Джон Кларксън
Хавайска жега (27)

25.

Щом пристигнаха в скривалището, Девлин посочи пощенската кутия и каза:

— Сградата не се вижда от пътя, затова запомни пощенската кутия. Къщата е зад онези храсти. Ако ти кажа да изчезнеш от града, ела тук. Дори ако трябва да вървиш пеша.

— Добре.

— Нали запомни телефонния номер?

— Да.

— И номера на „Пасифик Рим“?

— Знам го.

— Там винаги ще ти отговорят. Има човек, а не телефонен секретар. Можеш да оставиш подробно съобщение за мен. По всяко време.

— Разбрах.

Девлин кимна, сетне попита:

— Добре ли си?

— Разбира се. Ще узная дали някой продава кола. На информационните табла в града винаги има обяви.

— Добре. Това ще помогне.

— И мисля, че знам как да разбера кои са хората на Кий.

— Как?

— Има една женска група, която довечера ще се събере в магазин „Ню ейдж“. Намира се срещу ресторанта. Нещо като феминистична сбирка.

— Мислиш ли, че източникът ще бъде надежден?

— Жените обичат да говорят.

— Беше глупаво от моя страна да задам такъв въпрос. Но бъди предпазлива. Старай се да не привличаш твърде много внимание.

— Само твоето — усмихна се Лийлани. — Знаеш ли, на лицето ти току-що се изписаха около пет чувства.

— Не. Бих казал две.

— Какви?

— Страст и страх.

— Страх, а?

— Да.

— По дяволите. Не се тревожи. Ние с теб се разбираме.

— Нямам време да се тревожа. По-добре тръгвай.

Тя включи на скорост и каза:

— Довиждане… мили.

Този път беше ред на Девлин да се усмихне. Той скочи от пикапа и тя потегли.

Девлин влезе в къщата. Тули беше в кухнята. Хилеше се до ушите. На пода се мъдреха три метални контейнера. Имаха етикети, на които пишеше, че са собственост на антропологичния факултет на хавайския университет. Хората от „Пасифик Рим“, отговарящи за оръжията, винаги измисляха подходящо безобидно прикритие. В света нямаше антропологичен факултет, който би използвал съдържанието на контейнерите.

Тули бе отворил първите два и бе наредил оръжията на големия месарски тезгях, който разделяше кухнята от дневната. Имаше три пушки помпи „Мозберг 590“, дванайсети калибър с лазерни мерници. Четвъртата лежеше на коленете на Тули. Имаше и десетки кутии с патрони от най-различен калибър и две кевларени противокуршумни жилетки.

Самоанецът изваждаше нещата от последния контейнер, който съдържаше два картечни пистолета „Хеклер и Кох“, два уреда за нощно виждане, пушка „Маузер“, дрехи, дъждобрани, пакети и други неща, които Девлин бе поръчал.

Двамата с Тули имаха достатъчно оръжие, за да избият стадо диви глигани.

— Възникнаха ли неприятности на летището?

— Не. Онзи човек си знаеше работата. Не ми е ясно как е натоварил всичко това на самолета, но нещата излязоха заедно с обикновените куфари. Просто ги взех от лентата. — Споменът за това разсмя Тули. Оръжията го правеха щастлив. — Човече, сега мога да отида при останалите кучета. Ще ги направим на кайма. Ще ги изтрепем до…

— Още не, Тули!

— Какво ще правим тогава?

Девлин погледна часовника си. Беше почти седем.

— Първо ще се изкъпя. Купи ли храна?

— О, да. И бира. Папая. Кафе. Мляко. Овесени ядки.

— Нещо зелено?

Самоанецът се замисли за миг.

— Купих няколко рула тоалетна хартия. Мисля, че е зелена.

Девлин погледна в хладилника. Едната лавица беше отрупана с консервирано месо.

Качи се в банята, съблече се, изми солта от тялото си и си сложи чисти дрехи. Остави беретата, взе зиг зауера и отново слезе долу.

Сипа си чиния овесени ядки, разряза една папая и натопи парчетата в кашата. Всичко беше по-добро от консервираното месо. Тъкмо поднесе към устата си първата лъжица, когато телефонът иззвъня. Двамата с Тули се спогледаха. Девлин вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Лийлани.

— Да.

— Запиши номера на човека, който продава колата. В кратката обява пишеше, че е „Форд ЛТД“ от 1977.

— Чудесно.

— Номерът е 555–6035. Търси Джейн.

— Ясно. Благодаря. Бързо действаш. Внимавай.

Линията прекъсна. Девлин набра номера, уговори се, довърши овесените ядки и помоли Тули да го закара до кръстовището, където магистрала 130 пресичаше прекия път за Кахоа.

