Джон Кларксън
Хавайска жега (13)

11.

Девлин пристигна на Биг Айланд два дни след Лийлани. Пак валеше. Взе пътническата си чанта, приближи се до гишетата за наемане на коли, избра един бял „Форд Таурус“ и подкара към полицейския участък в центъра на Хило, за да се срещне с детектива, разследващ убийството на Били Кранстън. Сержант Джими Нихики.

Девлин харесваше втория по големина град на Хаваи. Хило беше сериозно място, а не туристическа атракция. Всекидневните дъждове изтласкваха туристите в западната част на острова, към по-сухото крайбрежие на Кона.

Девлин чака десет минути, докато Нихики се появи. Детективът беше дребен и жилав човек, висок около метър шейсет и два и тежък шейсет и пет килограма. Движеше се бързо и без излишни жестове. Стисна ръката на Девлин и го поведе към един разхвърлян малък кабинет на втория етаж на полицейския участък. Нихики беше облечен в типичната униформа на държавен служител — бяла риза с къси ръкави, черна вратовръзка и черен панталон. Детективската значка беше закачена на колана му. Произходът му беше смесен с преобладаваща доза японска кръв. Посочи един стол до бюрото си и рече:

— Седни.

Металното бюро беше отрупано с кафяви папки и листа хартия. Девлин се запита защо работните места на детективите по цял свят си приличат толкова много. Докато той разсъждаваше по този въпрос, Нихики попита:

— И така, защо една престижна агенция като „Пасифик Рим“ се интересува от несретник като Били Кранстън?

Девлин го погледна.

— По този начин ли ще разговаряме?

— Да.

— Защо?

Нихики сви рамене.

— Не знам. Обичайните причини, предполагам. Местен полицай, който не обича външни хора да го безпокоят.

Детективът изведнъж се превърна в досаден дребен бюрократ, говорещ с обезпокоителния просташки напевен островитянски акцент, който понякога дразнеше Девлин. Произнасяше „т“ като „д“ и всяко изречение звучеше като въпросително.

— Защо мислиш, че Били Кранстън е бил несретник?

Нихики се усмихна самодоволно.

— Ами ако не е бил несретник, защо се мотаеше толкова години около Кахоа?

— Това ли правеше?

— Изглежда.

— Искаш да кажеш, че хората говорят така.

— Да.

— Кого си разпитал?

— Мнозина.

— Мнозина?

Девлин се облегна назад и преди да продължи разговора с ченгето, положи усилия да потисне раздразнението си.

— Познаваше ли Били Кранстън преди това?

— Кога?

— Преди да го убият.

— Не съвсем.

— Какво означава това? Малко ли си го познавал или какво?

Нихики вдигна рамене и млъкна.

Девлин се опита да се държи дружелюбно.

— Слушай, сержант, знам, че ти досаждам, но защо ми вдигаш кръвното? Само се опитвам да си върша работата.

Детективът се вторачи в Девлин и сви устни. После издаде някакъв звук сякаш се опитваше да изсмуче къс храна от предните си зъби. Наведе се напред и рече:

— Не давам пукната пара за работата ти. Защо да го правя? Ти си външен човек. Не те познавам. Не знам какво искаш. Мислиш, че ще ти кажа нещо, което не фигурира в докладите ми ли?

— Докладите ти не са много задълбочени.

— Няма значение. Няма да им противореча. Не са задълбочени, защото няма какво толкова да се напише. Всъщност, дори да искам, нямам какво да ти кажа.

Девлин кимна.

— Ако искаш да знаеш, и аз съм любопитен какво се е случило с онзи тип там — добави Нихики.

— Нямаш ли представа?

— Всеки има някакви предположения. Ала не струват много.

— Искам да те попитам съвсем неофициално. Ти лично какво мислиш, че се е случило с него?

— За каква официалност говориш? Да не би някой да записва думите ми?

— Няма да повтарям въпроса.

— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да ме будалкаш. Да не мислиш, че съм някое тъпо островитянско копеле? Каквото ти кажа, използвай го. На кого му пука, че са те изпратили да си пъхаш носа там където не ти е работата?

— Неговото семейство. Нима искаш да кажеш, че те нямат право да узнаят истината?

— Кое е семейството му?

— Онези, които го обичат. И познават хора, които могат да им помогнат.

— Какво означава това?

Девлин се наведе напред и го погледна в очите.

— Искам да кажа, че никой няма да забрави Били Кранстън.

Нихики се намръщи.

— Колко шум ще се вдигне по случая?

— Колкото трябва.

Детективът повдигна вежди.

— Били Кранстън не беше несретник, сержант. Мислиш, че „Пасифик Рим“ е престижна организация? Нямаш представа какво е „Пасифик Рим“. Нито какъв беше Били Кранстън. По случая ще се вдигне много повече шум, отколкото ти и хората ти предполагат.

