Джон Кларксън
Хавайска жега (38)

36.

Самолетът на Еди Лиху беше един от последните, на които разрешиха да се приземят в Хило, преди да затворят летищата. Лиху стоеше пред телевизора в снекбара на летището и гледаше как сериозната млада говорителка се е втренчила в обектива на камерата и съобщава, че превземането на Кахоа е свързано с Движението за независими Хаваи. Този извод се основаваше на един неясен видео кадър, показващ знамето, което се развяваше от втория етаж на офиса на Кий.

Лиху присви очи, когато показаха един новинарски хеликоптер, свален на земята. Той измърмори нещо под нос, излезе от терминала и тръгна към паркинга.

Чарли, телохранителят, го следваше по петите. Без да проронят дума, двамата едри мъже се качиха в кадилака на Лиху.

Веднага щом вратите се затвориха, Лиху каза:

— Ще затворят острова като задник на проповедник. Карай към пристанището.

Чарли бързо зави надясно и пое по шосе 137, което минаваше по южния край на залива на Хило.

Стигнаха до пристанището. Чарли спря пред будката на охраната и подаде документите. Пазачът позна картата, издадена от охранителната компания, на която беше служител, и им направи знак да минат.

Чарли караше бавно, криволичейки между контейнерите, камионите, дървените платформи и купчини стоманени тръби.

На кея един пътнически кораб изглеждаше безлюден и затворен. Лиху се вгледа, за да види дали на борда има някой от екипажа.

Пред пътническия кораб имаше огромен японски риболовен траулер и голям ферибот, побиращ десетина коли.

Чарли обърна, подмина плавателните съдове и свърна надясно. Мина покрай още един товарен док и стигна до далечния край на пристанището. Спря близо до водата и изключи двигателя. Когато угаси фаровете, наоколо стана тъмно и единственият звук беше припукването от изстиващия двигател.

Пред тях се намираше южният край на пристанището на Хило. На около петстотин метра в океана имаше коралов риф, предпазващ водите в кея. По-нататък изкуствени вълноломи успокояваха океана и вместо бучене и рев се чуваше само лек плисък на лениви зеленикави вълни. Водата поглъщаше повече звуци, отколкото създаваше.

Лиху и Чарли слязоха от кадилака и се запътиха към една полуразрушена колиба, намираща се в далечния край на пристанището. Вътре беше тъмно, но един прожектор, прикрепен към покрива, осветяваше всяко ъгълче на паркинга. Двамата минаха през кръга от изкуствена светлина и се скриха надолу по тясната пътека, която водеше към един усамотен парк и кей, разположен на юг от пристанището.

Пътеката се извиваше успоредно на бетонната стена, свързваща скалистия вълнолом с кораловия риф, които образуваха кей, побиращ три-четири малки яхти. Затънтеният кей бе изоставен, само един стар дървен кораб беше останал завързан там.

Лиху и Чарли минаха покрай двама възрастни китайци, които се занимаваха с рибарските си мрежи.

После завиха надясно, отдалечиха се от водата и прекосиха тревната площ. В края на ливадата четирима местни мъже седяха около една сгъваема маса, разпъната близо до обществената тоалетна, и довършваха каса бира. От страната на океана имаше горичка от ниски палми. Наблизо бе паркиран стар ръждясал пикап. Типичен анклав на бедняци.

Навсякъде из Островите имаше такива групи от хора. Според закона всички плажове бяха публично достояние. Щом човек стигнеше до брега, никой не можеше да му пречи. Ето защо местните хавайци, изгонени от строителните предприемачи на хотели, се настаняваха буквално пред вратите им. И вече всяко място, където имаше публичен достъп до плажа, беше почти винаги заето. Понякога цели семейства висяха около обществените тоалетни и държавните плажове по всяко време на денонощието.

Тримата мъже на Лиху се вместваха в този пейзаж. И тримата имаха бронзовия загар на местните жители. Бяха едри, намусени и достатъчно злобни, за да пребият всеки, който ги безпокои.

На малка ивица пясък в далечния край на парка, между палмите и вълнолома, те бяха разпънали палатка. Оттам виждаха корабите, които влизаха в кея, както и пристанището на Хило.

Лиху клекна пред палатката им. Чарли изчезна в мрака зад оскъдната светлина на газената печка, сложена на скалите пред палатката. На единия котлон имаше мръсен тиган, а на другия — кафеник. Пламъкът излъчваше бледооранжева светлина, която едва-едва озаряваше мъжете.

И тримата чакаха Лиху да заговори.

— Колко курса направихте?

Човекът, който се намираше най-близо до него, отговори:

— Четири.

