Джон Кларксън
Хавайска жега (4)

2.

По време на петчасовия полет до Хонолулу Девлин се запозна с цялата документация по случая на Били. Тя обясняваше какво се е случило след смъртта, но почти нищо за това какво е станало преди нея. Докладите сочеха, че полицията не е открила почти нищо, но не обясняваха защо. И, разбира се, как Били бе паднал толкова ниско.

Девлин реши, че отговорите би трябвало да започнат от бащата на Били, генерал Джаспър Кранстън. Затвори кафявата папка и задряма, докато огромният ДС-10 шареше с линии източното небе, удължавайки угасващия залез много повече от нормалното.

Полетът към слънцето задържаше отиващата си дневна светлина. Но когато самолетът се приземи в Хонолулу, беше вече нощ. Взирайки се надолу в мрака, Девлин нямаше усещането, че се намира над необятния океан. Приближаващата се нощна панорама приличаше на множество други — ивици и купища светлини се стрелкаха в тъмнината, без да разкриват онова, което се намираше отдолу.

Девлин слезе от самолета освежен и бодър. В Сан Франциско бе спал през нощта и почти цялата сутрин. И в самолета беше дремнал. Чувстваше, че тялото му възвръща силите си. Беше се обадил на генерал Кранстън и имаше адреса на къщата му в Оаху. Когато влезе в летището, Девлин нямаше усещането, че е на Хаваите. С изключение на един магазин, където продаваха гирлянди с цветя, това можеше да бъде всеки друг американски град. Едва когато стигна до коридорите, които водеха към централния терминал, той усети, че е на Хаваите. Изведнъж се озова в един терминал без стени. Имаше под и покрив, който да предпазва от дъжд, но нямаше стени. Обгърна го ароматният хавайски въздух, който се усещаше дори през изпаренията на самолетното гориво.

Всичко останало се вписваше в обичайните рамки. Отиваш до гишето за багажа. След това наемаш кола. Пъхаш документите в жабката. Буташ седалката назад. Нагласяваш огледалата. Намираш копчето за фаровете и потегляш.

Всичко това беше съвсем рутинно, с изключение на едно. Докато Девлин караше на север към Хонолулу, в един малък офис в източния край на аерогарата на бюрото на Кийко Рамон бяха оставени всички списъци с пътниците от пристигащите тази вечер полети. Кийко беше служител във фирмата, която се грижеше за сигурността на летището. Той беше облечен в стандартната кафява униформа с квадратна значка на десния джоб на ризата и отличителен знак на левия ръкав, което го правеше да прилича на ченге. Но Кийко не работеше в полицията. Той беше един от хилядите нископлатени, слабо грамотни работници, които осигурителните компании наемаха, давайки им достъп до места и информация, които повечето хора не могат дори да си представят.

Кийко Рамон имаше ранг на сержант в компанията „Хавайан Айланд Секюрити“ и получаваше по 8.12 долара на час — с 1.20 долара повече от служителите без ранг.

Фирмата отговаряше на стремежа на своя собственик — всичко на тези острови да му принадлежи. Това беше едно от предприятията на Еди Лиху, чиято максима беше съвсем ясна и проста — част от всичко, което дойде на островите, става негово притежание. Туристи, стоки за потребление, наркотици, проститутки — каквото и да е — всичко, което пристигаше и имаше някаква стойност, се превръщаше в притежание за Лиху. Естествено, за тази цел той трябваше да знае първо какво идва.

Ето защо Кийко Рамон преглеждаше списъците с пътници на трите авиокомпании. Задачата му не беше сложна. Той само търсеше имена, които да отговарят на определени характеристики — сами мъже или по двойки и сами жени. Смесените двойки не представляваха интерес. Жените по двойки не влизаха в списъка. Групите също. Както и японците. Специално внимание се обръщаше на американци, чиито фамилии показваха някаква етническа принадлежност.

Кийко първо проверяваше пътниците, пътуващи в туристическа класа и внимателно избираше неколцина. След това преглеждаше първа класа. Предпочиташе я пред туристическата. Винаги прочиташе списъка на пътниците много внимателно. Името Девлин не изпъкваше с нищо. Не беше като Браун или Уилямс, които Рамон приемаше, че винаги принадлежат на чернокожи. В списъците винаги имаше по някой сам мъж на име Браун или Уилямс. Името не беше и еврейско, каквито Кийко обикновено пропускаше. Нито пък латиноамериканско, което също би привлякло вниманието на Кийко. Девлин беше доста обикновено име, но Рамон не го пропусна. То принадлежеше на мъж, пътуващ сам, при това в първа класа. Затова го включи в списъка.

