Джон Кларксън
Хавайска жега (15)

13.

Девлин пристигна в Кахоа на залез-слънце. Крайната част от града се състоеше от денонощен магазин, построен встрани от пътя и малък комплекс, включващ обществена пералня, лекарски кабинет и аптека. Малко по-нататък имаше поща, банка и заключен полицейски участък — обикновена постройка, която изглеждаше така, сякаш бе пусната на асфалта и оставена там.

Това беше хубавата част на градчето.

Девлин прекоси един необработен парцел земя, пресече някакъв мост и се озова на шосе, минаващо през местност, която би могла да бъде венецуелско село, мексикански квартал или мръсно бедняшко планинско градче в Апалачите.

Обикновена мизерия, но Девлин за пръв път виждаше такава беднотия на едно райско място.

Вляво имаше полусъборена двуетажна дървена сграда, а вдясно — няколко порутени колиби, направени от шперплат и покрити с плесенясало набръчкано фибростъкло. Пред тях растяха високи треви. Близо до пътя тревата беше кафеникава и проскубана, после ставаше зелена и стигаше до прага на съборетините.

Повечето колиби изглеждаха пусти, но пред едната се мотаеха три деца. Най-малкото, на около три години, беше само по мръсни гащи. Най-голямото беше десетинагодишно момиченце, облечено в грозна рокля. Третото момченце беше на шест години. С шорти и бяла фланелка. Хлапетата имаха онзи безизразен и равнодушен вид, който немотията и скуката налагат на живота.

Докато караше бавно покрай тях, Девлин надзърна във вътрешността на колибата. Имаше само една стая, осветена от крушка без абажур. Съсипаната майка, облечена в дрипава рокля, седеше на разнебитения диван, държеше до гърдите си бебе и гледаше черно-бял телевизор.

Добре дошъл в Кахоа, помисли Девлин.

Измина още няколко метра и влезе в деловата част на града. Едва тогава видя защо в един от вестниците пишеше, че тя напомня на старо селище от американския Див Запад. Главната улица сякаш бе от телевизионен сериал. Шперплатовите сгради бяха на един-два етажа, а пред тях имаше дървен тротоар с перила.

Вляво имаше магазин за природосъобразни храни, затворен ресторант, бар, бакалия, уличка, редица пустеещи магазини, занаятчийски магазин и някакъв офис, а по-нататък следваха ресторант „Да“, тайландски ресторант и още празни витрини. Вдясно имаше някаква дълга двуетажна сграда — вероятно най-представителната в градчето. Беше боядисана в тъмнозелено. На втория етаж имаше редица прозорци с бели рамки. Приземният етаж беше пуст, с изключение на един видеомагазин и нещо, което приличаше на книжарница.

Останалите постройки по Мейн стрийт представляваха едноетажни развалини. Само една бе обитавана. Вътре имаше пет автоматични перални, осветени от неонови лампи. Девлин съзря млад мъж и момиче, които седяха върху работната маса.

След още стотина метра той стигна до училището, разположено в края на градчето, обърна на паркинга в двора и се върна.

Слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта, но дори на розовата светлина на здрача всичко в старото градче изглеждаше западнало и мръсно. Избраните цветове бяха бледосиньо, розово и кремаво. Може би в някой туристически справочник Кахоа бе наречена чудат спомен от стария Хаваи. Но Девлин бе убеден, че всеки, който дойдеше там, за да търси нещо необикновено, щеше да остане разочарован.

Неколцината хора, които видя, бяха съсипани като градчето. Дебелата жена, облечена в твърде тясна риза и твърде широка пола, буташе детска количка по дървения тротоар, сякаш закъсняваше за среща. В количката седеше петгодишно момченце. Дрехите му бяха мръсни. Отдавна бе надраснало възрастта за количка, но жената решително го буташе нанякъде.

Двама мъже се влачеха с бавни крачки. Имаха дълги проскубани коси и неподдържани бради. Бяха облечени като всички останали на острова — фланелки, шорти, джинси и гумени сандали с каишки, но дрехите им бяха износени. И двамата бяха болезнено слаби. Ехо от 60-те.

Девлин намери „Вилидж Ин“. Госпожа Банкс го бе уверила, че това е единственото място в градчето, където би могъл да отседне. Хотелът се помещаваше в голямата зелена сграда на Мейн стрийт. До него имаше паркинг, посипан с черна сгурия.

Докато влизаше в паркинга, Девлин забеляза един намръщен местен тип, който седеше на стъпалото на пикапа си и разговаряше с висок мършав младеж със скейтборд. Девлин беше убеден, че ако си направи труда да ги гледа по-дълго, ще види размяна на пари и наркотици. Намусеният мъж се вторачи в Девлин, който също го изгледа. Мъжът извърна очи.

