Джон Кларксън
Хавайска жега (10)

8.

В осем часа същата вечер Девлин разглеждаше уличните табели и се опитваше да разбере как да стигне до Капиолани Булевард. За съжаление имената на улиците бяха сложни и си приличаха и трябваше да разчита на паметта и на доброто си чувство за ориентация.

Госпожа Банкс му бе казала, че Тули работи като охранител на заведение. Това означаваше, че Девлин трябва да претърси баровете и клубовете. Човек с уменията на Тули би работил на най-трудните места, където управата плаща най-много.

Девлин намери Капиолани Булевард, без да обикаля много. Светът на проститутките се забелязваше лесно. Неоновите реклами се виждаха от две пресечки.

Спря на малкия паркинг, който обслужваше комплекса. Беше рано и лесно намери свободно място.

Слезе от колата, погледна множеството сексуални атракции и реши да започне от центъра на квартала. Мина покрай редицата публични домове и кабарета, плати дванайсет долара и влезе в един бар.

В средата на заведението имаше квадратна сцена, около която седяха мъже. Зад сцената бе опънат екран, а до него се намираше павилионът на дисководещия. Барчето с напитките беше вляво.

Жената на сцената беше само по едва забележими бикини. Косите й бяха изрусени, краката — къси и набити, а гърдите — малки. Зърната бяха намазани с руж. Тя се приближи до един от клиентите и отърка изпотените си гърди в лицето му. Мъжът не се опита да я докосне, но я остави да се гърчи в скута му, колкото си иска. Сетне жената се втурна към друг посетител и завъртя полуголия си задник на коленете му. Доближи гърди до лицето на трети и после отново се качи на сцената.

Девлин не беше виждал подобен контакт в другите хавайски барове. Из оскъдно осветеното помещение се разхождаха още три момичета, които танцуваха около прехласнатите клиенти на клуба.

Девлин се приближи до барчето и си поръча „Хайнекен“, ала получи безалкохолна бира с обяснение, което не можа да чуе от гърмящата диско музика. Не беше трудно да се досети, че някой бе намерил вратичка в закона — отсъствието на лиценз за продажба на алкохол означаваше, че съответните власти не влизат да проверят дали има физически контакт между танцьорките и посетителите.

Едно високо момиче с каубойска шапка се приближи до Девлин и го попита дали иска интимен танц. Тя не успя да привлече вниманието му, защото младата жена на сцената бе смъкнала бикините си и усърдно показваше гениталиите си на клиентите наоколо.

Момичето с каубойската шапка не се отказа.

— Какво ще кажеш, юнако? Ще отидем ей там и ще се чувстваме удобно.

Тя посочи към балкона. Девлин се вгледа в онази слабо осветена част от клуба и видя две момичета, които енергично се въртяха на коленете на двама мъже. Изтръпна при мисълта, че един женски задник би могъл да го мачка толкова безмилостно. Особено ако беше възбуден.

— Колко ще ми платиш, ако ти позволя да го направиш? — попита той.

Момичето закачливо го ощипа и отговори:

— Не, глупчо, ти ще ми платиш.

— Така ли? Струва ми се, че ще ме заболи.

— Не и от моя мек и нежен задник.

— Не съм убеден. Колко?

— Двайсет долара за една песен.

Девлин извади двайсет долара и каза:

— Само разговорът с теб струва толкова. Познаваш ли един охранител на име Туулима Мафа? Тули, за по-кратко. Той е мой приятел. Тук ли работи?

Момичето поклати глава.

— Не. Аз съм тук само от няколко месеца. Попитай бармана Бил.

Девлин кимна и се усмихна.

— Благодаря.

— Сигурен ли си, че не искаш онзи танц? Длъжница съм ти.

— Обичам да танцувам прав. Какво ще кажеш за това?

Тя сбърчи чело в опит да се съсредоточи. Беше й позволено да върти задник в скута на мъжете и да търка голите си гърди в лицата им, но да танцува с клиент — едва ли.

— Не, не може — отговори момичето. — Това означава да ме докосваш. Пък и няма място.

— Е, тогава ще пасувам — усмихна се Девлин.

Тя отвърна на усмивката му, пъхна двайсетте долара в чантичката, която носеше, и отмина, търсейки поредната жертва.

Девлин се обърна към бармана.

