Джон Кларксън
Хавайска жега (35)

33.

Началникът на полицията, майор Крофорд Олохана, седеше в първата кола от кервана, който с вой на сирени се носеше към ранчото на Кий. По магистрала 11 фучаха петнайсет полицейски автомобила. Шофьорът на Олохана познаваше района достатъчно добре, за да намери ранчото, без да обърка пътя. Майорът бе събрал всички свободни ченгета на острова и четирийсет минути, след като Хоторн му се обади, колоната от полицейски коли спря пред счупената порта на Кий. Олохана слезе, застана до патрулната кола и погледна двора. Единственият звук, който чу, беше воя на оцелелите кучета. Майорът вдигна бинокъла „Минолта“ и внимателно огледа района. Не забеляза никакво движение.

Видя сгърчените на земята трупове, отворената врата на бараката и къщата. Вгледа се във всеки прозорец. Нищо. Претърси с поглед обгорения хребет на запад. И там нищо не помръдваше.

Върна се в колата и каза на шофьора да влезе в ранчото. Бавно. Последваха ги още четири полицейски коли. Когато отново слезе и никой не го застреля, Олохана се приближи до първата барака. Един поглед в помещението го увери, че военният доклад отговаря на истината. Кий бе оставил близо една трета от оръжията и половината амуниции.

Майорът се обърна към полицаите и попита:

— Как се казваше генералът от „Шофийлд“?

Преди някой да успее да отговори, едно униформено ченге се втурна в бараката. Очите му щяха да изскочат.

— Сър!

— Какво има?

— Търсят ви по полицейското радио. В Хило се нуждаят от вас. Някой току-що е взривил един камион в Кахоа.

Олохана погледна младия полицай. Не помръдна. Другите, които бяха влезли в бараката, също останаха неподвижни.

Майорът бавно поклати глава и измърмори:

— Да им го начукам.

Лийлани разговаряше с Уолтър, когато хората на Кий започнаха да пристигат в града. Тя седеше до масата и преглеждаше поръчките. Нямаше представа колко коли се бяха събрали на Мейн стрийт. Ако бе погледнала навън и бе видяла хората, които се трупаха пред офиса на Кий, тя щеше да грабне малката си брезентова раница и да хукне към паркинга пред „Вилидж Ин“. Но Лийлани не бързаше да се сбогува с Уолтър. Той се бе държал мило с нея и сякаш за да я накара да се почувства още по-зле, не приемаше добре внезапното й заминаване.

Той въздъхна и рече:

— Не мислех, че ще останеш дълго, но тръгваш доста внезапно. И не изглеждаш щастлива.

— Съжалявам. Време е да си вървя.

Уолтър знаеше, че тя няма да му каже каква е истинската причина за заминаването й. Нито какво я бе довело в Кахоа.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

Лийлани се трогна от загрижеността му. Имаше чувството, че раздялата с него е поредният провал в списъка й от несвършени задачи в Кахоа.

— Не. Ти вече направи достатъчно, Уолтър.

Ръкуваха се. Тя го целуна по бузата и се отправи към вратата. Приближи се до официалния вход, но не стигна по-надалеч. В същия миг пред офиса на Кий спряха два огромни военни камиона. Крещейки, Кий изскочи от единия. Лийлани се втрещи от вида му — в джинси и военни ботуши, гол до кръста и покрит със засъхнала кръв и мръсотия.

От офиса наизлязоха мъже. Онези, които бяха на улицата, се завтекоха към камионите. Кий ги наелектризира за броени секунди. Скочи на капака на камиона, с който бе дошъл, и изкрещя:

— Те идват за вас, момчета. Имате само една алтернатива — да се биете сега или да умрете като бездомни кучета по-късно.

Хората се втурнаха към него. Той издаваше заповеди, а те сновяха напред-назад, за да ги изпълняват. Годините на натрупван гняв, отчаянието, бедността и липсата на възможности намериха отдушник и възпламениха действията им.

Уили, Кимо и други двама оцелели след престрелката в ранчото започнаха да раздават оръжия.

— Барикадирайте пътищата — викаше Кий. — Никой да не излиза или да влиза тук. Заловете всички в този шибан град. Затворете ги в културния дом. Хайде, бързо!