Чувстваше се изложен на показ, докато стоеше на магистралата. Жената, с която бе разговарял по телефона, закъсняваше вече с десет минути. Девлин се скри и се примири с факта, че хавайците никога не идват навреме, когато една кола спря от другата страна на магистралата. Беше стар олющен жълт „Форд ЛТД“ с грозни петна от ръжда.

Девлин излезе от гората и пресече пътя. Усмихна се мило и махна. Притесни се, че жената може би се чувства неудобно, задето се среща с непознат мъж на магистралата. Опита се да я успокои, като извика:

— Здравейте. Извинявайте, че се срещаме тук, но една приятелка ме остави на път за Кеау.

Жената надникна през прозореца. Изглеждаше нервна. Девлин веднага разбра, че тя никога не би се съгласила на подобна среща, ако не й се налагаше да продаде колата.

Вратата от страната на шофьора беше вдлъбната, но инак фордът изглеждаше здрав. По звука на двигателя Девлин установи, че моторът отдавна не е бил ремонтиран. Но не харчеше много масло и по начина, по който колата спря, Девлин прецени, че спирачките работят. Фордът притежаваше главното качество, което му трябваше — беше типичен за Кахоа.

Девлин заобиколи от другата страна, отвори вратата и седна на предната седалка, без да иска разрешение. Не искаше да стои на пътя.

— Значи това е колата?

Жената кимна. Дори един такъв глупав въпрос не успокои нервите й. Девлин реши, че тя и колата си подхождат. И двете изглеждаха износени. Той се усмихна отново, но това не помогна. Жената се мръщеше, хапеше устни и гледаше Девлин с широко отворени очи.

Той се обърна. На задната седалка седяха две мършави момчета, облечени в мръсни дрехи. Едното беше на около десет, а другото — на пет години, но изглеждаха по-големи. Между тях се мъдреше момиченце на около годинка. Беше увита в ръчно плетено одеяло и спеше дълбоко. Явно е спяла, когато Девлин се бе обадил и майката я бе сложила на задната седалка при момчетата. Нищо не можеше да я спре, за да се отърве от старата таратайка. Със същия успех можеше да окачи на врата си табелка с надпис: „Трябват ми пари“.

Той се усмихна и я остави да се пазари. Попита я колко иска.

Жената формулира отговора си като въпрос.

— Петстотин?

— Петстотин — потвърди Девлин, опитвайки се да й помогне.

Тя го погледна, за да види дали е съгласен с цената, или е готов да спори.

— Ще я взема при две условия — каза той.

Жената го изгледа подозрително.

— Оставете ми регистрационните номера за няколко дни, за да извърша прехвърлянето безпроблемно и ми обещайте да пазите продажбата в тайна. Не обичам хората да си пъхат носа в работите ми.

— Божичко, господине, какво смятате да правите? Да ограбите банка?

— Не. Нищо незаконно. Обещавам.

— Ако не ми върнете регистрационните номера, ще я обявя за открадната.

— Добре.

Тя подписа акта за собственост и му връчи регистрационните номера, преди да е платил. Девлин й даде пет стодоларови банкноти с надеждата, че едрите пари няма да й причинят затруднения. Жената напъха парите в смачканата си чанта, без да каже нищо.

— Мога да ви закарам до вас.

— Не — отговори тя. — Трябва да отида в града.

Девлин се надяваше, че първата й работа ще бъде да купи нещо за ядене на децата.

— Добре — рече тя. — Кога ще ми върнете регистрационните номера?

— Напишете ми адреса си.

Жената извади от чантата си писалка и надраска номера на някаква пощенска кутия. После се обърна към момчетата.

— Нали чухте какво каза човекът? Ако някой пита за колата, ще кажете, че не знаете нищо.

Те кимнаха, без да се колебаят. Изглежда не се стесняваха да лъжат. Тези хора явно едва свързваха двата края и това означаваше, че са готови на всичко.

Закара ги до покрайнините на града. Майката и децата бързо слязоха от колата. Изглеждаха доволни.

Девлин им махна, учуди се, като видя, че жената му се усмихна и потегли към безопасната къща.

Снаряжението беше грижливо подредено до стената на дневната. Тули вечеряше консервирано месо, хляб и бира. На масата до него лежеше заредена пушка „Мозберг“.

— Страхотна кола, братко.

— Благодаря.

— Обадиха се от агенцията. Казаха да им позвъниш.

Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Нощният дежурен офицер му прочете съобщението. „Обади се един човек на име Нихики. Имал важна информация за теб. Иска да се срещнете довечера в «Макдоналдс» в центъра на Хило, улица «Пукихае». В десет часа. Свържи се с него на следния номер, за да потвърдиш, че ще отидеш. 555–2301.“

— Добре. Благодаря.

