Джон Кларксън
Хавайска жега (25)

23.

От офиса на Кий Девлин се върна във „Вилидж Ин“. Рейчъл тъкмо излизаше с плика, който й бе оставил.

— Девлин — каза тя, — имаш ли чек? Не искам да държа големи суми тук. Все си мисля, че ще ги изгубя.

— Нямам чекове, Рейчъл.

— Така ли? — Тя се замисли за секунда, сетне извика след него. — Ами тогава защо не ми платиш, когато си тръгнеш?

Рейчъл махна очилата си и го погледна. Нямаше представа, че той току-що е осакатил трима главорези. Но след като го огледа добре, тя осъзна, че има нещо. Рейчъл се разтревожи и отстъпи назад.

— Съжалявам. Всичко наред ли е?

— Да, Рейчъл, всичко е наред. Запази стаята ми, но ако някой ме търси, аз съм се преместил и ти не знаеш къде.

— О, боже! Не съм свикнала с такива неща.

— Само казвай, че съм заминал.

— Разбирам.

Девлин кимна и влезе в стаята си. Облече фланелка и нахлузи туристическите си обувки. Сложи в пътническата си чанта зиг зауера, хавлия, бански и шише с вода. Пъхна малката „Берета“ в кобура на колана си, излезе и тръгна на запад. Увери се, че никой не го следи.

Докато вървеше, той се освобождаваше от напрежението. Замисли се как Кий бе устроил засадата в тропическата гора. Когато бе напуснал града тогава, Девлин не бе забелязал да го следят. Съмняваше се дали Кий и хората му знаеха да следят професионално. За да го сторят, те се нуждаеха най-малко от три превозни средства и от шофьори, които да поддържат радиовръзка и да знаят какво да правят. Накрая реши, че вероятно бяха разположили хора по пътя. Това беше възможно. Кола под наем лесно се забелязваше в район, където повечето хора караха пикапи. През градчето минаваше само един път. Кий имаше много главорези. Да не говорим за техните братовчеди и приятели. Областта Пуна изведнъж заприлича на затънтено селце в Апалачите, където зад всяка скала, храст и падина дебнеха очи и уши. Девлин се чувстваше по-добре като върви, отколкото в колата под наем. Виждаше всичко около себе си. Дори някой да забележеше, че Лийлани го качва в пикапа си, това щеше да изглежда случайно.

Той измина километър и половина на запад, после зави на юг, към океана. Тялото му изгаряше адреналина, останал от схватката. Краката му се отпуснаха. Слънцето топлеше гърба му.

В същия миг някакъв автомобил спря зад него. Той извади беретата в мига, в който обърна глава. Съзря лицето на Лийлани и се успокои. Бързо огледа магистралата, не видя коли, отвори вратата и се качи. Лийлани потегли веднага.

Девлин прибра пистолета в кобура и се излегна на седалката, за да не го виждат.

— Ти си тема номер едно в Кахоа — заяви Лийлани.

— Хм.

— Кий се появи след около десет минути. Побесня. Крещеше на всички. Ченгетата дойдоха. Хората казват, че щели да те търсят.

— Добре. Узна ли нещо за ранчото на Кий?

— Най-доброто, което можах да направя, без да задавам въпроси, беше да разбера, че се намира в резервата Олаа. Някъде на север по магистрала 11.

— Справяш се отлично. Как получаваш всичката тази информация?

— Предимно от Уолтър и от жените. В града има много жени. Повечето са самотни майки, препитаващи се от социални помощи.

— Как те възприемат?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си малко по-…

— Какво?

— Ами, обаятелна.

— Обаятелна?

— Привлекателна.

— Привлекателна?

— На какво прилича това? Сама си просиш комплименти.

Лийлани се засмя. Девлин да се почувства добре.

— Да. Харесва ми, като говориш така. Не, аз не съм работничка като тях. Малцина от тях ме мразят. Но знаят, че няма да остана дълго тук. И са пресметнали, че когато замина, в града ще има едно свободно работно място.

