Джон Кларксън
Хавайска жега (37)

35.

Девлин подкара бързо към източния път и спря надалеч от ударената полицейска кола. Десетина местни жители се бяха насъбрали около автомобила и задаваха въпроси, на които никой не можеше да отговори.

Девлин слезе от маздата и чу първите полицейски сирени. Тули застана от другата страна на колата. След минута на пътя се появи колона от полицейски автомобили.

Девлин размаха ръце, за да ги спре, но хората на Кий изстреляха още една мина, която избухна на стотина метра от първата полицейска кола. Автомобилът спря, плъзгайки се встрани. Разнесе се хор от скърцащи спирачки и свирещи гуми, последван от трясък на блъскащи се коли. Първите две се удариха, но останалите успяха да спрат невредими.

— Тъпи копелета — измърмори Девлин.

След около три минути крясъци и смут Крофорд Олохана си проправи път през тълпата ченгета и започна да издава заповеди.

Девлин изчака, докато ченгетата се разпределиха, после се приближи до началника на полицията.

— Ти ли си Крофорд Олохана?

— Да. Кой си ти?

— Джак Девлин.

— Девлин? Ти беше с Нихики в нощта, когато го застреляха. Арестуван си.

— Не и днес.

— Какво?

— Ти се нуждаеш от сътрудничеството ми. Арестуваш ли ме, няма да мога да ти окажа съдействие.

Като повечето хавайци майорът беше едър мъж. Дори Девлин смяташе, че Олохана изглежда внушителен в полицейската си униформа. Началникът на полицията беше висок метър и деветдесет — почти колкото Девлин, но по-тежък от него. Беше толкова ядосан, че за секунда Девлин си помисли, че шефът на полицията ще го удари. Но Олохана свъси вежди, махна с ръка и каза:

— Добре. После ще се върнем към онази история. Какво, по дяволите, става тук?

— Сам Кий и хората му са превзели града. Имат армейски оръжия и заложници.

— Да му го начукам, шибано лайно — изсъска майорът.

— Ходихте ли в ранчото му?

— Да.

— Колко оръжия бяха останали в бараката?

— Не много.

— В такъв случай той разполага със страшно много боеприпаси.

Олохана се обърна и погледна към града.

— Убиха ли вече някого?

— Не знам, но в онзи камион на телефонната компания имаше шофьор.

— Мъртъв е — рече майорът, поглеждайки към камиона.

— И една от колите ви беше поразена, но вътре сякаш няма никой. Нямам представа къде са полицаите.

— Предполагам, че онези типове са блокирали и другия край на града?

— Да. Стреляли са по пикапа на някакъв човек, но мисля, че не са убили никого там. В момента вероятно нямате достатъчно оръжия, за да ги предизвикате.

— Да. Жалко, че тази година в бюджета нямаше пари за танкове.

— И танковете няма да помогнат. Армията трябва да се погрижи за това.

— Вече са тръгнали. От „Шофийлд“ е потеглила най-малко една бригада. Колко заложници са взели?

Девлин сви рамене.

— Ако са действали по обед, вероятно са пленили двайсет-трийсет. Имаш ли представа колко мъже може да е събрал Кий?

— Мисля, че нито един от тях не е достатъчно луд, за да направи нещо такова. Ти остани тук, в случай че ми потрябваш. Онзи едрият с тебе ли е? — попита Олохана, поглеждайки към Тули.

— Да.

— Тогава и двамата се навъртайте наоколо.

— Разбира се. Само ще преместя колата да не пречи на движението.

Майорът кимна. Девлин и Тули се качиха в маздата, а Олохана отиде да говори с полицаите. Девлин мина покрай спрелите полицейски автомобили и когато стигна до последния, направи знак на ченгето да се приближи до него.

— Казвам се Девлин. Когато майорът се освободи, кажи му, че съм се прибрал вкъщи да подремна.

Полицаят кимна и Девлин потегли.

— Не изпълнявам заповеди на ченгета — каза Девлин.

— Не се шегуваш, а? И какво ще правим сега?

— Каквото казах. Ще спим.

 

 

Пет часа по-късно нощният въздух се раздра от свистене и после от гръм, а след десет секунди — от силна експлозия, която събуди Девлин.

Той седна в леглото и надникна през прозореца, за да види как едно огнено кълбо озарява небето и се спуска към земята. Последва оглушителен тътен и секунда по-късно взрив от взривено гориво и разкъсан метал.

Когато излязоха навън, Девлин и Тули видяха само едно примигващо сияние от пламъци на около километър и половина на север.

