Джон Кларксън
Хавайска жега (31)

29.

Уокър също четеше сутрешните вестници, когато Лиху се обади. Статията, озаглавена „Кръвопролитие пред Макдоналдс“ го бе парализирала. Но отривистите заповеди на Лиху разбудиха мозъка му, който реагираше на преки команди, и Уокър пристъпи към действие.

Първо погледна часовника си. Няколко минути след десет. После затвори телефона. Военната му подготовка се активизира. Движенията му станаха бързи и механични. Дори не си направи труда да облече военната куртка. Изскочи през задната врата на административната сграда, качи се в колата си и отиде при офицерските жилища. Влезе в бунгалото си. Издърпа най-долното чекмедже на шкафа и извади една брезентова чанта, съдържаща финансови споразумения, преписи от банкови сметки, паспорта, ключа за сейфа му, пет хиляди долара в брой, дрехи и самобръсначка. Върна се в хола, натъпка в чантата компютърните разпечатки на описа, направен от Лиху, и отново се качи в колата.

Последователността на действията, които много пъти бе репетирал на ум, подреди мислите му. Той започна да прогнозира какво ще се случи. Знаеше, че скоро всичко ще бъде разкрито. Макуилямс беше неконтролируем. Играта скоро щеше да свърши. Но имаше още малко време. Компютърните му файлове съдържаха пълни подробности. Младшите офицери бързо щяха да намерят серийните номера на карабините М16, които полицията бе открила на местопрестъплението. Но щеше да бъде нужно още време, за да се установи, че серийните номера принадлежат на пратка пушки, разменени срещу остарели оръжия. Сетне щяха да минат няколко дни, докато открият дали нещо от пратката липсва. А дотогава Уокър и Тей щяха да бъдат в друга част на света. Два дни бяха много време. Уокър имаше предвид някое студено място. Там, където слънцето не пече така безмилостно. Лондон. Там щеше да бъде идеално. Той реши, че европейската чувствителност ще се хареса и на двама им. Когато стигна до изхода, Уокър вече сияеше. Неговият свят беше на път да се срути, но извратената логика му казваше, че това означава освобождение. Последното заплащане щеше да му осигури бъдеще за дълго време. Всичко щеше да се уреди. Той се чувстваше неуязвим.

Военният полицай на портала тъкмо получаваше заповеди по телефона да затвори казармата „Шофийлд“. Уокър не намали. Профуча, махайки за поздрав, който военният полицай дори не видя. Когато дежурният записа в дневника и последната заповед, следващата кола, която спря, беше един очукан „Форд Пинто“, шофиран от дебела чернокожа жена. На задната седалка имаше голяма чанта с полуготова храна и шест торбички с покупки. Войникът я познаваше. Тя беше съпруга на един сержант, който живееше извън базата. Пусна я и затвори портала. Жената щеше да се прибере у дома, но не и съпругът й.

След по-малко от час Уокър караше през централната търговска част на Хонолулу. Паркира колата в подземния гараж на Бишоп стрийт. Съблече униформената риза, извади описа на Лиху, скри брезентовата чанта в багажника и излезе от гаража. Изглеждаше малко странно, облечен в бяла фланелка и униформен панталон, но най-важното беше никой да не запомни, че е видял полковник от армията да се разхожда из центъра на Хонолулу.

Хрумна му да мине по обиколен път до апартамента на Тей, но установи, че краката сами го носят право там. Погледна часовника си. Дванайсет без двайсет. Може би щеше да стигне малко по-рано.

Спря пред една голяма витрина и се наведе уж да завърже обувката си, а всъщност се вгледа в отражението, за да провери дали някой не го следи. Беше научил този похват в курса по разузнаване в армията. Смешен ход. Не можа да различи какво вижда в стъклото, но това някак го окуражи. Изправи се и ускори крачка.

Уокър си позволи да се позабавлява с мисълта, че Тей го чака, облечена в кожения екип, готова да го задоволи с бърза игра, преди да се появи Лиху. Когато стигна до блока, Уокър вече беше възбуден. Изтича по тесните стълби, водещи към апартамента на втория етаж и пъхна ключа във вратата, мислейки за нея и същевременно осъзнавайки колко далеч бе отишъл с фантазиите си.

