Джон Кларксън
Хавайска жега (32)

30.

Девлин проследи с поглед Лийлани и влезе в къщата. Тули беше буден и ядеше. Девлин изведнъж огладня толкова много, че си направи сандвич от консервираното месо.

— Довечера пак ще ходим на гости — каза той.

Тули свъси вежди.

— Този път на кого?

— Приятелско посещение. Но вземи мозберга за всеки случай.

Слънцето започваше да залязва, когато двамата спряха пред порутената дървена къща на Лайман. Този път шофираше Девлин. Брадатият мъж с обезумял поглед, който седеше на верандата, имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да скочи и да се втурне в гъстата плетеница от тропическа растителност, обграждаща къщата.

Лайман бе подпрял крака на парапета, който опасваше тясната веранда на полуразрушената къща. Един дебел ротвайлер се вторачи в Девлин и Тули. Девлин не беше в настроение да се бие с кучета. Нито Тули. Самоанецът застана до отворената врата на автомобила и зареди мозберга.

Девлин тръгна към верандата. Спря на пет крачки от нея и се усмихна на Лайман.

— Аз съм Джак Девлин. Приятел съм на Джон Съншайн. Познавах го като Били Кранстън. Лайман ли се казваш?

— Да.

— Може ли да се кача при теб?

— Добре.

— А кучето?

— Само не прави резки движения и не викай.

Девлин се приближи до верандата. Тули остана там, където беше. Ротвайлерът бавно се изправи. Девлин стигна до него, клекна и протегна ръка.

— Добро момиче — каза Лайман.

Кучето не си направи труда да помирише ръката на Девлин, но му позволи да погали голямата му глава. Девлин стана. Ротвайлерът бавно отиде от другата страна на Лайман и легна до стола му.

Лайман беше облечен в износени джинси и яке. Нямаше риза, нито обувки, а през илиците на копчетата се виждаше, че няма и бельо.

Беше на около четирийсет и пет години, но изглеждаше на петдесет и пет. Лицето му беше повехнало и изпито като на болен физически и душевно човек. Косите и брадата му бяха стигнали до етапа, след който бяха спрели да растат, защото краищата просто падаха.

Но макар тялото да бе залиняло, в очите му пламтеше огън. Те бяха широко отворени и сияеха като на пророк от Стария завет.

Девлин седна на едно дървено столче в ъгъла на верандата и си почина за миг. Искаше уплашеното изражение в очите на Лайман да изчезне.

— Добре ли си? — попита Девлин.

— Малко съм нервен. Треперя.

— Ами няма какво да се притесняваш от мен. Не съм дошъл тук, за да ти сторя нещо лошо.

Лайман пое дълбоко въздух и въздъхна.

— Не е заради теб. Аз съм си такъв. Нервите ми са обтегнати. Знам за теб. Били каза, че ще дойдеш.

— Казал ти е, че ще дойда тук?

— Не точно ти, а хора, които го преследват. Много хора.

— Така ли?

— Да. Джон беше пророк. Знаеше защо е на тази земя. Имаше мисия.

— Каква?

— Не знам точно.

Лайман отново пое дълбоко въздух и го издиша потрепервайки.

— Искам да ти задам няколко въпроса — рече Девлин.

— За Джони ли?

— Да.

— Джони имаше видения. Трябвало да му кажа, когато дойдеш тук.

— Какви видения?

— От тревата. Като на богоизбраните. Всички богоизбрани са пушели трева. Пише го в Библията. Христос също. И Кришна. Всички мистици и Бодхисатва^[1]. Джони знаеше, че ще настъпят лоши времена.

— Защо?

— Човекът злоупотреби с Божията любов. Човекът иска да намери любов. Използва Божията трева. Божието изобилие. Природата. Но вече не можем да го правим. Градината е замърсена.

— От какво?

— Омраза. Оръжия за унищожение.

— Така ли каза Джон?

Ръцете на Лайман леко потрепериха. Той кимна.

— Да.

— Какво имаш предвид под оръжия за унищожение?

— Виждал ли си какво е война?

— Да.

— И аз. Участвах в една война. Затова съм такъв. Не мога да се храня. Да спя. Дълго време не мога да ходя по голяма нужда. Единственото, което помага, е благословията на тревата, но те заключват, ако разберат, че я пушиш. Ако те хванат, разбира се.