Сержантът събра общо шестнайсет имена. Напечата ги по азбучен ред заедно с номерата на полетите. Събраха се на една бланка на фирмата, която той изпрати по факс в централния офис в Хонолулу. Веднага щом се свърза по факса, Рамон се отправи към кафемашината. Оставаха му още три часа до края на смяната, но той беше почти свършил работата си за тази вечер.

 

 

Пътуването до къщата на Кранстън, която се намираше на северния бряг на Оаху продължи близо час. Девлин познаваше тези пътища. Беше пътувал по тях и преди. Но винаги настъпваха промени. Този път изглежда по магистрала Н2, която преминаваше в двупосочното шосе номер 99 и по-нататък в шосе номер 82, имаше повече пресечки и светофари. Променен бе по-скоро вътрешният свят на Хаваи, отколкото външният. Дори ананасите изглеждаха по-малки.

Дъждът ту спираше, ту започваше отново по пътя за малкото градче Халейва, намиращо се на северния бряг. След това въздухът сякаш се раздвижи от свежия ветрец от океана, който отвя дъждовните облаци. Девлин смъкна прозорците на колата и намали скоростта до ограничението от петдесет и пет километра в час. По-бавната скорост му даде възможност по-лесно да забележи отличителните знаци, които Кранстън му беше дал. Ресторантът „Джеймсън“. Брегът. Пешеходната зона. Те му спестиха ползването на пътна карта, по която Девлин не би могъл да се ориентира, докато кара. Той се успокои и защото така не му се налагаше да разчита дългите хавайски имена по малкото пътни знаци, които успя да забележи. Щяха да са му нужни няколко дни, за да свикне с различните пътища и селища, много от които се повтаряха със съвсем различни пътища и селища по другите хавайски острови.

Когато приближи мястото, където би трябвало да бъде къщата на Кранстън, Девлин започна да се оглежда за висока два метра и половина стена от вулканични камъни, намираща се от страната на океана. Мина покрай няколко ниски стени, но веднага забеляза тази на Кранстън. Тя беше по-висока, по-дълга и по-дебела от другите. Девлин подкара по една ивица трева, която вървеше успоредно на стената, търсейки алея за кола или някакъв вход. След около сто метра най-сетне стигна до голяма телена врата, широка около четири метра и половина. Вратата беше с колелца. Зад нея имаше алея, която водеше до двуместен гараж. След вратата стената продължаваше още около девет метра.

Девлин спря точно пред входа, слезе от колата и надникна през телта към голямата къща, разположена от изток към запад успоредно на брега. Виждаше се само една жълта светлинка близо до входната врата, намираща се на около шест метра вляво от Девлин.

Той потърси звънец или домофон, но не видя такова нещо. Къщата на Кранстън беше недостъпна.

Девлин опита да отвори вратата и откри, че е залостена, но не и заключена. Вдигна резето и я открехна, за да може да влезе. После пак я затвори. Беше направил няколко крачки към входната врата, когато от ъгъла на къщата изскочи един дог и се насочи право към него.

Кучето имаше чудовищно свиреп лай. Дори на слабата лунна светлина Девлин прецени, че кучето тежи най-малко седемдесет и пет килограма. Нямаше време да се върне и да излезе през оградата, така че Девлин поднесе към кучето малкия сак, който носеше, и се приготви да спре първото му връхлитане. Ако можеше да удари звяра отстрани, може би щеше да го ритне в ребрата, без да загуби крака си. Или пък да размаже носа му със сака. Девлин започна да псува на глас, както по кучето, така и по Кранстън, задето не го бе предупредил.

Но когато се приближи на около три метра от Девлин, догът спря и остана на място. Ужасяващото лаене премина в страховито ръмжене.

Девлин беше толкова ядосан, че изпита желание да нападне кучето само за да види кой ще надделее. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля. Щеше да изпразни пълнителя в главата на звяра. Тъй като никой не се появи да извика кучето, Девлин си помисли, че може би е сбъркал къщата. Започна да отстъпва бавно към оградата, но догът веднага се придвижи към него и отново започна да лае. Нямаше намерение да спре. Девлин пресметна, че може би ще успее да се измъкне достатъчно бързо през оградата, да вземе манивелата, да се върне и да удари с нея звяра по главата. Но точно преди да се втурне да бяга, външната врата се отвори. На верандата се появи Джаспър Кранстън и извика:

— Добре, Артур, добре. Долу!