— Хей, Бил — извика той. — Казвам се Девлин. Търся Туулима Мафа. Тули. Чух, че работел като охрана някъде тук. Познаваш ли го?

Барманът поклати глава, но не каза нищо. Девлин разбра, че няма да стигне доникъде и се отказа. Излезе от бара и продължи разходката из света на проститутките.

Никой не бе чувал за Тули. Посъветваха го да пита в „Клуб 44“ и „При Софи“ на Кеамоку авеню. Когато влезе във второто заведение, Девлин разбра, че се движи надолу по скалата на клубовете за стриптийз.

Докато караше из квартала, той прокле Тули, задето не се беше свързал с госпожа Банкс.

Това не беше съвременният туризъм на Хаваи, а едновремешните улици с червени фенери, където обслужваха моряци и войници. Градоначалниците многократно се бяха клели, че ще разчистят тези места, но бяха успели само да построят тук-там по някой асфалтиран паркинг.

Девлин остави колата на един ъгъл. След сблъсъка предишната нощ той се бе погрижил да се въоръжи. Избра зиг зауера. Извади го, пъхна нова пачка с патрони, сложи го в кобура и слезе от колата.

Намираше се в район, който останалата част от Хонолулу се бе опитала да забрави. Сградите бяха от Втората световна война. Повечето бяха дървени и не по-високи от три етажа. Улиците бяха оскъдно осветени. Занемарени. Мръсни. И страшни.

Девлин мина покрай един мръсен бар, където четири приятни на вид корейки чакаха да им донесат питиетата. Освен тях в заведението имаше само един мъж, който пиеше бира. Възрастната съдържателка стана и се насочи към Девлин. Той продължи да върви. Прекоси Кинг стрийт, пренебрегвайки двама дрипави пияници, които прекъснаха спора си за половин литър вино, за да го огледат. Всички се вторачваха в него, защото явно не беше местен. Той разбра, че мястото му не е на тази улица.

Погледна часовника си. Беше гладен и реши да хапне нещо. Избра един китайски ресторант и се настани на маса за шестима. На другия край седяха двама възрастни китайци. Всеки се бе усамотил и не обръщаше внимание на другите. Това беше благоразумното поведение по тия места.

Храната беше евтина и сготвена добре. Ориенталката, която имаше такъв вид, сякаш бе работила осемнайсет часа, се дотътри до Девлин и направи всичко възможно да му се усмихне. Той си поръча зеленчуци на пара, ориз и риба.

Нямаше какво да прави, докато чакаше храната, затова огледа ресторанта. Опита се да преброи колко неща не бяха наред — от мръсния под до влажния таван. Заведението беше влажно, но уютно. Девлин реши, че това е така, защото служителите работеха усилено. Уморената сервитьорка, шефът с мръсната фланелка и очила с дебели черни рамки и помощник-келнерите — всички си вършеха работата добре. Храната беше топла. Сервираха я бързо. Разчистиха незабавно.

Клиентите не изглеждаха толкова опасни, колкото повечето хора на улицата.

Девлин плати и излезе от заведението. Дрехите му се бяха просмукали с тежкия мирис на китайските гозби.

Отби се в още три клуба и попита за Тули, но никой не знаеше нищо. После се сети за един клуб, където се хранеха предимно самоанци.

Вътре имаше само петима, но заведението изглеждаше пълно. Четиримата самоанци бяха едри и всеки тежеше около сто и петдесет килограма. Петият беше мършав филипинец. Барманката беше огромна самоанка.

Девлин се усмихна учтиво и си поръча бира. Сетне я попита дали познава Тули.

Тя отвърна на усмивката му, разкривайки липсата на един от предните си зъби и отговори:

— Да, познавам го. Той идва понякога тук след работа. От време на време работи в „Хуба Хуба“. Не знам дали тази вечер ще бъде там.

— Хей, ако го видиш, кажи му, че Джак Девлин го търси. Да се обади на госпожа Банкс. Той знае телефонния номер. Ще му предадеш ли това?

— Да, разбира се.

Девлин й даде пет долара и й благодари. После се отправи към вратата, опитвайки се да не поглежда в очите грамадните самоанци, които се бяха вторачили в него.

Върна се на улицата, минавайки покрай две повехнали проститутки, които стояха на един слабо осветен ъгъл и тръгна към „Хуба Хуба“. Това беше един порутен клуб за стриптийз, който навремето беше главната атракция в района. На външната стена бяха изложени черно-бели фотографии на стриптийзьорките, които, съдейки по облеклото и избледнелите снимки, вероятно бяха работили там някъде през 50-те.