— Лодката трябва да се върне утре по някое време, така ли?

— Да. Ще се върне, веднага щом разтовари. Ако дойде след свечеряване, ще изчакаме, докато се стъмни, за да натоварим следващата партида.

— Къде товарите?

Мъжът посочи към края на малкия кей.

— Той спира там. Ние закарваме пикапа долу и никой не ни притеснява.

Лиху кимна.

— Остават още два-три товара и това ще бъде всичко. Не чакайте да се стъмни. Започнете да товарите веднага щом лодката пристигне. И майната им на приливите. Кажете му да тръгне веднага. Искам да останете тук още ден-два.

Мъжете не казаха нищо, но всеки знаеше, че товаренето през деня ще увеличи риска.

Лиху ги огледа.

— Има ли проблеми?

Никой не пророни дума.

— Разопаковахте ли следващия товар?

— Да. Скрихме го в онези големи стоманени тръби на пристанището.

Лиху кимна.

— Камионите с останалото вече са паркирани на летището. Два са. Ще дойдат на зазоряване. Преди да е станало нещо тук. След няколко часа отидете на мястото и чакайте. Разтоварете камионите и сложете нещата в тръбите.

Хората кимнаха, а Лиху продължи:

— Ако можете да натоварите всичко на два пъти, направете го.

— Това ли е всичко? — попита единият.

— Да. После изчезвате.

Тримата отново кимнаха. Лиху огледа групата. Никой не се обади.

— Ще се наспите, когато всичко свърши.

Лиху се изправи и се отдалечи от пламъка на печката. Чарли излезе от мрака и тръгна след него.

 

 

Зазоряваше се, когато Хоторн престана да задава въпроси на Девлин. Тули задряма на стола. Девлин търпеливо изчака генерала, после започна да пита.

— И така, вие водите войниците от „Шофийлд“ дотук, за да се превъоръжат и да се обучават?

— Да.

— И това продължава вече осем месеца?

— Да — отговори Хоторн. — Нямаме гаубици, нито танкове. Само леко въоръжение. Обикновено изпращаме бригади в пълно бойно снаряжение. Щеше да бъде по-добре, ако товарехме старите оръжия в Пърл, вместо да влачим всичко дотук, но не мога да рискувам да оставя войниците невъоръжени, макар и за няколко часа. Донасяме новите оръжия тук, изпращаме хората, правим размяната и после транспортираме старите оръжия обратно на Острова.

— И ги пренасяте с кораби?

— Да. Това е най-евтиният начин.

— А как стигаше оръжието до корабите?

— С камион от Похакулоа до Хило или до военната база в Кайуахи.

— По Садъл Роуд?

— Тук има само един път, господин Девлин.

— И някъде по Садъл Роуд един от вашите камиони е разтоварвал един-два сандъка.

— Не е било възможно да изхвърлят ей така някой сандък. Трябвало е да ги разменят със запечатани. Със същите номера по описа.

— Предполагам, че е ставало така. Мъглата и дъждът около Хило са толкова гъсти, че не се вижда на повече от десет метра. Последният камион от конвоя е спирал, без другите да забележат. Но цялата работа не е могла да се осъществи без съдействието на вътрешен човек.

Хоторн не отговори.

— Кой е бил той? — попита Девлин.

— Работим по случая.

Девлин не беше в настроение да протака разговора, но сдържа гнева си.

— Докъде стига корупцията? — тихо попита той.

— Доста високо.

— Колко от вашите хора са замесени?

Хоторн се забави с отговора.

— Това е военен въпрос.

— Не, и ако включва убийството на цивилно лице.

— Господин Кранстън ли имате предвид?

— Да.

— Нямате доказателства, че в убийството са участвали военни.

— Прикривате ли някого?

— Не.

— Ще разследвате ли вашите хора?

— Не ме притеснявайте, господин Девлин. Не съм в настроение.

— Знаете, че няма да се откажа от случая, докато не разбера кой е убил Били Кранстън.

Преди да отговори, Хоторн се замисли за миг. После, внимателно подбирайки думите си, каза:

— Идентифицирахме всички войници, които имат нещо общо с транспортирането на оръжия. Правим проверка, която ще ни покаже колко е било откраднато. Но въз основа на първите изчисления моите хора казват, че са участвали не по-малко от двайсет и пет души.

— Заедно с организаторите на операцията?

— Разследването ми ще обхване всички.

— Ще кажа само още нещо. Ако не беше Били Кранстън, който сам се е изправил срещу онези копелета, можеше никога да не разберете какво е станало с оръжията ви.

— Ако смъртта на Кранстън и кражбите на оръжията са свързани.