Нихики се почеса по врата и измърмори:

— По дяволите.

— Да — съгласи се Девлин, — по дяволите. Това може да те обсеби, сержант. Затова, между нас казано, какво мислиш, че е станало там?

Детективът го погледна и рече:

— Както вече казах, всъщност не знаем какво е станало там. В радиус от четири-пет километра не е имало жива душа в деня, когато онзи тип е бил убит. Няма свидетели. Нищо. Тялото е толкова обезобразено, че съдебномедицинските експерти не могат да установят нищо. Но един от тях предполага, че може би има рана от нож. И аз се чудя какво се е случило. Дали е отишъл да се разхожда там, станало му е лошо, легнал е на земята и е умрял? Звучи глупаво, нали?

— Между другото, какво изобщо е правил там?

— На онова място в тропическата гора има голям парцел, засят с марихуана. Знаем, че Кранстън от години обикаляше около Кахоа и пушеше марихуана. Сигурно е имал малка нива и е отишъл там. Може би е навлязъл в чужди владения. Или е имало други хора в неговата нива и Кранстън ги е хванал. Нещата са се изплъзнали от контрол и някой го е наръгал с нож. Оставил го е там и дивите животни са разкъсали тялото. Кой знае?

— Има много вероятности.

— Да. Много.

— Но щом някой го е наръгал с нож, защо не го е заровил? Защо го е оставил така?

— И аз това се питам. Гадна история. Може би проклетите копелета са се уплашили. Бързали са да се измъкнат. Разказвам ти всичко, което знам, но няма логика.

— Намерихте ли там марихуана?

— Не, но дори да е имало, някой може да е изкоренил насажденията и да ги е изнесъл оттам. Пак ти казвам, че не знам много.

— Тогава не си убеден във версията си?

— Не съм сигурен в нищо.

— Убийството може да е станало далеч от мястото, където сте го намерили. Някой може да е пренесъл тялото там, за да се отърве от него. Топографските карти показват, че през района минават много пътища.

— Да, знам. Но до мястото, където го намерихме, не може да стигне кола. Твърде далеч е от пътя.

— В доклада ти пише, че един пилот на туристически хеликоптер е забелязал тялото.

— Да. Чиста случайност. Дрехите и кръвта контрастирали на зеленината.

Девлин се замисли за миг, сетне попита:

— Колко полицаи има тук?

— Зависи. В онзи район нямаме постоянен полицейски участък. Само едно подразделение в Кахоа. Ченгетата го използват само когато им потрябва.

— Искаш да кажеш, че в Кахоа няма полицейски участък?

— Само временен. Част от редовния ни патрул. Възникнат ли проблеми, изпращаме хора.

— С други думи, редовният ви патрул само минава през Кахоа?

— Да.

— Какво е разстоянието дотам?

— Трийсетина километра.

— Това не е ли малко далеч за патрулиране?

— Виж, навсякъде в района живеят ченгета. Използват личните си автомобили. Не всички тръгват от Хило.

Девлин кимна.

— Нещо друго, сержант?

— Да. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. Кахоа не е от най-дружелюбните градове. Внимавай как се държиш.

— Кой не е дружелюбен?

— Градчето е малко. Не упражнявай натиск върху хората там. Научиш ли нещо за Кранстън, кажи ми.

— Разбира се. Благодаря за помощта, сержант.

 

 

Щом Девлин излезе от полицейския участък, в малкия кабинет на Нихики се вмъкна един недодялан мъж. Той бе седял тихо в съседната стая и бе подслушвал разговора между детектива и Девлин. Казваше се Ерик Енгъл. Адвокат. Беше на четирийсет и осем години и съвсем не приличаше на човек, умиращ да живее в Хаваи. Имаше бяла кожа и издадени напред зъби и постоянно нагласяше очилата си на носа. Дрехите му стояха смешно. Беше се издокарал в стилизирана хавайска риза и жълти бермуди. Но кожените обувки и черните чорапи издаваха факта, че Енгъл не съзнава къде се намира.

Нихики не харесваше нито Девлин, нито него.

— Няма да имам кой знае какъв проблем с това — рече адвокатът.

— Нима?

— Бих казал, че не биваше да говориш за предполагаемите извършители в множествено число. Откъде знаеш, че са били повече от един? Трябваше да го подведеш, че става дума за един-единствен човек.

— Виж, Енгъл, да ти го начукам. Доколкото знам, точно това се е случило с горкото копеле. Отиди да разкажеш на шефа си какво е станало тук и ме остави на мира. Оня Девлин е шибан беляджия и аз не искам да участвам в това. Ясно ли е?

— Да.

Енгъл кимна два пъти и излезе.