Девлин затвори и погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да измине петдесетте километра до Хило, но се запита какво толкова важно има да му казва ченгето. Набра номера, който Нихики бе оставил. Отговори телефонният секретар. Девлин се замисли за секунда, после реши да изпълни молбата на детектива. Беше по-добре да сътрудничи на местния полицай, отколкото да го ядоса.

— Обажда се Девлин. В десет часа ще бъда там.

Затвори и се обърна към Тули.

— Искаш ли десерт?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш за „Макдоналдс“?

— Да, мога да изям няколко хамбургера.

Девлин взе пушката и я провери. Метна я на рамо, погледна в лазерния прицел, щракна предпазителя и я подаде на самоанеца. Бойно оръжие. Помпа. С осем патрона. Направена за американския бързо поразяващ антитерористичен екип от морски пехотинци „Юмрук“.

— Вземи мозберга и пикапа. Ще отидем поотделно. Аз трябва да се срещна със сержанта от полицията, с когото разговарях в Хило. Ченгето, което отговаря за случая на Били. Имал информация за мен.

Тули пъхна последната хапка в устата си, кимна и тръгна след Девлин. Качи се в пикапа и зачака.

— Слушай — рече Девлин, — нямам представа за какво става дума. Последния път, когато разговаряхме, ченгето се държа гадно, затова не знам защо сега иска да ми дава информация. Ето защо, внимавай. Ще ти дам пет минути преднина. Скрий се някъде, откъдето ще виждаш паркинга и ресторанта. Стой настрана. Ще се намесиш само в краен случай. Ще взема само регистрирания си пистолет. Не искам да имам неприятности заради другите оръжия.

— Добре, шефе. Ще те прикривам.

— Тръгвай.

Девлин почука на капака и скоро остана сам. Стоеше под пълната луна, изгряла на ясното хавайско небе. Вдигна глава и се вторачи в препускащите облаци. Замисли се за Лийлани. Сякаш докосна всичко на острова — вятъра, океана, луната и слънцето. Видя лицето й. Чу гласа й. После изби тези мисли от главата си, съзнавайки, че има още много работа.

Приближи се до форда и се усмихна на старата кола. Доста желязо са използвали в онези дни, помисли той.

Седна зад волана, включи двигателя, заслуша се в гърленото бучене и потегли за Хило по магистрала 130.

Не беше огледал колата, затова отвори жабката, надникна вътре и провери контролните уреди. Намери само една празна пластмасова чаша. Пробва копчетата за автоматично отваряне на прозорците. Работеше само копчето от неговата страна. Пусна радиото. За секунда не чу нищо, сетне от тонколоните прозвуча гласът на Брус Спрингстийн. „Кити се върна в града“. Девлин се засмя на глас. Приятна изненада. Усили звука. Спомни си снимката на обложката на албума — младия, слаб и спокоен Брус Спрингстийн, който стоеше сред приятелите си музиканти пред една витрина в Джърси. Стара витрина. В избледнели цветове. Като онези в Кахоа.

Опита се да си спомни другите песни от албума, после се отказа.

 

 

Лийлани влезе в магазина на отсрещната страна на улицата и се озова в една обстановка, където мигновено се отпусна. Мястото беше някаква комбинация от книжарница, кафене и занаятчийски магазин. Предната стая беше украсена с удобни плетени мебели, подплатени с възглавнички. До една лавица със стари вестници и списания имаше квадратна дървена маса и четири стола. На покривката бяха наредени салфетки, мляко и захар. Имаше и витрина с бижута, малки дървени кутии, пръстени и гривни. Всички изработени на ръка. Съседната лавица беше отрупана с пощенски картички и други дреболии. По-навътре имаше тезгях, машина за еспресо и двайсет и пет литров бидон за минерална вода. На рафтовете бяха сложени книги — здравеопазване, готварство, холистична медицина, религии и медитация. Навсякъде се носеше сладникавото ухание на тамян. От магнетофона звучеше приглушена музика.

Около плетената масичка за кафе в предната част на магазина седяха три жени. Всички пиеха чай. Лийлани познаваше две от тях. Те бяха сервитьорки в „Парадайз“. По-възрастната се усмихна и каза:

— Здравейте. Казвам се Джанет.

Жената беше брюнетка с татуирано на рамото цвете и майка на децата, които играеха край ресторанта, докато тя работеше. Джанет посочи една дребна блондинка и я представи:

— Това е Уенди.

Третата жена — яка тъмнокоса дама, облечена в селска блуза и дълга черна пола — рече:

— Аз съм Луиз. Съдържателката на това място.

Лийлани се ръкува с тях и каза:

— Името ми е Лийлани. Нова съм в града. Наскоро започнах работа в ресторант „Да“ отсреща.

— Знаем — рече Джанет. — Повечето мъже в града говорят за теб.

Лийлани се усмихна.

— Ами, хубаво. И какво казват?