— Свързани са.

— Разбирам загрижеността ви, господин Девлин. Ще изясним и този въпрос. Извършителят на престъплението ще бъде наказан.

Девлин кимна.

— Един последен въпрос, господин Девлин.

— Да.

— Какво мислите за Кий?

— Той е психопат. Мрази всички. Способен е да убива. И смятам, че вече е обезумял.

— А хората му?

— Аматьори. Безработни и онеправдани. Необходимите за въоръжен бунт. Съмнявам се дали съзнават в каква каша са се забъркали. Но повечето ще последват Кий. Нямат избор.

— Разбирам.

— И така, генерале, какъв е вашият план?

— Моят план? Или ще се предадат, или ще ги избия. Всичките.

— Има ли значение фактът, че не знаете с колко души разполага Кий? Или колко заложници държи? Или къде се намират. Или какво иска Кий.

— Нещо друго, което желаете да ми кажете?

— Да. Кой стои в дъното на цялата работа, по дяволите? Кой дърпа конците на Кий? Кой краде оръжията ви?

— Всичко, което трябва да направите, господин Девлин, е да стоите мирно и кротко, да не ми пречите и да чакате. Преди тази история да свърши, ще знам това и куп други неща.

— Тогава остава само един въпрос.

— Какъв?

— Какво ще направите, когато Кий започне да избива заложниците?

 

 

След като Кий излезе от културния дом с младата хавайка, двама от хората му извлякоха навън тялото на Мун. Наредиха на жените да измият кръвта, която се бе размазала по плочките на пода.

Сетне жените се разпръснаха из залата на малки групи. Редуваха се да използват банята. Импровизираха нещо като спалня. Когато поискаха храна и вода, пазачите позволиха на две от тях да отидат до бакалията и да донесат каквото могат. Задоволиха се с плодове, хляб и студена консервирана храна.

Но ужасът не намаляваше. От деветте жени, на които Кий бе заповядал да се съблекат, три вече бяха изведени навън. Никоя не се върна. Останалите се бяха облекли, седяха и чакаха, надявайки се, че няма да ги повикат.

Лийлани седеше настрана и кипеше от гняв. Мястото й не беше там. Бе обещала на Девлин, че ще се прибере у дома. А тя остана, за да се погрижи за онзи глупав ресторант. Не успя да свърши онова, за което бе дошла, и сервира храната, за да докаже на себе си, че струва нещо. А сега беше заложница. Ако бе послушала Девлин, щеше да се измъкне от цялата тази бъркотия.

Стоеше сама в ъгъла на горещата и задушна заседателна зала и мислеше. Мозъкът й сякаш се бе вцепенил. Плачеше й се. Искаше й се да изкрещи. Хрумна й да се помоли на Бога. Опита се да измисли някакъв безмълвен зов за помощ към прадедите си и да усети духа им, но това само я накара да се почувства глупава и безпомощна. И после — в краен пристъп на негодувание — Лийлани се отказа от всичко и от всички — Девлин, прадедите си и жените в залата. И в следващия миг прозря истината. Мисълта я осени с такава внезапна сила, че тя се усмихна. Проклети мъже. Девлин не знаеше повече от нея. С изключение на едно. Той знаеше кой е непосредствения му враг. Девлин търсеше врага, разпознаваше проблема и се залавяше с него. Съсредоточаваше се само върху това. Лийлани беше обградена от уплашени и изпотени жени и хленчещи деца. Хваната в капан. Но изведнъж нищо нямаше значение. Въпреки жегата, жаждата и объркването, едно нещо беше ясно. Кий беше врагът. И той щеше да дойде за нея.

Лийлани стана и се приближи до един пазач. Лицето й беше безизразно, а главата — леко наведена. Поиска разрешение да отиде до банята. Мъжът кимна и й направи знак с дулото на пушката.

Тя бързо излезе от залата и тръгна по коридора. Тоалетната беше заета, а отпред чакаха още две жени. Отсъствието на движение, чакането и неизвестността я влудяваха. Но сега всичко това изчезна. Лийлани стоеше на опашката, мислеше, планираше и използваше въображението си.

Тя влезе в малката тоалетна и веднага се приближи до автомата. Купи си един тампон, влезе в кабинката, седна на тоалетната чиния и внимателно извади тампона от картонената обвивка. После бръкна в десния джоб на късите си панталони и извади карфица. Лийлани имаше план. Отчаян, но все пак план.

Когато се замисли защо прави това, през нея мина вълна на страх — досущ електрически шок. Изведнъж някой удари с приклада на пушката по металната врата на тоалетната и стомахът й се сви. Лийлани тихо изруга, сетне извика:

— Излизам!