Девлин седеше и слушаше.

— Заключват те. Изпращат бойните машини да те шпионират. Да връхлитат. Накъсват тревата. Изгонват те от градината и те изпращат в ада.

— Полицията ли имаш предвид?

— Полицията. Армията. Агенцията по наркотиците. Всички. Връхлитат право върху теб.

— С хеликоптери?

— Досущ както във Виетнам.

— Напоследък виждал ли си хеликоптери?

— О, да. Снощи. Тази сутрин. Сновяха напред-назад. Събират оръжията за унищожение. Искат да ги насочат срещу хората. Да наранят децата на Бога.

— Събират?

— Да.

— Знаеш ли колко оръжия имат?

Лайман изведнъж стана и Девлин ясно видя колко е мършав. Хрумна му, че Лайман може да е болен от рак.

— Извинявай. Трябва да се изпикая.

Девлин кимна и остана на столчето. Заслуша се в звуците, идващи от банята, после долови мириса на горяща марихуана. Лайман се върна с дебела цигара. Обви я в шепи и всмукна четири-пет пъти, вдишвайки дълбоко. Изпуши половин цигара само за няколко секунди. Очите му не загубиха обезумялото си изражение, но стана по-спокоен и ръцете му спряха да треперят.

— И така, Лайман, за онези оръжия. Имаш ли представа колко са?

— Много. Джон знаеше. Той ги видя. Аз също.

— Къде?

Лайман махна неопределено с ръка.

— Там. В усамотените райони наоколо. Ходихме на всички места. В тропическата гора. Горе при вулкана. Навсякъде.

— Това ли правеше Джон в деня, когато го убиха?

— Не знам какво точно е правил тогава. Но Джон знаеше какво върши. Не беше случайност. Беше решил да спре всичко това. Каза, че щял да раздава правосъдие. Мисля, че се готвеше да започне да ги избива, но те го изпревариха. Не предполагаха, че Джон е способен да го направи, ала той го стори. Той беше борец за справедливост. Не се страхуваше от никого.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Сражавах се рамо до рамо с него.

— Тогава може би и ти си борец за справедливост.

Девлин не отговори.

— Ти си един от воините, които Джон повика, за да се бият с тях, нали?

— Предполагам.

— Повечето хора гледаха на него по различен начин. Аз също. Той беше миролюбив. Но ти си чел за Исус в храма, нали? Не си ли се замислял как един-единствен човек отива и ги изритва оттам? Лихварите. Хората с власт. Джони беше борец за справедливост. Изобщо не се страхуваше от тях. Но аз вече много се страхувам. Безполезен съм. Нямам сили. Но Джони имаше.

— Каза ли ти на колко места са скрити оръжията?

— Да. Навсякъде. На четири-пет места. Из цялата градина. Но сега това няма значение.

— Защо?

— Оръжията са събрани. Казах ти.

— Как? Кой ги е събрал?

— Хеликоптерът. Вероятно и камионите. Понякога използват камиони. Военни.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Чух ги.

— През последните два дни ли?

— Да.

— Къде видя камионите?

— Този път имаше само хеликоптери. Там, където по-рано беше Калапана. Дяволите скриха оръжията в дългия тунел от лава. Ние с Джон ги видяхме. Аз не съм виждал другите места, но Джон ходи навсякъде. Знаеше ги всичките. Видях хеликоптера. Чух го да бръмчи в небето три пъти.

— Знаеш ли кой уби Джон?

Лайман го погледна за секунда, после извърна очи.

— Знаеш ли? — повтори Девлин.

— А ти?

— Сам Кий?

Лайман кимна.

— Може би. Сам Кий е силен. Гадно копеле. Но аз не мисля, че е могъл да убие Джони. Освен ако Джон не е искал.

— Тогава кой го е направил?

Лайман изпуши марихуаната и стана.

— Господарите на войната, ето кой.

После се вторачи безучастно в полето пред къщата. Мозъкът му се освободи от напрегнатия размисъл. Девлин имаше чувството, че Лайман го бе отпратил, без да си прави труда да му каже да си върви. Девлин не знаеше дали да се ядоса, или да се натъжи. Стана от столчето и реши, че изпитва по малко и от двете чувства.