Кучето незабавно спря да лае и се свлече на земята.

— Стой на място!

Догът се подчини.

— Съжалявам — добави Кранстън. — Оставям го отвързан навън в имението, за да гони местните магарета далеч от къщата. Не можах да го намеря и да го вържа навреме. Бях седнал на верандата да ви чакам, но комарите щяха да ме изядат. Появяват се след залез-слънце. Елате, заповядайте.

Девлин мислеше да излее гнева си върху Кранстън, но се въздържа, като погледна към мъжа, стоящ в блясъка на жълтата светлина. Бе минало много време, откакто беше виждал Кранстън, при това отдалеч. Но този състарен вариант на неговия командващ офицер сякаш наистина подхождаше на човек, който би се спогаждал толкова добре с едно свирепо куче. Кранстън беше едър мъж. Над метър и осемдесет. Въпреки тежестта, която при мускулестите мъже се появява с годините, Кранстън все още изглеждаше във форма. Имаше късо подстригана бяла коса и грубоватия вид на военен, но по-скоро на майор, отколкото на генерал. Девлин би се обзаложил, че той е единственият пенсионирал се генерал в американската армия, който е с един истински и с един изкуствен крак.

Девлин изчака гневът му да отмине и се отправи към верандата.

— Щастливец сте, че нямах пистолет. Можех да застрелям онзи звяр.

— Радвам се, че не го направихте. Аз обичам кучето. То си върши добре работата.

Кранстън му подаде месестата си ръка и Девлин я стисна. Генералът се завъртя на дървения си крак и го поведе към къщата, като попита през рамото:

— Това ли е багажът ви?

— Да.

— Добре. Влизайте. Добре дошли.

Девлин влезе в добре осветената къща. Сега разбра защо изкуственият крак на генерала вдига такъв шум на дървения под на верандата. Протезата не беше нищо особено. Представляваше пластмасова става за десен ампутиран крайник, съединена с нещо като долна половина от патерица.

Без да се обръща, Кранстън каза:

— Предполагам, че разбирате защо не ми се търчеше по кучето в тъмнината навън. Можех да му оставя купа с храна отвън и той щеше набързо да се появи, но това щеше да е допълнителна порция, а на мен ми се иска да стои леко гладен.

Девлин осъзна, че и господарят, и кучето бяха постъпили правилно.

— Забравете за това. Имате право. Кучето наистина е добро.

— Благодаря.

Генералът посочи едно място близо до преддверието и рече:

— Оставете багажа си там долу. Ей сега ще ви покажа стаята. Събуйте си обувките и влизайте.

Единственото стъпало на Кранстън беше босо. Беше облечен в шорти на райета и фланелка — основното облекло на Хаваите. Девлин се почувства навлечен в своите дълги панталони, обувки и чорапи. Когато се събу, той се почувства по-добре.

Девлин последва Кранстън по лакираните подове, направени от тъмнокафяво дърво. Изглеждаха добре поддържани, както и цялата къща. В гостната едната стена се състоеше от три реда прозорци, през които се виждаше Тихият океан, намиращ се на не повече от трийсет метра разстояние. Таванът в хола се извисяваше на седем и половина метра в центъра и се скосяваше до три и половина метра при източната и западната стена. Там имаше големи двойни плъзгащи се врати, а почти цялата северна стена беше в огледала. Обзавеждането беше обикновено, но елегантно. Ориенталски килими оформяха кътове, около които бяха наредени мебели — на едно място имаше диван и столове, друго беше оформено около широкоекранен телевизор. Имаше и нещо като столова — всичко това в голямата, просторна централна стая. Девлин видя два коридора от дясно и от ляво — единият стигаше до голямо кухненско помещение, а другият вероятно водеше към спалните.

Домът на Кранстън изглеждаше просторен и проветрив. Покрай долната част на северната стена имаше дървени летви, а цялата горна част на южната стена беше с отдушници. Пасатите от океана непрестанно преминаваха през къщата, като я охлаждаха и поддържаха въздуха свеж. Типична хавайска къща.

Кранстън посочи големия диван в средата на хола и каза:

— Седнете. Гладен ли сте? Нещо за пиене? Бира?

— Предпочитам бира.

Генералът отиде в кухненското помещение до южната стена и донесе две големи немски бири. Девлин за пръв път виждаше тази марка. В другата си ръка Кранстън държеше две халби. За едър мъж, при това с изкуствен крак, той се движеше свободно, дори със заети ръце.

