Джон Кларксън
Хавайска жега (23)

21.

Лийлани тръгна към ресторант „Да“. Носеше малка чанта, в която имаше паста за зъби и нова четка. Не се нуждаеше от тях, но бе решила да изглежда така, сякаш е пазарувала. Щом се приближи до офиса на Кий, тя спря и се престори, че чете информационното табло на вратата на съседния магазин. Но всъщност крадешком гледаше през витрината. Лампите бяха запалени, но вътре като че ли нямаше никой. Лийлани се заслуша, но не чу говор или движение. Изведнъж вътре иззвъня телефон. Тя се стресна и бързо отмина.

В офиса Енгъл вдигна слушалката. Знаеше кой се обажда.

— Е, и? — изръмжа дрезгавият глас.

Адвокатът вече бе приготвил отговора си.

— Още нищо не е потвърдено. И двамата не са били в града през целия ден. Нашият приятел явно е спретнал посрещане на госта си. Но не разбрах как е минало празненството.

— По дяволите, какво ти става, Енгъл?

— Предпочитам да бъда дискретен.

— Премахнал ли е онзи досадник или не?

— Не знам.

— Да. Точно както предполагах.

Линията заглъхна, без Лиху да каже дочуване. Ала на Енгъл не му пукаше. Единственото му желание беше разговорът да приключи.

Лиху затвори и набра друг номер. В едно двуетажно бунгало, разположено в жилищния комплекс за офицери в казармата „Шофийлд“ на остров Оаху, иззвъня телефон. Полковник-лейтенант Джордж Уокър, който току-що се бе прибрал от нощния сеанс с Тей Уилямс, вдигна слушалката.

Уокър се наслаждаваше на съботната вечер сам, пиеше оригинално шотландско уиски, гледаше Си Ен Ен и четеше последното издание на един от четирите финансови вестника, за които се бе абонирал. Щом чу гласа от другия край на линията, той разбра, че спокойната му вечер е приключила.

— Адски много време ти отне, докато отговориш на съобщението на пейджъра — прогърмя гласът.

— Бях на полева работа. Върнах се преди малко. Затвори и ще ти се обадя.

— Така ли? Знам кое смрадливо поле си орал, войнико. Хайде, обади ми се. Важно е.

Уокър затвори. Не обичаше Лиху да му се обажда вкъщи. Знаеше, че компютризираната телефонна система в армията записва всеки разговор, проведен в базата. Никога не се обаждаше на Лиху оттам. Трябваше да отговори на проклетия пейджър.

Той остави вестника, евтиното уиски и монотонно бръмчащия телевизор и отиде при колата си. Погледна часовника. Минаваше единайсет, така че нямаше да е странно, ако излезе от базата да си купи нещо. В казармата имаше много магазини, но те не работеха непрекъснато.

Уокър мина покрай поста и се отправи към Уахиава. Спря на гара Ексън, остави колата близо до телефонните автомати и се обади на Лиху, който започна да говори, без да губи време.

— Добре. Слушай.

Уокър разбра, че устата на Лиху е пълна с храна. Представи си го как пръска слюнки и трохи в телефонната слушалка, докато говори.

— Трябва ми опис на всичко наше, което е изнесено от острова и на всичко, което още е там. Искам абсолютно всичко да бъде транспортирано до складовите помещения. Ясно ли е?

— Да.

— Тогава намери твоя човек от охраната и му кажи да ми се обади. Трябва да се погрижим за двама души. Схващаш ли?

— Кои?

— Какво ти пука кои са, да ти го начукам? Защо ти е да знаеш? Само се залови с графика, така че хората, които той иска да използва, да са свободни.

— За кога?

— Веднага. Колкото е възможно по-скоро.

— Ще отнеме време, докато се освободят.

— Направи го бързо.

Уокър се намръщи, но знаеше, че няма смисъл да спори.

— Добре.

— Обади ми се, когато получиш информацията и я обработиш. И стоката да е на пристанището. Ще дойда да взема описа.

— Къде ще се срещнем? — тихо попита Уокър.

Лиху бе поднесъл към устата си една варена скарида, но спря, за да се усмихне, докато отговаряше на въпроса.

— В дома на приятелката ти. Какво ще кажеш?

Лиху искаше да се увери, че Тей е на разположение, винаги когато Уокър пожелаеше.