— Какво стана? — попита Тули.

— Вероятно свалиха хеликоптер.

— Военен ли?

— Не знам. Може би полицейски. Или някой от туристическите.

— Виждаш ли го?

— Само го зърнах да пада. Не мога да повярвам. Онези негодници нямат представа какво правят.

— Но с какво стрелят?

— Сигурно имат „Стингър“.

— Какво е това?

— Противосамолетна система. Ракета с дължина метър и половина. Има над три килограма мощни експлозиви. Снабдена е с инфрачервен сензор. Съсредоточава се върху изгорелите газове от двигателя на хеликоптера или на самолета и сваля от небето всичко, което удари.

— По дяволите. Как го правят?

— Нужен е само един човек. Съоръжението тежи около осемнайсет килограма.

— Само един?

— Да. Насочва оръжието, прицелва се и стреля — отговори Девлин и погледна часовника си. — Армията вече трябва да е там. Да вървим.

След пет минути Девлин караше покрай полицейските коли и военните камиони, паркирани в средата на магистрала 130. Спряха го няколко пъти. Той обясни на ченгетата и войниците, че шефът на полицията в Хаваи го е повикал. Тули надникна през прозореца.

— Много бързо са довтасали — отбеляза той.

Девлин погледна часовника си. Беше малко преди полунощ.

— Чуха за случилото се в десет сутринта. Това са тринайсет часа. Проклетата дивизия е само на четиристотин километра оттук. Би трябвало да пристигнат за три часа.

Когато стана невъзможно да продължат по-нататък, Девлин спря между два полицейски микробуса и мина покрай примигващите светлини и дървените барикади, търсейки командния център.

Съзря майор Олохана в същия миг, в който и той го видя.

— Казах ти да стоиш тук — изкрещя началникът на полицията и разгневен се втурна към Девлин. — Къде беше, по дяволите?

— Спах — спокойно отговори Девлин.

— Къде? Не можах да те намеря.

— Какво значение има? Нали съм тук. Какво става?

Олохана се накани да се развика, но се отказа. Или от умора, или от прозрението, че не беше единственият командир там. Сега не само той издаваше заповедите. Девлин беше достатъчно умен, за да не спомене това. Шефът на полицията махна с ръка и рече:

— Генералът, който отговаря за целия този цирк, иска да те види.

Девлин и Тули последваха Олохана. Минаха покрай барикадите, охранявани от войници в пълно бойно снаряжение, и се запътиха към подвижния команден център, който приличаше на каравана, боядисана в камуфлажни цветове, макар че не се сливаше с нищо, намиращо се на магистрала 130.

В нощния въздух ревяха дизелови двигатели, осигуряващи електричество за командния център. Самото помещение беше ярко осветено и студено. Генерал Хоторн и шестима офицери седяха около малка маса за заседания, отрупана с географски карти, снимки и компютърни разпечатки. Половината пространство беше запълнено с компютри и комуникационни средства. Пред просветващите екрани и клавиатурите седяха четирима войници. Всички бяха много заети.

Хоторн крещеше заповеди по клетъчен телефон.

— Вече ти казах — говореше той на някого. — Затворете всички летища. Веднага. Онези имат ракети „Стингър“.

Девлин и останалите стояха на прага и чакаха генералът да свърши с разговора. Хоторн издаде последната си заповед, затвори телефона и извика:

— Ти ли си Девлин?

— Да.

— Кой е човекът с теб?

— Господин Мафа.

— Вие ли намерихте оръжията ми в онова ранчо?

— Да.

— Тогава искам да говоря с вас.

Девлин и Тули седнаха край масата.

— Свързахте ли се вече с града? — попита Девлин.

— Не. Но до един час всяка телефонна линия оттам ще бъде пряко свързана с този център.

— Знаете ли колко заложници държат?

— Още не. Но ще знам колко пъпки има на задника си онзи тип, преди да съм свършил с него. А в момента искам да чуя какво знаете вие. После може да работим заедно по случая.

— Добре, но ми направете една услуга.

— Каква?

— Не искам да ни прекъсва телефонен звън.

Хоторн го изгледа гневно — така, както бе направил и Олохана. Но също като шефът на полицията и генералът се овладя и рече:

— Добре. Нещо друго?

— Нуждая се от вечеря, от кафе и от гаранцията ви, че онова, което ще кажа, ще бъде поверително.

— Дадено. Започвайте. Господин Мафа, ако имате да добавите нещо, не се колебайте.