Отвори вратата и се обърна да види дали тя не е в хола, но долови парливата миризма, възвестяваща присъствието на Еди Лиху. Както обикновено Тей седеше на дивана. Но беше различна. Нямаше грим. Не беше облечена в черен корсет, черно бельо и черни ботуши. Изглеждаше болезнено обикновена и уморена. Беше в избелели джинси и фланелка. Погледна го едва-едва. Изглеждаше толкова безлична, че възбудата на Уокър се изпари мигновено.

А когато Лиху излезе от банята, вдигайки ципа на панталона си, единственото желание на Уокър беше да се махне. Не го беше виждал от няколко месеца и бе забравил колко е дебел. И дебел. Тежеше най-малко сто и петдесет килограма.

Лиху се потеше повече от обикновено. И обичайната свръхдоза одеколон правеше телесната му миризма по-остра и противна от всякога. На Уокър изведнъж му прилоша.

Лиху посочи с тлъстия си пръст през рамо и изрева на Тей:

— Върви в спалнята.

Гледаше Уокър.

Сетне посочи масичката и му каза:

— Седни.

Уокър заобиколи масичката и седна. Това му даде възможност да види как Тей отива в спалнята си.

Лиху дръпна един стол далеч от масата, но за огромния му търбух пак нямаше достатъчно място.

— И така, всичко се прецака — рече той.

— Какво се е случило?

— Ти ми кажи.

— Аз уредих транспорта. Два камиона и един хеликоптер. Това би трябвало да е напълно достатъчно. Изпратих най-добрия си екип да охранява и да измъкне Кий. Направих всичко, което ти нареди.

— Имаш ли вест от тях?

— Не. Бързах да напусна базата. Не мисля, че са спипали Кий.

Лиху изсумтя.

— Убили са всички, с изключение на онези, които аз исках да убият. И още не са изнесли стоката.

— Това ще отнеме най-малко три дни.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Донесе ли информацията, за която те помолих?

— Да.

— Дай ми я.

Уокър извади от задния си джоб компютърните разпечатки, разгърна страниците и ги сложи на масата, горд, че е изпълнил всички поръки на Лиху.

Дебелакът изсумтя, взе листата и започна да ги разглежда.

— Колко са изнесли? — попита Уокър.

— Не знам. Трябва да сравня онова, което пристига в Хило с твоя списък.

— Разбирам.

— Точен ли е списъкът ти?

— Абсолютно. До последния патрон. Разбира се, аз нямам много ясна представа какво вече си изнесъл от Островите. Само знам какво е дошло от моя страна.

— И това ли е описът, който направи за мен?

— Точно така — гордо отговори Уокър.

— Всичко ли е тук?

— Да. А сега, мисля, че ми дължиш нещо.

Лиху изръмжа някаква дума, която приличаше на „да“ и протегна ръка към задния си джоб. Беше му трудно. Уокър нетърпеливо сви устни. Когато Лиху измъкна ръката си, в нея имаше револвер „Таурус“, трийсет и осми калибър, с така наречения „несъзнателен“ предпазител на задната част на дръжката. Малък пистолет, удобен за скриване. Дебелакът насочи оръжието към Уокър и го застреля между очите. Уокър нямаше време дори да вдигне ръце.

Изстрелът стресна Тей. Чарли, телохранителят на Лиху, се обърна към вратата на спалнята и заговорнически вдигна вежди. Тя не помръдна. Седеше тихо на ъгъла на леглото. Нещо в нея се надяваше, че ако се вцепени, не реагира и не говори, Чарли ще я остави на мира. Тей чакаше, без да мърда, но напразно. Тя чу гърмящия глас на Лиху, който я викаше.

Тей послушно стана и излезе.

Лиху стоеше над тялото и разучаваше сепнатото изражение на Уокър.

— Какъв задник. Шибаният скапаняк се мислеше за нещо специално. Влиза тук като някакъв счетоводител…

После се обърна към Тей и рече:

— Ела тук…

Тя се приближи до него и той нежно я придърпа към себе си.

— Погледни. Жалка картина, а?

Тей погледна Уокър. От тила му се процеждаше кръв и на килима вече се беше образувала локва. В същия миг тя разбра колко е безнадеждно да се надява, че ще може да продължи с живота си.