— Ясно.

— Но какво направи с онези типове? Наложи се да закарат в болницата и тримата.

Девлин изведнъж се вкамени. Тя съжали, че е задала въпроса. Атмосферата в малкия пикап охладня и Девлин измънка:

— Ще оцелеят.

Скръсти ръце и се облегна назад. Лийлани млъкна и се загледа в пътя.

Тя стигна до края на магистрала 130 и свърна на запад по шосето, което вървеше успоредно на океана. По брега имаше застинала лава, която бе покрила земята, растителността и плажа. Девлин се взря в твърдата черна маса. Сякаш природата бе направила огромен ужасяващ паркинг. Всичко беше погребано под овъглените черни скали.

Лийлани кара още около километър и половина и стигна до една дървена бариера. Спря и посочи широката ивица лава на асфалтовия път.

— Оттам е минала лавата на път към океана. Вулканът е на около десет километра на северозапад.

— Толкова далеч?

— Да. Всичко в радиус от десет километра е засипано с лава. Заляла е цяло селище и един хубав плаж с черен пясък.

Девлин се вгледа в пространството от твърди камъни.

— Трябва да вървим пеша — каза Лийлани.

Тя изскочи от пикапа. Беше облякла памучни къси панталони и тясна червена фланелка с голямо деколте. Беше обула износени гуменки. По високото стройно тяло нямаше нищо, което да забавя крачките й. Сложи на гърба си малка раница, метна през рамо хавлия и тръгна, без да каже нито дума повече. Девлин имаше чувството, че ще му бъде трудно да крачи редом с нея.

Застиналата лава беше нагъната като гигантски пудинг, който се бе втвърдил до неравна черна маса. Нямаше мека почва, нито растителност или дупки и се вървеше лесно.

Тук-там имаше огромни пукнатини — някои широки около петнайсет сантиметра и дълбоки два метра. Докато ги прескачаше, Девлин усещаше топлината, излъчваща се от недрата на земята. След повече от три години лавата все още се охлаждаше.

Лийлани вървеше на стотина метра пред него. Бяха изминали половината път. Тя спря, за да се ориентира.

Той я настигна. Лийлани засенчи очи с ръка и каза:

— Погледни натам.

Девлин се обърна.

— Ако поради някаква причина не се върнем заедно, върви към назъбената скала. Онази, по която има ръждиви ивици. Стигнеш ли до нея, ще видиш пътя.

Девлин кимна. Тя се обърна в срещуположната страна и пак посочи.

— Виждаш ли трите палми, дето стърчат ей там?

— Да.

— Ако изостанеш от мен, върви към тях.

Той се взря в далечината, и видя някакво светлозелено пространство, което явно беше океанът.

— Там ли е плажът?

— Трябва да е там. Това е една голяма кипука.

— Какво?

— Място, покрай което лавата е текла, но е останало незасегнато. Има множество народни предания за това как лавата е заобиколила древните свещени места, където са се извършвали жертвоприношения. Те бележат къде са били древните пътища. Всички отиват към брега.

— Няма ли ги вече?

— Не. Свещените места са мъртви и забравени. Белите хора са им повлияли по-лошо и от лавата.

В онзи миг, когато слънцето напичаше огромната черна пустош, Лийлани приличаше на полинезийка повече от всякога. В нея имаше някаква енергия, която Девлин никога нямаше да почувства. Тя бързо се обърна и тръгна — с леки стъпки, напълно уверена в себе си и във всяка своя крачка.

Обувките на Девлин заскърцаха по лавата. Лийлани сякаш се плъзгаше. Той трябваше внимателно да слиза по падините, да се подпира на ръце и колене и да се катери по малките стръмни склонове. Тя сякаш набираше инерция, докато слизаше и после я използваше, за да се изкачи и да продължи напред. Девлин я остави да върви пред него. Беше му показала палмите, неговия ориентир.