Джон Кларксън
Хавайска жега (20)

18.

През следващите няколко часа Девлин се разхожда из града и разпитва хората за Били. Това му напомни дните, когато беше младо ченге в Ню Йорк. Влезе в малката бакалница, представи се на възрастната китайка зад щанда и попита за Били Кранстън или Джон Съншайн. Онова, което тя му каза, се повтори в почти всички по-нататъшни разговори. „Да, познавах го.“ „Един едър мъж. Идваше и си отиваше.“ „Никому не е сторил зло.“ „Каква трагедия.“ „Лоша работа.“ „Нямам представа защо е станало така.“ „Не, не знам какво се е случило.“ „Не мога да го проумея.“

Беше ясно, че Девлин няма да получи желаните отговори, но въпреки това задаваше въпросите си с надеждата да предизвика реакция и да повдигне булото, покриващо смъртта на Били.

Сам Кий имаше повече успех. Петима от неговите хора обикаляха магазините и ресторантите. Наблюдаваха всеки ход на Девлин. Кий седеше на верандата във вътрешния двор на офиса си на Мейн стрийт и приемаше доклади им.

Кий пиеше кафе от голяма чаша и изслушваше внимателно всяка информация.

Ейнджъл и Лихо седяха при него и играеха ролята на публика.

— Онзи тъп, шибан бледолик не съзнава, че е в моя град — говореше им Кий. — Имам очи и уши навсякъде из острова.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Лихо. — Наоколо няма да намери нищо.

— Знам къде ще отиде после. Щом пристъпи към действие, ще му подготвим една малка изненада. Дойде ли в града, отваряйте си очите на четири. Ще ви прецака, преди да сте разбрали какво е станало. Шибаните бели имат всичко, а ние — нищо. Имаме само онова, което сами си вземем. Ще се погрижим за онзи шибан Девлин. И още как. Ще му се иска никога да не бе виждал този скапан остров.

 

 

Девлин излезе от Кахоа, като се убеди, че не го следят. Поглеждаше часовника си и се взираше в колите зад него. Щом стигна до кръстовището между магистрала 130 и 11, той спря пред един малък търговски център в Кеаан. Това улесни нещата за човека на Кий, който седеше в пикапа си и наблюдаваше превозните средства, минаващи по магистрала 130 и лесно съзря белия форд на Девлин. Кимо видя как колата бавно обиколи търговския център, а после се отправи към изхода и се върна на магистралата. Кимо набра номера на Кий и рече:

— Хей, онзи тип току-що мина оттук. Хитър е. Отби, за да провери дали го следят.

— Накъде отиде?

— Отправи се към Хило.

— Проследи го и пак ми се обади.

— Добре.

Кимо остави телефона, бързо запали мотора и излезе от паркинга. Девлин беше твърде далеч, но скоро Кимо го забеляза и видя, че се отбива в друг търговски център, на около километър и половина от летището.

Боеше се да го проследи в този район, затова свърна на следващата отбивка и паркира пред „Макдоналдс“, който се намираше от другата страна на четирите платна на магистралата.

Не виждаше форда, но щеше да го забележи, когато се появеше.

Кимо взе телефона, за да докладва.

Девлин намери място в далечния край на паркинга срещу киното. На предната седалка до него имаше бейзболна шапка. Беше я купил от бакалията. Той окачи шапката на огледалото за обратно виждане, слезе от колата и тръшна вратата. Погледна часовника си и влезе в търговския център през задния вход.

След двайсет минути излезе, носейки малка найлонова торбичка с чифт дебели чорапи. Отиде до форда и забеляза, че задната част е с около пет сантиметра по-близо до земята, отколкото когато бе паркирал. Седна зад волана и включи двигателя. Тули, който лежеше на задната седалка, започна да се смее.

— Хей, шефе, страхотно е. Като в шпионски филм.

— Да, радвам се, че ти харесва. Само стой там.

Девлин потегли на заден ход, излезе от паркинга и погледна към задната седалка. Тули се усмихваше. Беше доволен от себе си, че е изпълнил толкова добре указанията на Девлин. Бейзболната шапка беше на главата му. Останалото му облекло се състоеше от огромна синя фланелка с надпис „Чикагски бикове“ и широки черни къси панталони. На краката си бе обул най-големите туристически обувки, които Девлин бе виждал. На пода се мъдреше малка пътническа чанта и голяма найлонова пазарска торба.

— Какво има в багажа ти, Тули?

— Ядене, човече. Не можеш да обикаляш из гората без храна, братко.

— Да. Предполагам, че не можеш да стигнеш далеч без храна. Или без онези неща на краката ти.