Кий насочи пушката си към небето и нададе боен вик. Дори Лийлани беше хипнотизирана от него. И в същия миг осъзна, че е свидетелка на въоръжен бунт. Върна се в ресторанта точно когато Уолтър се показа да види кой крещи. Лийлани не знаеше какво да прави. Реши да избяга през кухнята, но трима от мъжете на Кий нахлуха в заведението. Единият блъсна Уолтър в стената, а другите двама се нахвърлиха върху Лийлани и я измъкнаха навън. Тя се съпротивляваше, но единият я удари в стомаха и изкрещя:

— Престани, кучко.

Тя се преви на две и загуби сили. Чуха се гърмежи. Главорезите на Кий обикаляха из магазините и изкарваха хората на улицата. Неколцина граждани оказаха съпротива, но бандитите се скупчиха около тях и ги укротиха с ритници.

Половин час по-късно Кий вече стоеше на покрива на „Вилидж Ин“ и гледаше през лазерния мерник. Пътищата от двете страни на града бяха блокирани. Четирима-петима мъже бяха препречили достъпа от източната част с коли и с камиони и стреляха по всяко превозно средство. Повечето автомобили и пикапи обръщаха незабавно, но един голям камион на телефонната компания бавно се насочи към града. Пред него вървеше полицай, който регулираше движението. Обърка се от задръстването и тръгна към барикадата, за да разбере какво става. Големият камион бавно го последва.

Кий видя как един от хората му се прицели с гранатомет „Драгун II“, зареден с противотанкова мина. Другите започнаха окуражително да се смеят. Вече бяха разбрали как да задействат мощното оръжие. Човекът стреля от седящо положение и откатът го повали на земята. Останалите нададоха одобрителни възгласи. Мината порази четиритонния камион с такава сила, че го повдигна на около три метра във въздуха. Кабината се пръсна на парчета и наоколо се разхвърчаха кабели. Останките от камиона рухнаха с трясък и образуваха димяща купчина.

Взривът стъписа всички. А секунда по-късно хората на Кий започнаха да викат и да стрелят във въздуха. Ченгето и телефонните техници се скриха в канавката.

— Задници — ухили се Кий и насочи мощния лазерен мерник надясно, докато съзря хората си в другия край на града.

Там имаше четирима души, които бяха блокирали пътя с няколко коли. Единият стоеше на покрива на едно от превозните средства и бе подпрял на тринога 7.62х51-милиметрова лека картечница М60. Други двама стояха на шосето. Всички държаха карабини М16.

Пред барикадата спряха два автомобила, които обърнаха веднага, щом главорезите на Кий размахаха оръжията. Но Кий забеляза един пълен човек, облечен в износени работни дрехи, който надничаше от пикапа си, за да види какво става. Кий го познаваше. Мъжът се казваше Едуард. Беше фермер и работеше в една овощна градина за авокадо на юг от града. Човекът слезе от пикапа си и извика нещо на хората, стоящи пред импровизираната барикада.

Кий сякаш чуваше думите му: „Какво става тук, по дяволите? Сигурно сте полудели. Що за бъркотия? Не можете така“.

— Застреляйте онова дебело копеле — измърмори Кий.

В същия миг един от бандитите насочи леката картечница М60 и откри огън по пикапа на фермера. Превозното средство подскочи и се огъна. Резервоарът избухна. Шофьорът се вцепени за миг, после бързо изскочи от пикапа и се хвърли в канавката. Другите също започнаха да стрелят. Кий се заслуша в далечната канонада и видя как потокът от куршуми обсипа горящата кабина на пикапа. Гумите експлодираха. Металът се разкъса. Хората му се смееха, но той измънка:

— Трябваше да стреляте по онзи шишко, а не по пикапа.

Кий прибра лазерния мерник и тръгна по покрива. Провря се през тесния отвор и слезе по стълбата, водеща към западния край на верандата. Бързо прекоси фоайето и излезе от хотела. После се отправи към офиса си.

Вниманието му беше привлечено от двама мъже, които се подаваха от прозорците на втория етаж на разнебитената дървена сграда и се опитваха да закачат нарисувано на ръка знаме на една греда, закована на парапета. На флага имаше грубо изображение на Кралския хавайски кръст и надпис: „Кралство Хаваи“.

Кий се обърна към Уили и попита:

— Колко от нашите хора дойдоха?

— Засега двайсет и пет.

— Добре. Ако през следващите няколко минути се появи някой, пусни го. Но после не. Има ли заложници в културния дом?

— След пет-десет минути.

— Добре.