Тази реакция премахна бариерата. Джанет се засмя. Останалите също. В магазина влязоха още две посетителки.

— Какво толкова смешно има? — попита едната.

Джанет се обърна.

— Тъкмо се готвехме да кажем на Лийлани какво говорят местните момчета за нея.

— Нали уж щяхме да говорим за здравния център.

Джанет махна с ръка…

— След минутка.

После се обърна към Лийлани и добави:

— Първото нещо, което трябва да знаеш за Кахоа, е, че осемдесет процента от мъжете са свине.

— Деветдесет — поправи я Уенди.

— Деветдесет и пет — обади се една от новодошлите.

 

 

Веднага щом спря на паркинга пред „Макдоналдс“, Девлин изпита безпокойство. Намираше се в старата част на града. Улицата беше оживена, но пространството зад нея беше пусто. Покрай паркинга минаваше една тъмна странична уличка, дълга около петдесет метра, а после имаше редица складове, които изглеждаха изоставени.

— Какво ли е намислил онзи тип, по дяволите? — измърмори той.

Девлин откара форда на мястото за инвалиди, точно пред входа на „Макдоналдс“ и усети тръпки, които минаха през цялото му тяло. Представи си как лежи в някаква ужасна хавайска болница, превързан от главата до петите, с тръбички, прикачени на ръцете, очаквайки раните да зараснат и съзнавайки, че никога няма да бъде същият. Той се отърси от видението и натисна спирачките. Запита се откога в главата му бяха започнали да нахлуват подобни мисли. Изведнъж намрази Нихики, задето му се беше обадил по този начин.

Девлин слезе от колата и отново погледна към пълната луна, този път за да прецени доколко ще бъде осветено тъмното пространство до паркинга. В средата бяха спрели две коли, а в единия край — трета. Всички бяха празни. Пикапът на Тули стоеше в далечния ъгъл, точно до кръгчето светлина под ярката лампа.

Девлин не показа, че е видял пикапа. Отдалечи се от форда и тръгна към ресторанта. Отвори първата врата, сетне втората и влезе в чистото и ярко осветено заведение — копие на множеството подобни из цял свят. Обстановката беше позната и същевременно неизвестна. Девлин огледа посетителите и забеляза Нихики, който седеше сам до една маса в средата на ресторанта. Близо до него една възрастна дама пиеше кафе, а местно семейство — майка, баща и две малки дъщери — ядеше млечен сладолед.

Девлин имаше чувството, че ресторантът ще затваря. Това беше чудесно за него. Семейството явно щеше да си тръгва скоро. Колкото по-малко клиенти имаше, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Нихики, той се приближи до тезгяха. Там имаше само един човек — дебела млада хавайка, която се усмихна и го попита за поръчката му. Беше облечена в кафяво-червен панталон, риза и бейзболна шапка в същия цвят. Девлин си поръча само кафе.

Момичето му наля една чаша и сложи в чинийката пакетчета захар и пластмасова бъркалка. Той взе само кафето и се отправи към масата на Нихики.

Полицаят беше точно такъв, какъвто си го представяше. Уморен. Нервен. И облечен досущ като последния път — бяла риза и черен панталон. Вратовръзката му беше завързана хлабаво и твърде къса.

— Какво толкова важно има? — попита Девлин.

Детективът го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. Все едно нямаше представа защо Девлин е там и се опитваше да измисли какво да каже.

Девлин отпи от кафето и отново го погледна.

Ченгето започна да говори.

— Виж какво, получихме информация за твоя човек. Изглежда са замесени някои от местните момчета.

— Кои местни момчета?

— Не мога да ти кажа, но ще извършим арести. Скоро. Ето защо те молим да стоиш настрана, докато разследването приключи.

— Кои сте вие?

Нихики се изненада.

— Ние?

— Да, вие.

— Ами, полицията.

— Кой е шефът ти, Нихики?

— Майор Олохана. Крофорд Олохана.

— Използвате военни чинове?

Въпросът обърка Нихики.

— Да. Защо?

Девлин смени темата.

— И така, казваш, че майор Олохана ти е наредил да дойдеш тук, в десет часа в неделя вечерта и да ми предадеш да стоя настрана?

— Да.

— Аха… Предполагам, че тази среща няма нищо общо с факта, че вашите местни момчета едва не ме убиха вчера в тропическата гора.

— Какви ги говориш?

— Знаеш ли какво, сержант? Не ми хареса, когато те видях за пръв път. Помислих, че се опитваш да бъдеш твърдо ченге. Знам ли? Да ме поставиш на място. Разбираш ли какво имам предвид? Но всъщност не ми пукаше. Какво пък, по дяволите? Не ме засягаше. Но не и този път. Номерът, който се опитваш да ми скроиш, наистина ме дразни.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се будалкай с мен, Нихики.