— Чудесно — отговори Джордж. — Веднага ще уредя това.

Лиху пъхна скаридата в устата си, затвори телефона и каза:

— Обзалагам се, че ще го направиш, извратено копеле.

По време на работа полковник-лейтенантът не приемаше заповеди от никой с ранг по-малък от бригаден генерал. Но когато му се обадеше Лиху, Уокър слушаше така, сякаш онзи тип имаше пет звезди. Джордж се качи в колата си, спря на бензиностанцията на самообслужване и започна да зарежда резервоара. Докато чакаше, той се замисли за исканията на Лиху и записа нещо неразбираемо в тефтера си. По пътя за казармата Уокър планира всичко.

Когато паркира колата и влезе в бунгалото, Джордж вече имаше грубо очертан план как да изпълни заповедите на Лиху. По-голямата част беше лесна. С изключение на последното искане. Това щеше да бъде по-трудно. Но полковник-лейтенантът не бе направил кариера, без да разбира от нищо. Той отговаряше за снабдяването, транспорта и поддръжката на Двайсет и пета пехотна дивизия, в една от най-големите военни бази в Тихия океан.

Цялата информация за онова, което се пренасяше с кораби или оставаше скрито в тайните складове на Сам Кий, се съдържаше в закодираните файлове на персоналния компютър на Уокър. Нищо не се появяваше на военните компютри. Информацията в тях постоянно се записваше. Джордж ги използваше само за служебна работа. Съставянето, систематизирането и разпечатката на описа щеше да отнеме по-малко от час.

Уреждането на транспорта за останалата стока нямаше да е толкова лесно, но за Уокър затруднението щеше да бъде минимално. Работата по превозването на персонал, провизии и оръжие за дванайсетхилядната военна дивизия улесняваше изпращането на няколко превозни средства и на един хеликоптер. И това беше всичко необходимо, за да се пренесе останалата стока на Биг Айланд. Армията разполагаше с много транспортни средства. И всички бяха под контрола на Уокър.

Охраната обаче беше рискованата част от плана. Това означаваше да си има работа с Макуилямс. Лиху щеше да даде указания на Макуилямс, но Джордж трябваше да намери хора и да осигури транспорта. Уокър не обичаше да се занимава с Макуилямс. Все едно боравеше с експлозиви. Макуилямс беше смахнат. Инак не би правил за Лиху всички онези неща. Да, мислеше Уокър, трябваше внимателно да обмисли плана си.

По-рано използваха екипи от трима човека. Общо девет души. Всеки беше внимателно вербуван и корумпиран. Може би щеше да е по-добре, ако от всяка група избереше по един човек и съставеше нов екип. Не, не биваше да го прави. Щеше да настане голяма бъркотия. По-добре да избере един от съществуващите екипи. Да сведе до минимум риска. Да, така щеше да стори. Но само ако успееше да убеди Макуилямс, че идеята е негова. Уокър знаеше, че ще се справи. По един или друг начин.

Лиху щеше да получи онова, което искаше. Джордж отдавна бе свикнал да задоволява исканията на дебелака. Работеше за него от цяла вечност.

Припомни си първия път, когато Лиху се беше свързал с него. Тогава Уокър беше майор. Майор, който ще направи шеметна кариера, рече Лиху. И се оказа прав. По време на онзи пръв дискретен телефонен разговор дебелакът каза, че Уокър е важна личност. Ето защо искал да му направи услуга. Да се увери, че нищо няма да се случи на един офицер от неговия град. Неизвестно как Лиху бе разбрал, че Джордж проявява интерес към проститутки. Добави, че Уокър е твърде голяма клечка, за да се разхожда по улиците и да търси случайни курви. Предложи му жена със собствен апартамент. Място, където ще се погрижат за Уокър. И така започна всичко — с искането на Лиху да му направи услуга. За доброто на всички.

Тогава Джордж му повярва. И целта бе постигната. Останалото беше лесно. Добре пресметната комбинация от изнудване, проститутки и пари, която се оказа изключително печеливша. Лиху беше майстор на тези неща. След шест месеца вече контролираше изцяло бъдещия полковник-лейтенант.

За една година двамата разработиха ефикасен метод за използване на превозните средства на американската армия, за да изнасят марихуана от Хаваи. Уокър отговаряше за транспортирането на тонове хора, оръжие и снаряжение. Не беше трудно да скрие няколко килограма марихуана в някой двутонен военен камион. Или танк. Или понякога дори хеликоптер.

