигне до задното ребро.

— Да.

— От лявата страна?

— Да.

— Забит от човек, използващ дясната си ръка, достатъчно силен, за да го промуши почти през цялото тяло.

— Очевидно.

— И са го оставили насред тропическата гора, за да послужи за храна на дивите зверове.

Чоу кимна.

— И нямаме представа защо?

— Никаква.

Девлин повтори въпроса си не толкова към Чоу, колкото към самия себе си:

— Как, по дяволите, е могъл да свърши по този начин?

— Прочети папката. Може би генерал Кранстън ще ти каже повече. Ти трябва да намериш отговорите на всички въпроси около тази история. Кранстън настоява да финансира нашето разследване. Ако не успее, аз лично ще възстановя сумите на компанията. Прочети доклада. Свържи се с нашето представителство в Хонолулу. После говори с генерал Кранстън. Аз трябва утре да съм в Хонконг. Моля те, дръж ме в течение.

— Добре.

Чоу направи крачка към Девлин.

— Нямаше да бъда съвсем искрен, ако не ти кажа, Джак, че мислех да възложа това на някой друг. Смятах, че може би ще ти е нужно повече време да се възстановиш. И да изживееш смъртта на баща си. Но ти познаваше Били Кранстън. Знам, че някога той означаваше много за теб.

— И още е така.

— Да. Имах чувството, че ще искаш да разследваш случая.

— Да, така е.

— Добре.

Чоу хвана ръката на Девлин.

— Дай най-доброто от себе си, Джак.

Девлин кимна. По някакъв начин, може би само чрез този физически допир, Чоу бе предал дълбочината на чувствата си на Девлин.

Срещата приключи. Може би щеше да е добре, ако бяха останали да поговорят повече през нощта, но това беше нещо, което Чоу никога не би направил. Без да пророни дума повече, единственият човек на света, когото Девлин би приел за свой командир, взе една малка кожена папка, оставена на бюрото в хотелската стая, и се отправи към вратата.

Девлин не помръдна, парализиран от силата на чувствата си. След толкова години на съвместна работа с Чоу Девлин все още се учудваше на въздействието, което този мъж му оказваше. Не усещаше само собствената си реакция към ужасната смърт на Били Кранстън, но и безмълвния гняв на Чоу заради случилото се.

Вратата на апартамента се затвори тихо. Чоу си беше тръгнал. Девлин трябваше да положи усилия, за да извърши някакво движение, да излезе от унеса, в който беше изпаднал и да се върне към реалността. В стаята беше станало тъмно и последните остатъци от залеза се губеха в мъглявото небе. Девлин се размърда и запали лампите, опитвайки се да изпълни стаята с топла ярка светлина, която да прогони виолетовочервеникавия сумрак, обхванал това усамотено пространство в небето.

Седна отново на дивана, взе кафявата папка и я отвори. Вътре имаше три страници с инициалите на „Пасифик Рим“, изписани с бележки, резюмиращи доклада от първоначалните разговори с Джаспър Кранстън. Имаше и четири страници фотокопия от медицинската експертиза на аутопсията, направена в Хило. Както и екземпляр от доклада на полицията в Хило, област Пуна. Там бяха и снимките. Дванайсет на брой. Цветни. Зловещи.

Пет от снимките бяха правени на открито. Те показваха сцената на смъртта. Тялото сякаш е било облегнато в основата на едно дърво и след това съборено наляво в едно мъчително полуседнало положение. Областта от гръдната кост надолу до хълбоците представляваше една черна, нащърбена кухина, обградена с разкъсана плът и мърша. Мръсна разпрана фланелка опасваше гниещата кухина. Вътре в нея стърчаха бели кости — части от гръбнака, ребрата и таза, примесени с черни буци гниещо месо и разлагащи се остатъци от сухожилия и хрущяли. Двете ръце бяха назад с дланите нагоре. Главата беше наведена настрани. Лицето приличаше на зловеща мъртвешка маска — хлътнали страни, зинала уста, безжизнени очи и мръсна сплъстена коса. Брадата достигаше почти до празнината в средата на тялото му.

Били Кранстън бе умрял в една ужасна изтерзана поза, приличаща на Пиета, но вместо Девата майка едно дърво крепеше трупа му.

Останалите снимки бяха увеличения от 35-милиметров експертизен филм, правен на закрито със светкавица. Мъртвото тяло бе изчистено и поставено в легнало положение. Кожата изглеждаше пепеляво сиво-кафеникава с тъмни петна около разкъсаната празнина. Дългата брада и косата бяха обръснати, гръдната кухина — разцепена, а черепа — отворен. От мозъка бяха взимани проби. След това обезобразените останки от Били Кранстън бяха съединени отново и зашити с дебели черни шевове.

От Били Кранстън беше останала само една отвратителна гадост. Някога преливащ от енергия и обаяние, сега той беше жестоко разкъсан и обезобразен. Дори ослепителнобелите му зъби приличаха на малки, безжизнени и мръсни костици.

Снимките говореха на Девлин, че се е случила някаква ужасна трагедия, но не обясняваха причината. Той затвори папката и реши да прочете текстовете в самолета. Имаше достатъчно време да посрещне болката, която докладите щяха да му донесат.