— Имам ги от Самоа, моята родина.

— Сигурно там е единственото място в света, където правят такива грамадни обувки.

Тули се засмя.

— Такава е моята родина, шефе.

Кимо забеляза Девлин, който мина покрай него. Веднага грабна телефона и се обади на Кий.

— Току-що потегли.

— Накъде се отправи?

— Към Хило.

— Проследи го. Кажи ми, ако отиде на летището или в града.

— Добре.

Кимо изфуча с бясна скорост от паркинга пред „Макдоналдс“. Трябваше да кара в противоположната посока, за да намери къде да завие и да тръгне след Девлин. Но минута по-късно го съзря и проследи белия форд, докато мина покрай летището. Очакваше, че ще продължи към Хило, но точно преди да стигне до града, колата зави на запад по магистрала Стайнбек. Кимо спря до брега и се обади.

— Хей, човече, той не отиде нито на летището, нито в града. Зави по Стайнбек и се отправи на запад.

— Спипахме го! — изкрещя Кий. — Добре. Изчезвай. Отлична работа.

Кий затвори и бързо набра друг номер. Когато му отговориха, той извика:

— Колко души имаш там?… Добре. Да бъдат готови. Тръгвам веднага. Пригответе се.

Скочи от стола и хукна. Лихо и Ейнджъл се завтекоха след него.

 

 

Девлин се беше отправил към девствената тропическа гора. След десет минути вече караше през гъсталаците, забулени в мъглата на непрестанния дъжд. Тули продължаваше да лежи на задната седалка. Големите му ръце бяха скръстени на гърдите. Девлин взе картата на Биг Айланд и му я подаде.

Самоанецът я разгърна.

— Онова кръстче е мястото, където са намерили тялото — каза Девлин, сетне изчака, докато Тули го намери, и му подаде топографска карта на района. — Отбелязал съм го и тук.

Тули разгърна по-подробната карта и внимателно я разгледа, проследявайки имената на пътищата и другите обозначения.

— Тънките черни линии са стари черни пътища. Половината вероятно са обрасли.

— Знам — рече Девлин, — но са помогнали на много хора да отглеждат марихуана там.

— Да, и още отглеждат. Но това е дребна работа. Насажденията лесно се забелязват от хеликоптер. Мислиш, че Кранстън е влязъл в нечия нива и си е намерил белята?

— Това е една от теориите.

— И сега ме водиш там, така ли?

— Да.

— О, добре. Чудесно. Искаш да вляза в нивата с марихуана на някой гадняр.

— Не се тревожи, Тули. Видят ли те, ще избягат в противоположната посока.

— И още как. Видят ли ни, веднага ще извадят проклетите пушки.

— Ако сега там има някой, искам да разберем кои са.

Самоанецът отново погледна картата и попита:

— От север ли ще влезеш или от изток?

— От север. Виждаш ли онзи некултивиран участък?

— Да.

— Тази сутрин ходих там и се опитах да тръгна по Стардъст Роуд. Виждаш ли го?

— Аха.

— Надявах се да изляза на пътя, който отива в онзи отдалечен район. Как се казва?

— От южната страна ли?

— Да.

— Няма име, шефе.

— Точно така. Пътищата вече не се пресичат. Превръщат се в кални пътеки, после се губят. Можеш да вървиш, но не и да минеш с кола. Затова ще се движим по този път и сетне по Саут Кулани Роуд.

Тули се вторачи в картата и каза:

— Да. Топографската карта показва, че там, където отиваме, има няколко къщи, но това е всичко. Предполагам, че ще можем да минем. — Тули пусна картата на пода и пак скръсти ръце на гърдите си. — На картата изглежда много по-лесно, отколкото ще бъде, шефе.

 

 

Девлин и Тули се движеха по магистралата на юг от резервата Олаа. Подобно на повечето земи, отделени за заселници, резерватът Олаа се намираше в област, където малцина искаха да живеят — навътре в тропическата гора. Но в този отдалечен район имаше двеста и шейсет декара плодородна земя, която беше изорана и превърната в нещо като ранчо. Собственост на Сам Кий. Той отглеждаше добитък, папая и кафе — достатъчно, за да оправдае притежанието на земята.

В хола на чифлика го чакаха осем човека. Пушеха дебели цигари с марихуана и пиеха малцова бира от бутилки с широки гърла. Когато Кий влезе, всички бяха пияни и дрогирани. Но веднага щом той се появи, хората му изтрезняха и се заслушаха в думите му. Преди да затвори плъзгащата се врата, Кий започна да издава заповеди.