Когато се върна в залата, тя видя, че на мястото й седи Рейчъл Стийл. Възрастната жена я гледаше. Едва забележимо й направи знак с глава.

В момента Лийлани нямаше желание да се занимава с нея. Имаше работа. Трябваше да мисли. Но в пламенните сини очи на възрастната дама имаше нещо толкова настоятелно, че Лийлани не можа да устои.

Тя прекоси нехайно стаята и седна до Рейчъл. Мнозина спяха, а будните тихо разговаряха.

Само двама пазачи наблюдаваха седемнайсетте жени и трите деца. Лийлани започна да мисли за бягство. Но първо трябваше да обърне внимание на възрастната жена.

— Ти си следващата — тихо каза Рейчъл, без да я поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че ще бъдеш следващата, която ще отведат.

— Защо мислиш така?

— Изненадана съм, че Кий още не го е сторил. Сигурно е зает.

— Направи ли го, ще съжалява.

— Добре. Бях убедена, че ако някой тук има смелост, това си ти.

Лийлани се обърна към Рейчъл, но не каза нищо.

— Пък и имам чувството, че работиш с Девлин.

Лийлани отново се уплаши и попита:

— Какво? Откъде ти хрумна?

— Не се притеснявай. Не мисля, че някой знае за това.

— Защо мислиш така?

— Ами, вероятно женска интуиция.

— Твоята интуиция?

— От стаята си виждам много неща. И малко логика. Двама непознати в града по едно и също време. Използват един и същи уличен телефон. Ти и Девлин си приличате.

— Как?

— Не знам точно. Гняв. Ожесточеност. Може би просто не се страхувате. Както и да е, мила моя. Искам да ти кажа, че имам пистолет. И нямам абсолютно никаква представа какво да правя с него.

Този път Лийлани се постара да не поглежда Рейчъл и тихо попита:

— Имаш пистолет?

— Да. Но не знам как да го използвам. Ти знаеш ли?

— Откъде го взе?

— На Девлин е. Видях как го оставя в багажника на колата си. Когато военните камиони и хората на Кий дойдоха в града, отидох на паркинга и го взех. Оставих ключовете на задната гума — там, където ги бе сложил Девлин.

За минута Лийлани не каза нищо, сетне попита:

— Къде е пистолетът?

— В колана ми. Едно от предимствата на възрастта е, че те прави по-малко привлекателна за мъже като тези тук. Но и без това нямаше да им позволя да ме докоснат.

Лийлани я погледна. Рейчъл бе облечена в широк памучен панталон и пуловер, които скриваха очертанията на оръжието.

— Малък е, но съм убедена, че ще бъде полезен — добави възрастната жена.

Двете се умълчаха.

— Знаеш ли как да боравиш с него? — попита Рейчъл.

— Револвер ли е или автоматичен?

— Не знам.

— Има ли барабан, който се върти?

— Не. Всичко е в едно. Правоъгълен е.

— Да. Знам как да боравя с него.

— Тогава ще ти го дам. Да легнем. Все едно ще спим. Ще се обърнем една към друга. Хайде, легни.

Сковано и непохватно Рейчъл се отпусна на пода и бавно се премести под масата. Лийлани легна с лице към нея.

Възрастната жена бръкна в колана си и извади малък пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър. Лийлани бавно протегна ръка и го взе. Металът бе затоплен от тялото на Рейчъл. Оръжието беше гладко и странно успокояващо.

Лийлани внимателно доближи пистолета до лицето си. Издърпа затвора назад и видя как един патрон влезе в гнездото. Не посмя да извади пълнителя, за да провери колко патрона има в пистолета. Реши, че Девлин едва ли би й дал незареден пистолет. Ала нямаше представа колко патрона побира беретата. Оръжията не я привличаха, но сега се радваше, че баща й я научи да стреля.

Бавно спусна петлето и пъхна пистолета в късите си панталони. Замисли се как да застреля Сам Кий. Трябваше да влезе в някоя стая с него, без да я претърсват. Да извади беретата, да зареди, да натисне спусъка и да стреля — отново и отново, докато всичко свърши. Ами ако се наложеше да застреля още някой? Дали изобщо щеше да съумее да извади оръжието, преди да я убият? Или преди Кий да извади пистолета си и да я застреля? За миг Лийлани реши, че идеята е неосъществима. Нямаше да може да измъкне беретата. После си представи как Кий ще й каже да свали дрехите си. Този път, за да я изнасили и унижи. Пред хората си. Представи си подигравателната му физиономия. Сетне вдигна фланелката си и пъхна пистолета колкото е възможно по-навътре в панталона.