Една млада наркоманка, облечена в тесни джинси и бял пуловер, се беше свила на безлюдната площадка на входа. Погледна Девлин и това го накара да изпита неудобство. Момичето имаше хубаво тяло и беше красиво.

Влезе в клуба и се озова сред безброй неонови светлини. Навсякъде имаше реклами за бира „Будвайзер“. Всичко беше старо и мръсно — мебелите, подът и дори барманът.

Девлин погледна правоъгълното барче вдясно и мина покрай двама късо подстригани млади мъже, които играеха комар. Изглеждаха в добра форма и бяха облечени в джинси и ризи с къси ръкави. Сигурно бяха войници в отпуск.

Девлин се намираше в голямото помещение, което представляваше главната част на клуба. В средата имаше дълга пътека, оградена от столове. Зад тях бяха наредени маси. Девлин се замисли за стотиците, вероятно хиляди жени, които през годините се бяха събличали на онази пътека.

Тази вечер на пътеката се въртеше една ентусиазирана брюнетка, облечена в оскъдно болеро, която беше най-малко на четирийсет и пет години. От старите тонколони се разнасяше весела мелодия, съответстваща на облеклото й. Девлин се изненада, като видя, че почти всички места около пътеката са заети. Току-що бе посетил добре осветени и чисти заведения с десетки хубави жени — съвсем голи, млади, дружелюбни и енергични. Защо мъжете бяха избрали това място? Сигурно алкохолът беше много по-евтин.

Девлин спря за миг, опитвайки се да реши дали такова потискащо заведение има нужда от охранител, когато един тантурест мускулест тип на около шейсет години се приближи до него и с дрезгав глас каза:

— Хей, приятел, или седни и си купи нещо за пиене, или се разкарай.

Девлин погледна неприятния човек. Носът му беше чип. Главата му беше покрита с оредели щръкнали сиви косми. Лицето му беше небръснато, а зъбите — развалени. Тялото му миришеше на вкиснато и дъхът му беше лош. И пръскаше слюнки, докато говореше.

Девлин овладя яростта и се усмихна насила.

— Виж какво, търся един човек. Казаха ми, че работи тук като охранител. Туулима Мафа. Тули. Имам работа за него. Знаеш ли дали ще дойде тази вечер?

— Хей — рече противното старче, — ти чуваш ли какво ти говоря или не? Или си купи пиене, или изчезвай, да ти го начукам.

Девлин кипна и макар че не можеше да понася гадния му дъх, приближи лице до грозния управител.

— Никой не те моли да се правиш на много печен, старче. Този номер вече не минава. Защо не се откажеш? Попитах те съвсем любезно.

Мъжът стисна месестия си юмрук и посегна.

— Не вдигай проклетите си ръце, освен ако не искаш да ги счупя. Ако видиш Тули, кажи му, че Джак Девлин го търси. Ясно ли е? Разбера ли, че не си му казал, ще се върна.

Управителят отпусна ръка, ала беше по-смахнат, отколкото Девлин предполагаше, и започна да крещи:

— Разкарай се оттук, лайнар такъв. Ще ти строша главата, копеле. Махай се!

Девлин махна с ръка и се отказа. Обърна гръб на злобния немощен човек и излезе. Единственото му желание беше да се измъкне от клуба. По дяволите Тули. Ще намери някой друг.

Тръгна към колата си, отключи вратата и седна, когато един мъж, достатъчно едър, за да бъде борец по сумо, се показа на ъгъла. Чипоносият управител на клуб „Хуба Хуба“ тътреше крака зад гиганта и му крещеше указания. Грамадният мъж имаше такъв вид, сякаш го бяха вдигнали от сън или от масата и не изглеждаше доволен. Разгневеното чудовище беше голямо колкото половината кола на Девлин. Беше или от Самоа, или от островите Тонга.

— По дяволите — изруга Девлин.

Знаеше, че ако извади пистолета, щеше да се наложи да застреля великана. Ала не искаше да убива никого, особено тук. Но на проклетия паркинг имаше твърде много коли. Едва ли щеше да съумее да се измъкне навреме. Девлин удари с юмрук по волана. Съжали, че не бе повалил на пода противния дъртак от клуба. Наистина изпита желание да му счупи главата. Но първо трябваше да се справи с гиганта.