Полицаят наведе очи, потърка чело, сякаш имаше главоболие и смотолеви:

— О, по дяволите! Казах им, че няма начин един каубой като теб да се разхожда тук като манекен.

Девлин пийна още една глътка кафе и рече:

— Наистина. Няма начин. — После бръкна в колана си, извади деветмилиметровия зиг зауер и бавно опря голямото дуло в челото на Нихики. — Да отидем някъде, където можем да побъбрим дълго и откровено, приятелю мой.

— Какви ги вършиш? Не можеш да направиш това.

— Напротив, мога.

Детективът се облегна назад, но Девлин притисна още по-силно дулото на пистолета в челото му. Полицаят започна да се поти.

— Стига. Престани. Махни шибания пистолет. Няма да отида никъде с теб.

— Щом искаш да стоиш тук, започвай да говориш. Кой ти дава заповеди? Какво всъщност става?

— Няма да ме застреляш. Не можеш да убиеш ченге.

Девлин прокара дулото на зиг зауера по лицето и гърдите му и го опря в рамото му. Нихики трепна.

— По дяволите, сержант, ще стрелям следващия път, когато мигнеш. Няма да те убия, но ще прострелям шибаната ти ръка в ставата. После ще те намеря у вас целия превързан и ридаещ за осакатената си ръка. И тогава ще проговориш. Нали? Ако искаш да постъпя така, само мигни веднъж.

Нихики вече трепереше. Очите му бяха широко отворени. Той започна да пелтечи.

— Виж какво, престани. Не исках да стане така. Казах му. Това не е моя работа. Аз не работя нито с тях, нито за тях. Само предавам информация. Казвам им какво става при нас. Нямаш представа какви неща стават тук. Твоят приятел знаеше какво правят и затова го убиха.

— Кой? Кой го уби? Какво знаеше той?

Нихики отвори уста. Девлин видя, че на челото му светна червена точка от лазерен прицел и мигновено го блъсна вляво, далеч от прозореца, към пода, но главата на полицая експлодира и се превърна в маса от кръв, мозък и кости.

Куршумът, предназначен за Девлин, мина толкова близо до дясното му ухо, че пукотът го оглуши. Той се хвърли на пода и в същия миг голямото трийсет квадратни метра стъкло на прозореца се строши на милиони парчета.

Девлин се претърколи по корем и без да изпуска пистолета, погледна към паркинга. Една жена вляво от него пищеше. Паркингът беше необичайно тих. Девлин забеляза някакво движение в двете коли, спрели по средата. Нападателите явно се бяха скрили в тях.

Яркото осветление в ресторанта му пречеше да вижда в мрака и той знаеше, че ако стане, ще бъде лесна мишена. Остана да лежи на пода до прозореца, сетне започна да пълзи към кухнята и задния изход.

Когато се отдалечи на достатъчно разстояние от прозореца, Девлин се наведе и хукна към вратата. С крайчеца на лявото си око съзря семейството, което се беше скрило до кофите за смет. Мъжът прикриваше с тяло съпругата и дъщерите си. Жената беше престанала да пищи. Тишината някак ги бе успокоила. Възрастният човек клечеше под масата и още държеше чашата с кафе.

— Вървете в кухнята! — извика Девлин.

Стигна до изхода и застана в преддверието, като долепи гръб до стената. Иззад колите излязоха четирима мъже. Тръгнаха предпазливо към ресторанта, отправяйки се към строшения прозорец. Всички носеха щурмови пушки „М16“. Две от оръжията имаха лазерни мерници. Това беше твърде много огнестрелна мощ срещу зиг зауера на Девлин, дори ако успееше да застреля първите един-двама, преди да го забележат. И макар че Тули можеше да открие огън в гръб.

Девлин се обърна и отново влезе в ресторанта, убеден, че се е скрил от погледите им. Тръгна към официалния вход. Когато отвори вратата, видя пикапа, паркиран на магистралата пред „Макдоналдс“. Но нямаше връщане назад. На предната седалка седеше Сам Кий. Той се обърна и започна да стреля с карабина М16, но Девлин вече беше извън обсега на куршумите.

Хвърли се на земята, претърколи се веднъж вдясно и откри огън от полулегнало положение, прицелвайки се в главата на Кий. Три от куршумите му попаднаха в пикапа. Кий се наведе, показа дулото на пушката през прозореца, натисна спусъка и изпразни остатъка от пълнителя с трийсет и два патрона в посоката на Девлин. Куршумите обсипаха земята около Девлин, но Кий продължаваше да стреля, без да се прицелва. Изстрелите на Девлин хвърлиха в паника шофьора на пикапа. Той натисна до пода педала на газта. Гумите изсвириха и пикапът изфуча по магистралата.