Лиху сложи ръка на врата й. Вонеше ужасно. Тей едва дишаше. Той наведе главата й, за да види по-добре мъртвото тяло на Уокър. После усети, че Лиху плъзва в ръката й малкия „Таурус“, трийсет и осми калибър.

— Болен извратен тип. Идваше тук и ти позволяваше да го биеш. Да пикаеш върху него. Срала ли си на лицето му?

— Не знам.

— Знаеш, знаеш. Срала си върху него, нали?

— Предполагам.

— Предполагаш? Срала си в лицето му, а предполагаш, така ли?

— Не върху лицето му.

— Аха. А пика ли върху лицето му?

— Да.

— Казваше ли му, че е лайно?

— Да.

— Разбира се. Той наистина беше лайно.

Тей бавно вдигна ръка. Огромната лапа на Лиху стисна пръстите й. Пистолетът се насочи към Уокър. И изведнъж оръжието подскочи, изтрещя и пусна мълния. Внезапният звук я накара да трепне.

— Давай, стреляй в това лайно. Той вече е мъртъв, но ти можеш да му пуснеш още няколко куршума. Стреляй! — изкрещя Лиху.

Лаят му я принуди да натисне спусъка и в тялото проникна още един куршум.

Тей вече не можеше да откъсне очи от Уокър. Опита се да види къде куршумите са пробили плътта, но не откри следи. Беше убедена, че когато натисна спусъка, тялото конвулсивно потрепери, но не виждаше дупки, нито още кръв.

И тогава Лиху бавно я бутна да седне на стола. Тей ясно долови миризмата на изпотеното тяло на дебелака. Смрадта се смесваше с парливия мирис на кордит. Тей имаше чувството, че ще повърне. Той сложи огромната си ръка на главата й. Дръпна я назад, така че да я завре в тлъстия си корем. Заболя я. Тя се опита да помръдне, но натискът мигновено се засили. После усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието й. Заболя я още повече. След миг някакъв ужасен шум се смеси с ослепително ярка светлина и още по-силна болка, каквато не бе изпитвала през живота си.

Лиху изстреля един куршум в главата й и бързо се отдръпна. Погледна дали по дрехите му има кръв. Ризата беше суха, но трябваше да се отърве от нея, защото вонеше на кордит.

Той заобиколи стола и внимателно огледа сцената. Тей още стискаше пистолета с дясната си ръка. Тялото й се бе отпуснало на стола, готово всеки момент да се свлече на пода. Но това нямаше значение. Лиху знаеше под какъв ъгъл са проникнали куршумите в тялото на Уокър, в нейното, обстановката, обгарянията от барута по ръката на Тей — всичко това потвърждаваше сценария за убийство и самоубийство. Нямаше по-голям специалист от Лиху в това отношение. В края на краищата той бе работил като областен прокурор на Биг Айланд. Ето защо сам свърши тази работа.

Лиху бавно и внимателно огледа сцената. Установи, че щеше да бъде по-добре, ако бе направил така, сякаш Уокър се бе самоубил. Но това би било твърде трудно. Съществуваше голяма вероятност Уокър да окаже съпротива и да развали всичко.

Лиху сви устни и се изсмя подигравателно на кървавата бъркотия, която бе създал.

Чарли излезе от спалнята и застана до него.

— Жалко, че се наложи да загубя една добра курва — каза дебелакът.

Чарли повдигна рамене.

— Е, следите би трябвало да свършат дотук — добави Лиху.

— Тоя Уокър не ти ли трябваше вече?

— Не. Налагаше се да приключа с всичко. Онази работа свърши. Той ми даде информацията, от която се нуждаех. Глупава постъпка от страна на един толкова умен човек.

Лиху избърса потта от лицето и врата си с голяма носна кърпа и попита:

— Докосна ли нещо?

— Не.

Дебелакът отново обмисли действията си. Влезе в банята и я огледа. Още веднъж избърса дръжката на тоалетната, излезе и направи знак на Чарли да го последва. Слязоха на приземния етаж и напуснаха сградата през задния изход. Докато вървяха към паркинга, Лиху се запита колко ли време ще мине, докато вонята заведе ченгетата в апартамента.