В средата на паркинга се извисяваше голямо бананово дърво. Покритата със сгурия земя беше изровена, а дупките — пълни с дъждовна вода. Няколкото коли, разпръснати там, представляваха ръждясали развалини.

Взетият под наем форд на Девлин сякаш имаше надпис „Непознат в града“. Но Девлин и без това знаеше, че ще го заглеждат, така че колата нямаше кой знае какво значение.

Той слезе, извади чантата си от багажника и мина покрай намръщения мъж, който продължаваше да разговаря с младежа. Входът на „Вилидж Ин“ представляваше голяма дървена порта, зад която имаше стълбище към втория етаж.

Портата беше отворена. Девлин се качи горе и се озова на една старомодна веранда в южняшки стил с изглед към разхвърляния вътрешен двор.

На верандата имаше парапет, висок до кръста. До входа стояха плетени маси, столове саксии с папрати, палми и други растения, а в ъгъла — клетка с папагал. Застланият със зебло под скърцаше и Девлин трябваше да се наведе, за да мине под гредата на тавана, но мястото беше уютно и тихо — изненадващо убежище от порутеното грозно градче навън.

Изведнъж големият папагал изкрещя толкова силно, че Девлин се стресна.

В същия миг от кабинета вляво излезе набита жена в къси панталони и шарена хавайска риза и се усмихна на Девлин. Имаше дълги посивели коси, решително лице и сбръчкана от слънцето кожа. Приближи се и каза:

— Здравейте.

За пръв път през живота си Девлин чу тази дума, произнесена толкова искрено.

— Аз съм Рейчъл Стийл. Собственичка на това място. Вие трябва да сте господин Девлин.

— Да. Приятно ми е да се запознаем.

Рейчъл беше висока метър и петдесет. Яка. Боса. Имаше проницателни сини очи и изглежда се чувстваше добре в жилището си. Трудно беше да се определи възрастта й — някъде между шейсет и осемдесет години. В нея имаше енергия и властност, несъвместими с възрастта й.

Тя се ръкува с Девлин, който не се изненада от силата й.

— Колко време ще останете при нас, господин Девлин?

— Най-малко една седмица.

— Тогава да ви покажа с какви стаи разполагам.

— Ще взема най-хубавата.

Рейчъл го погледна, за да се увери, че той не се шегува. После се усмихна и рече:

— Добър отговор. Ъгловата стая не е лоша, но е заета. Другите две хубави стаи със собствени бани са ей там.

Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — към паркинга. Девлин реши, че от втората ще вижда повече.

— Ще взема онази срещу паркинга.

— Добре. Вратата е отворена. Ключовете са на шкафчето. Заключваме външната врата в десет часа. Ако ви е необходимо нещо, кажете ми. Радвам се, че сте при нас — добави тя и нежно го потупа по ръката.

Рейчъл тръгна с леки стъпки към кабинета си — първата стая от страната на Мейн стрийт. Девлин погледна през остъклената врата и видя, че работното й място е пълно с антики и най-различни вещи. Тя сложи очилата си и започна да пише нещо на светлината на голямата настолна лампа, направена от месингов самовар.

Девлин влезе в стаята си — малка, но грижливо обзаведена и украсена. На леглото имаше зелен юрган. Таванът беше също зелен, а тапетите — на зелени цветя. Гладкият дървен под беше боядисан в кафяво и лъснат до блясък.

На тавана имаше вентилатор с лампа.

Девлин се приближи до двойния прозорец, гледащ към паркинга и погледна. Виждаха се улицата и барът на отсрещната страна. Не беше зле.

В стаята имаше телевизор, но нямаше телефон.

Банята беше голяма, но без вана.

Той бързо разопакова дрехите си. Някои окачи в старинния гардероб срещу леглото, а останалите нареди в шкафа.

Извади трите пистолета и внимателно ги сложи в най-долното чекмедже, като ги покри с найлоновия чувал за мръсни дрехи.

Сетне провери ключалката на вратата. Беше здрава. Излезе от стаята, заключи и тръгна по улицата. Свърна наляво и се отправи към покрайнините на града. Гледаше, но не намираше онова, което търсеше. Пресече шосето и влезе в паркинга пред денонощния магазин. До входа имаше три телефона. После Девлин се върна, като се отби в бакалията и в бара срещу „Вилидж Ин“.

Стигна до другия край на градчето и отново се върна пред хотела. Беше обиколил Кахоа с кола и пеша и запомни разположението.