Девлин чу първите изстрели на Тули. Претърколи се по гръб и се обърна с лице към входа точно когато първият въоръжен нападател излизаше, или бягайки от куршумите на Тули, или търсейки Девлин. Мъжът го видя в мига, в който куршумът от зиг зауера на Девлин прониза гърдите му. Мигновено последва втори изстрел. Двете преки попадения блъснаха човека към вратата с такава сила, че стъклото се строши на парчета, а металната рамка се огъна.

Девлин скочи и хукна към далечния край на ресторанта. Мозбергът на Тули отново изгърмя. Откъм „Макдоналдс“ се видяха проблясъци от автоматично оръжие. Тули не позволяваше на главорезите да влязат, но вероятно стреляше в тавана, защото не знаеше къде се намира приятелят му.

Девлин стигна до паркинга точно когато самоанецът изскочи иззад колата на нападателите, стреляйки по ресторанта. Девлин хукна към него и извика:

— Тули!

Самоанецът се обърна и го видя, сетне мигновено се завъртя на другата страна и се прицели. Девлин знаеше, че това щяха да бъдат смъртоносни изстрели, защото бяха насочвани от лазерен мерник.

Тули напомпа мозберга, но Девлин извика:

— Недей! Там има петима клиенти. Две деца. Хайде, да се махаме оттук.

Самоанецът с нежелание наведе пушката.

— Включи двигателя. Аз ще те прикривам. Ще се измъкнем през задния изход — добави Девлин.

Тули се завтече към пикапа. В далечината се чуха първите полицейски сирени. Девлин остана до колите на нападателите. Стискаше зиг зауера с две ръце и държеше на прицел ресторанта. Видя една глава и изстреля два куршума в тухлената стена под прозореца на заведението. Мъжът отново се скри. Двигателят на пикапа забръмча. Девлин изстреля още два куршума, обърна се и хукна към пикапа. Вратата беше отворена. Той пъхна пистолета в кобура и взе от седалката мозберга. Напомпа пушката и стреля три пъти в колелата на колите. Наоколо се разхвърчаха парчета гума и метал. Автомобилите подскочиха от удара и сетне се стовариха с трясък на асфалта.

Нападателите вече бяха изстреляли толкова много куршуми в колите си, опитвайки се да уцелят Тули, че превозните средства вероятно никога нямаше да потеглят, но Девлин не искаше да рискува някой да се измъкне от сцената на местопрестъплението, където лежеше убит полицай.

Той се качи спокойно в пикапа и каза:

— Да минем оттам, по тротоара. Карай бавно, за да не огънем бронята или нещо друго.

Тули беше изпотен и зачервен от престрелката, но успя да изкара пикапа от паркинга и да свърне по една задна уличка, без да счупи нищо.

— Най-добре завий надясно и се измъкни колкото можеш по-надалеч от тази бъркотия.

Самоанецът превключи скоростите. Измина половин пресечка, когато в уличката на около петдесет метра пред тях се шмугна един друг пикап.

Зад волана седеше Сам Кий. Съвсем сам. Когато видя Девлин, той извади карабината и започна да стреля. Тули свърна надясно, за да избегне пороя от куршуми и се блъсна в една стена. Разпращайки искри и скърцайки ужасяващо, пикапът се плъзна по тухлите. Един куршум разби предното стъкло. Парчетата обсипаха лицето на Девлин, който стреляше по пикапа на Кий.

Тули натисна спирачките и взе мозберга. Внезапното спиране едва не изхвърли Девлин през предното стъкло. Самоанецът се прицели и стреля по Кий. Пикапът на бандита подскочи, сякаш се бе блъснал в някаква преграда и зави надясно. Фарът му се блъсна в един телефонен стълб. Колата се завъртя по посока на часовниковата стрелка и застана със задницата към Девлин и Тули. Кий изскочи навън. Девлин стреля още два пъти. Кий се скри зад пикапа, сетне се показа, насочил карабината. Тримата мъже натиснаха спусъците, но нищо не се случи. Амунициите им се бяха свършили. Те изругаха едновременно, но Девлин се раздвижи пръв. Слезе от пикапа и хукна към Кий.

Главорезът хвърли пушката и се затича към Девлин. Беше навел глава и ръмжеше, а огромните му ръце бяха готови да мачкат. Точно преди да се сблъскат, Девлин спря, отмести се встрани и внимателно прецени времето за действие. С лявата си ръка удари дясното рамо на Кий, а с другата го хвана под мишницата. Завъртя го и използвайки инерцията на тялото му, го хвърли във въздуха.