Девлин си наля половин чаша и почти я пресуши. Кранстън напълни чашата си, но пийна само глътка. Бирата беше студена и много хубава — силна и освежаваща.

— Мисля, че не бихте искали да се заемете с всичко това още тази вечер — отбеляза Кранстън.

— Знам ли. Кучето ви успя да ме разсъни достатъчно.

Генералът въздъхна тежко и взе една полуизпушена пура от голям пепелник, направен от разтопена лава, втвърдена във формата на купа.

— Разбрах, че сте се запознали със сина ми във Виетнам.

— Да. Бях във вашия батальон.

— През цялата служба?

— Не. Първоначално бях разпределен във военната полиция. Но не останах дълго в разузнаването. След около шест месеца се прехвърлих. Прекарах повечето време в Сайгон.

— Как се случи да бъдете във военната полиция?

— Бях полицай, преди да отида в армията.

— Полицай? Защо тогава попаднахте в армията?

— Просто не исках да бъда ченге повече и Чичо Сам реши, че трябва да продължа да се бия.

— Бил сте мобилизиран.

— Да.

— Но вие можехте да си останете полицай и да избегнете мобилизацията.

— Можех.

Кранстън погледна Девлин в очакване на още обяснения, но не ги получи. Накрая изсумтя и рече:

— Мисля, че военната полиция беше по-добра от повечето назначения там. Кога беше това?

— През седемдесетте.

— О, тогава вече всичко бе отишло по дяволите. Били беше там за втори път. Разбрахте ли какво стана след това?

— Не. Ние всъщност не поддържахме връзка след онази история в Камбоджа.

— Не е трябвало да ходите там и да стоите до проклетата граница. Скапаният идиот Никсън. Кучият му син одобри звездата ми на бригаден генерал, помогна ми да се пенсионирам по-лесно и затова май не трябва да го псувам много. Но въобще не беше наша работа да правим половината от онези гадости там. Много момчета като Били се превърнаха в развалини.

— Какво се е случило?

— На Били?

— Да.

— За съжаление той беше обзет от онази склонност на младите да мислят, че са непобедими. Предприемаше какви ли не неразумни рискове. Мислех, че ще успея да го предпазя от неприятностите, ако го взема под мое командване, но…

— Какво?

— Точно преди да бъде определено кога да се върне в Щатите, горкият нещастник беше пленен. Прекара повече от две проклети години в адски лагер за военнопленници, докато накрая успяхме да го измъкнем срещу размяна на затворници. Но той вече беше преживял много. Там момчето беше наградено с Бронзова и със Сребърна звезда. Както и с номинация за почетен медал. После с три Пурпурни сърца. Затворничеството сломи напълно борческия му дух. Направо го съсипаха, господин Девлин. Били вече не беше същият.

— Защо?

Кранстън стискаше в устата си незапалената пура така, сякаш искаше да възпре думите. Но те продължаваха да се изливат в горчив порой.

— Ти си чувал. Посттравматичен синдром или нещо подобно. По мое време го наричаха психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия. Или пък изтощение след битка. Хиляди подобни неща. Чувстваш се скапан, объркан, имаш параноя, не можеш да стоиш в стая с хора, не можеш да се съсредоточиш, събуждаш се нощем, облян в пот, не можеш да се задържиш на постоянна работа. Разбирате.

— Донякъде.

— Донякъде? Да не би да сте от онези, които предпочитат да пренебрегнат случилото се?

— Не трябваше да става така.

Кранстън продължи да дъвче незапалената пура и отново въздъхна тежко.

— Да, никой вече не иска да слуша за това. Дори онези от нас, които бяха там.

— Понякога особено онези от нас, които бяха там.

— Аз не се срамувам от онова, което направихме, господин Девлин.

— Вероятно това е защото вие имахте късмета да избегнете неща, от които да се срамувате.

Генералът стана от дивана и отиде в кухнята. Отвори едно чекмедже и разрови за кибрит, за да запали пурата си.

— Не знам за късмета, господин Девлин, но имах достатъчно висок ранг, когато отидох там, за да остана над цялата тази гадост.

— Вижда се, че най-малко веднъж сте бил раняван. Или това е от кучето?