А движението на хора и боеприпаси беше почти непрестанно. Двайсет и пета пехотна дивизия бе разположена в казармата „Шофийлд“ в Оаху. Но обучението се провеждаше на около петстотин километра на юг от Биг Айланд, във военния център край Похакулоа.

Уокър изпитваше удоволствие от тактическото предизвикателство да пренася тонове хора, превозни средства и оръжие между Оаху и Хаваи.

Пък и имаха късмет. Федералната агенция за борба с наркотиците и правителството на Хаваи решиха да спрат търговията с марихуана, която петнеше доброто име на Хаваи. Агенцията предприе безмилостна кампания, извършвайки въоръжени нападения с хеликоптери, пръскане на насажденията с хербициди и отнемане на земите от собствениците им. За Лиху и партньорите му атаките бяха добре дошли. Те не само премахнаха конкуренцията. Постоянното присъствие на хеликоптерите осигуряваше на Лиху и на Уокър идеално прикритие за транспортните полети.

Конкуренцията се сви до минимум. Мрежата от информатори уведомяваше предварително Лиху за предстоящите нападения. Ако нивите му влизаха в мишената на полетите, Лиху просто ги окосяваше или се отказваше от тях. Дори да загубеше няколко декара, винаги имаше добра реколта, която му осигуряваше големи печалби. Усилията на агенцията увеличиха цената на първокачествената хавайска марихуана почти десет пъти. Кампанията не само помогна на Лиху да създаде монопол върху производството, но и му гарантира, че всяко растение, което посадеше, ще повиши стойността си.

А хората на Уокър нито веднъж не нарушиха мерките за сигурност. Военните камиони не се претърсваха. Лиху не загуби нито една доставка.

На няколко пъти имаше леки премеждия, но той и хората му се оправиха. От време на време възникваше инцидент. Една внезапна смърт, която изглеждаше като резултат от схватка с ножове между двама пияни офицери. За Уокър премеждията бяха изключения, които потвърждаваха маниакалното бюрократично правило, че нищо не е съвършено. Но рисковете можеха да бъдат сведени до минимум. Той бе намалил основната си група, която не наброяваше повече от двайсет и един човека. Беше ги организирал в класически военни структури от по трима. Всеки екип беше изолиран от другите. Никой от хората му не знаеше какво пренасят. Кий прибираше реколтата и я слагаше в различни контейнери, използвани от армията. Всичко приличаше на бойно снаряжение. Уокър никога не използваше един и същи екип два пъти. И всяка операция се охраняваше от различен тричленен екип, съставен от избрани от Макуилямс войници.

Но всичко това беше прелюдия към настоящата операция. Бе им се предоставила възможност, каквато се среща веднъж в живота. Лиху и Уокър просто приложиха старата система към новия продукт. Много по-доходен от марихуаната. Но неизвестно защо, Лиху искаше да приключат бързо. Явно нещо не беше наред. Уокър нямаше представа какво е то. Но не му пукаше. Колкото по-скоро свършеше операцията, толкова по-добре за него. Веднага след това щеше да разполага с финансовите средства, необходими за да прекара още много следобеди с Тей Уилямс.

Полковник-лейтенантът незабавно пристъпи към действие. Приближи се до бюрото и включи мощния си четиристотинмегабайтов компютър. После отвори едно чекмедже и извади малък плик, който съдържаше косъмчета от триъгълника между краката на Тей. Уокър вдъхна уханието. Докосна ги, сетне сложи ръка на възбудения си пенис и леко го стисна. По члена му още имаше болезнени места — там, където камшикът на Тей го беше дисциплинирал. Замисли се за нея. Изпита желание да се измъкне веднага от казармата. Да се качи в колата и да отиде в града. Скоро щеше да се пенсионира, да си построи малка къща някъде на острова и да заживее там с Тей. Да я пази само за себе си. Идеята предизвика световъртеж. С неимоверно усилие той прогони образа от мислите си и погледна курсора, трепкащ на синия монитор. Въздъхна дълбоко, прибра плика и постави пръсти на клавиатурата. Набра паролата, която щеше да му открие достъп до базата данни и да преведе закодираната информация.