Кий падна с протегната дясна ръка, претърколи се през рамо и стъпи на крака. Девлин се приближи до него, но Кий се изправи навреме, за да го ритне странично с десния си крак. Девлин успя да избегне удара в лицето, но петата на Кий смаза левия му лакът и цялата му ръка изтръпна от пронизващата болка. Девлин замахна с дясната си ръка и уцели Кий в ухото. Бандитът изохка. Девлин се завъртя и го ритна в слънчевия сплит, но неточно, и ударът попадна в твърдия стомах на Кий, отхвърляйки го назад, без да го нарани. Кий се нахвърли върху Девлин, опитвайки се да го сграбчи. Девлин го държеше здраво, но онзи беше невероятно силен. Кий се изплю в лицето му и изръмжа:

— Шибан белокож, ще те счупя на две!

Девлин премести центъра на тежестта си и се опита да събори Кий, но бандитът вдигна крак и го ритна в ребрата. Това причини болка на Девлин, но беше грешка. Кий остана за миг на един крак, загуби равновесие и Девлин го простря на земята. Ала главорезът се бе вкопчил в него и го повлече надолу. Девлин нямаше друг избор. Строполи се тежко върху Кий и използва инерцията, за да му нанесе мощен удар в лицето. Скулата и очната ябълка от лявата страна изпукаха. Обезобразената страна. Кий изохка от болка. Беше разярен. Изръмжа и отхвърли Девлин от себе си. Девлин се претърколи и стъпи на крака, но бандитът скочи и го блъсна към пикапа си, после вдигна юмрук, за да размаже лицето му. Нанесе му пет силни удара, предназначени да осакатят и да счупят нещо. Девлин се наведе и се предпази от повечето удари с ръце, лакти и рамене. Кий спря за секунда и Девлин се изправи. Нанесе му съкрушителен ъперкът, уцелвайки го право в гърлото. Девлин внимателно използва няколко комбинации от бързи, остри и въртеливи удари — първо в ребрата и в слънчевия сплит, после в челюстта, носа и лицето. И отново. И отново. Кий се опитваше да се предпазва, но знаеше, че са го победили. Той притежаваше сила и злоба, а Девлин — сила и сръчност. Кий се нахвърли отчаяно върху Девлин, но силите му се бяха изчерпали. Девлин се приготви да го ритне в коляното, но Кий успя да го отхвърли от себе си, блъскайки го към земята. Докато Девлин възвръщаше равновесието си, Кий вече тичаше по улицата. След секунди се скри между два от складовете и изчезна.

В същия миг в далечния край на улицата блеснаха сини полицейски лампи. От задната уличка се зададоха няколко коли.

Девлин направи две крачки към мястото, където се беше шмугнал Кий, но се отказа да го гони. Тули обърна пикапа и спря до него. Девлин скочи в пикапа и тресна вратата, а самоанецът препусна по задната уличка и свърна в първата пряка вдясно.

Едва тогава Джак избърса лицето си и усети кръвта. Наведе глава и видя, че дясната страна на ризата му е обагрена в тъмночервено.

Излязоха на главната магистрала и Девлин спокойно каза:

— Намали и се слей с другите коли. Може би ще успеем да се измъкнем оттук.

Тули влезе в лявото платно и намали. Стигна до кръстовището, бързо зави и се вряза в уличното движение.

Девлин се наклони към вратата, но запази равновесие. Първата полицейска кола изскочи от уличката зад тях и свърна в противоположната посока.

Девлин докосна лицето и брадичката си и намери източника на кървенето. Завъртя огледалото за обратно виждане и се вгледа в раната. Нещо бе отнесло част от брадичката му. Може би парче летящо стъкло. Или пръстенът на Кий. Или някой куршум. По дяволите, още един грозен белег, помисли той. Ала това нямаше значение. Девлин поклати глава. Бяха убити най-малко двама човека, а той още не бе научил нищо.

— Да му го начукам! — извика той.

Пикапът започна да издава стържещи звуци. Нямаше да го бъде много дълго, пък и лесно щяха да ги разпознаят. Джак посочи паркинга пред търговския център и каза:

— Спри там и паркирай сред другите коли. Трябва да се отървем от този пикап.

— Как ще се приберем, шефе?

— Няма ли таксита в този шибан град?

Тули се засмя.

— Ти и твоите коли не се разбирате много добре тук, а, братко?

Девлин слезе и отговори:

— Така е.

— Не се тревожи. И без това никой няма да ни вземе — ти си целият в кръв, а аз нося пушка. Хайде. Наоколо има много коли. Ще вземем една назаем.

 

 

На втория етаж на един изоставен склад близо до „Макдоналдс“ капитан Кенсингтън Макуилямс оглеждаше сцената пред себе си с мощен бинокъл. Полицейски коли, две линейки, пътна помощ и няколко автомобила без опознавателни знаци с проблясващи сини лампи, прикрепени към покривите. Макуилямс поклати глава. Каква бъркотия!