Кранстън не обърна внимание на забележката. Бръкна в един шкаф над мивката, взе една бутилка и си наля значително количество бърбън „Мейкърс Марк“. Върна се в стаята, като изпускаше кълба парлив дим от пурата и стъпваше тежко по дървения под. Отпусна се на дивана, погълна половината от бърбъна и каза:

— Да. Във Виетнам. В Корея ме раниха веднъж, но не толкова тежко, както в крака. Късметът ми ме беше изоставил през онази проклета война. Простреляха ме, докато слизах от хеликоптера. С това се занимавах там. Обикалях с хеликоптера и наблюдавах. Не бях направил и две крачки. Някакво огнестрелно оръжие с голям калибър ме уцели на около пет сантиметра над глезена. Вероятно петнайсетмилиметрова картечница. Отнесе цялото ми дясно стъпало. За трийсетина секунди ме върнаха в хеликоптера. Сложиха ми турникет и инжекция морфин. Не чувствах почти нищо. Най-неприятното е, че положението ми се влошава. На всеки пет или шест години трябва да ми отсичат по парченце кост. Ще се побъркам, ако се наложи да махнат коляното. Казват ми, че ако не вървя, протезата ще издържи по-дълго. Доста глупаво, нали?

— Да.

— Мисля, че вървенето няма нищо общо с това. Прихванах нещо гнило там, от което не мога да се отърва.

След думите на Кранстън за нещо гнило и двамата млъкнаха. Не беше време да говорят за повода, по който Девлин беше дошъл.

Генералът довърши бърбъна си, пийна от бирата и погледна часовника си.

— Десет часа е времето ми за лягане. Ставам обикновено около пет-шест. С изключение на едно-две ходения по малка нужда през нощта, характерни за старите хора. Ако сте още по континенталното време, би трябвало да се пренастроите.

— Вече мога да заспя.

— Елате, ще ви покажа стаята.

Кранстън поведе Девлин по западния коридор и му показа банята, която да ползва и голямата спалня, където да се настани. Стаята имаше две големи плъзгащи се стъклени врати и гледаше към океана. Изведнъж на Девлин му се прииска по-скоро да се унесе в сън, заслушан в тихия шум на вълните.

Генералът му пожела каза лека нощ и се запъти с шумни стъпки към спалнята си. Девлин се заслуша в потропването на изкуствения крак, което постепенно отслабваше и се отдалечаваше. Вратата на спалнята на Кранстън се затвори и в къщата настана тишина. Девлин слушаше шума на вълните и гледаше как лунната светлина се прокрадва през грамадните дървета зад двойната стъклена врата. После се обърна и влезе в банята.

Съблече се, изкъпа се, избръсна се и изми зъбите си. Излезе от банята разтоварен и изчистен от полепналите по него изпарения от самолетно гориво. Заспа, облъхван от хладния хавайски ветрец и от приглушените звуци на океана, като си мислеше за ранения гневен мъж, който се напиваше зад дебела стена, охранявана от голямо куче.

На петстотин метра на изток от мястото, където спеше Девлин, група от трима мъже, точно от типа на онези, които догът на Кранстън държеше на разстояние, седяха под един син брезент, опънат между палмовите дървета близо до брега. Това бяха магаретата. Кранстън наричаше така бедняците от местното простолюдие, които често бяха от престъпния свят. Хора без никакво имущество, такива, които не се вписваха в никакви рамки. Опасни хора.

Тримата седяха близо до плажа на едно място, което по-рано беше склад за отпадъци. Държавата почистваше и стопанисваше земята. Но тъй като правителствените бюрократи нямаха план за малката ивица земя, местните скитници се бяха възползвали от този пропуск. Те я бяха превърнали в импровизиран публичен парк и убежище за бездомни. Понякога там живееха по двайсетина души — семейства, двойки, самотни скитници, дори бедни туристи. Тримата мъже лесно се вписваха сред тези хора. Въпреки това те приличаха по-скоро на безработни. Но всъщност работеха за Еди Лиху и тяхната задача беше да следят Джаспър Кранстън. Те докладваха на Дуейн, бивш „Ангел на Ада“, а сега главатар на местна гангстерска група. Дуейн също работеше за Еди Лиху. Беше се специализирал в производството на метамфетамини, както и в осигуряването на добре обучени убийци. Когато получи съобщение по телефона, че Кранстън има посетител, Дуейн нареди някой да запише номера на колата на госта. Тримата мъже поспориха малко кой да отиде, но в края на краищата задачата беше изпълнена. Малко след полунощ номерът на наетата от Девлин кола беше записан на телефонния секретар в същия офис, където преди това Кийко Рамон беше изпратил факс.