Той остави бинокъла и се отдалечи от прозореца. Трима войници в цивилни дрехи също оставиха биноклите и се обърнаха към него. Следяха внимателно всяко негово движение. Високият му чин изискваше това и те знаеха, че той е готов да ги нападне физически, ако вниманието им отслабне. Макуилямс беше идеалният командир за работата, която вършеха. Той бе служил във въздушните сили, бивша зелена барета и бивш командос от „Делта Форс“. В „Шофийлд“ обучаваше антитерористични екипи. А в действителност беше толкова душевноболен, че не трябваше да командва нищо.

— Господа, наблюдавайте и запомнете онова, което току-що видяхте. В бизнеса с убийства това се нарича пълен провал. Шестима въоръжени мъже и две мишени. Две! Колко мишени са мъртви, ефрейтор А?

— Една, сър.

— Точно така. Ефрейтор Б, колко грешки видя тази вечер?

— Много, сър.

— Да, много. Аз преброих най-малко десет грешки, направени пред очите ви, момчета. Десет. Ще започна с вас, двамата, и очаквам да чуя поне още осем. Ясно ли е, ефрейтор В?

— Тъй вярно, сър.

— Урок номер едно. И най-добрият американски екип не може и не е обучен да преодолее некомпетентността, глупостта и страха.

— Тъй вярно, сър.

— Урок номер две. Наказанието за провал е незабавно ликвидиране. Заемете позиция, господа.

Макуилямс и двама от хората му застанаха зад подпрените на чувалите с пясък снайперистки системи „М24“. Пушките бяха новата модификация на „Ремингтън М700“. Всяко оръжие имаше мощен оптически мерник и тежка, подвижна цев от неръждаема стомана. Третият човек от групата зае позиция зад оптическия мерник. Намиращи се на разстояние седемстотин метра от задния вход на „Макдоналдс“, оръжията на тримата мъже имаха необходимия обхват да поразят мишените си.

Капитан Макуилямс застана зад пушката си. Дишаше бавно и нормализираше сърдечния си ритъм, докато пулсът му стана петдесет и четири — петдесет и пет удара в минута. След трийсетминутно чакане полицията започна да извежда тримата оцелели от хората, които бяха устроили засада на Нихики и Девлин. Ръцете на мъжете бяха зад гърба им, оковани в белезници, а от двете им страни вървяха полицаи и детективи. Наоколо сновяха други ченгета, медицински персонал и съдебномедицински експерти.

— Прицелете се, господа — тихо заповяда Макуилямс. — Стреляйте последователно, от първия до последния. Аз ще започна пръв. Съгледвач, моля, информирай ни за всичко.

Капитанът се прицели в първия задържан. Изчака го да излезе, но не искаше да стреля, докато не се появят и другите двама. Трябваше да вижда ясно и трите мишени. Пресметна, че разполага само с пет-шест секунди, преди мишената да стигне до чакащата полицейска кола и да се скрие вътре. Изстрелът беше труден. Макуилямс предпочиташе да стреля в главата. Мъжът беше по-нисък от ченгетата около него. Главата му беше наведена. Пред него минаваха други хора.

Възможността да го убие продължи по-малко от секунда, но капитанът се възползва от нея. Той изстреля куршума в последния момент.

Полицаите, които съпровождаха арестанта, чуха само един приглушен пукот. Човекът между тях политна назад толкова неочаквано, че не можаха да разберат какво става. Преди някой да успее да реагира, на земята се строполиха и другите двама задържани. Фонтаните от кръв бяха единственият белег за внезапната смърт. Свръхмощните 7.62-милиметрови куршуми пробиха трите черепа с такава сила, че в мозъка и между костите се образува вакуум. И когато след част от секундата се запълни, обратният ефект изтласка кръвта от малките рани. Неколцина от ченгетата, които вървяха близо до арестуваните, усетиха топлите капки кръв, а онези зад тях бяха опръскани с мозък и кости. Само един полицай бе улучен от заблуден куршум, който прониза месестата част на лявото му рамо. Само мина през него, но с такава скорост и сила, че ченгето се завъртя почти на триста и шейсет градуса.

Полицаят, който вървеше най-близо до задържаните, пръв извика:

— Залегни!

И, естествено, последва хаос. Извадиха се десетки оръжия. Издаваха се противоречиви заповеди. Настъпи паника. Само едно-две по-опитни ченгета запазиха достатъчно самообладание и огледаха района, за да видят откъде бяха дошли изстрелите. Дотогава хората на Макуилямс бяха прибрали оръжията и заличаваха всички следи от присъствието си. За по-малко от минута те бяха готови да тръгнат. Капитанът бързо огледа склада и спокойно каза:

— Тръгвайте. Точно след шейсет минути ще ви дам инструкции на мястото за събиране.

Той наблюдаваше как хората му тихо напускат склада. После се обърна само за пет секунди, за да види бъркотията навън. Изплю се през прозореца и изчезна в мрака.