Девлин протегна ръка и взе вестника, който бе оставил на предната седалка. Нави го на стегнато руло. Великанът се приближи до колата. Коремът му беше толкова голям, че изпълни целия прозорец. Девлин видя, че е самоанец.

— Излез, лайнар такъв — изрева едрият мъж, после отвори вратата, като я блъсна назад толкова силно, че я откачи от пантите. После сграбчи вратата с две ръце, вдигна я и я огъна.

— Исусе! — извика Девлин.

Самоанецът пусна вратата и се обърна към Девлин, който заби пета в лявото му коляно. Сякаш ритна дърво. Гигантът само изсумтя и направи крачка назад. Ала това даде на Девлин време да скочи на крака и да замахне с навития на руло вестник към тестисите на самоанеца. Ала коремът на мъжа беше толкова огромен, че вестникът не стигна до мишената.

Тогава Девлин го блъсна с лявото си рамо в гърдите, отхвърляйки го още две крачки назад. Опита се да забие вестника в гърлото му, но стигна само до брадичката. Човекът беше толкова дебел, че Девлин не можеше да проникне никъде. Самоанецът удари Девлин по рамото и го повали върху колата. После разпери ръце, за да го сграбчи, но Девлин беше твърде бърз. Наведе се и се провря под ръцете му. Озова се зад него, стисна навития на руло вестник и с всичка сила удари самоанеца по левия бъбрек. Този път дебелакът изохка. Най-после го заболя. Девлин му нанесе още два удара, сетне самоанецът се надигна и блъсна Девлин с опакото на ръката си.

Девлин се олюля. Изведнъж някой — удивително силен — го хвана изотзад. Девлин долови вонята на стареца и побесня. Пусна вестника, сграбчи го за дясната китка, изви ръката му и го премести между себе си и самоанеца. Гигантът не можеше да измисли как да хване Девлин. Управителят се опита да го ритне заднишком. Девлин кипна от гняв, пъхна лявата си ръка под лакътя и счупи ръката му.

Злобният стар негодник започна да вие от болка. Девлин го ритна по задника и онзи се плъзна по лице на мръсната улица. На Девлин му писна. Приближи се до самоанеца и изръмжа:

— Разкарай се, инак ще те убия, копеле.

Грамадният мъж примига два пъти, отпусна ръце, обърна се и тръгна. Девлин не можеше да повярва на очите си, но самоанецът изглежда бе повярвал на думите му. Девлин извърна глава и видя каква е причината. Зад него стоеше Тули и го гледаше с широко отворени очи.

— О, братко, голяма работа си, човече.

— По дяволите — извика Девлин.

Тули започна да се смее — от все сърце, гръмогласно и обезоръжаващо. Смях, който съответстваше на огромното му тяло. И Тули беше самоанец. Не толкова голям, колкото мечока, който бе излязъл от „Хуба Хуба“, но по-едър от останалите. Тули заемаше пространство. Имаше присъствие. Естествена сила, с която всеки трябваше да се съобразява. Беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и четирийсет килограма. Но за разлика от сънародниците си не беше тлъст. По-голямата част от тялото му се състоеше от мускули и кости. Мафа беше най-близкото нещо до непобедима човешка бойна машина. Когато не се биеше, Тули беше щастлив и усмихнат човек, според когото всичко в живота бе направено за развлечение.

Изведнъж Девлин се почувства като пълен глупак. Беше помислил, че гневът му изплаши и прогони бияча от клуба.

— Защо работиш в тази смрадлива дупка? — попита той.

— Не работя тук, човече. Кой ти каза, че Тули работи тук?

— Цяла вечер те търся, по дяволите.

— Знам. Бил от „Шоу Уърлд“ ми каза, че някакъв огромен бял мъж ме търсел. Аз те проследих, човече.

— Защо онзи тип не ми каза, че работиш тук?

— Не работя тук — извика самоанецът. — Охранявам „Черната орхидея“, човече. Тули не работи в лайняни дупки за стриптийз. Имам хубава работа. На хубаво място. Няма стриптийз. Няма тъпи разгонени пияници. Какви ги вършиш, човече? Излизаш и веднага си навличаш белята, като ме няма.

Самоанецът отново започна да се смее.

— Видя ли какво направи онова копеле с моята кола? — изкрещя Девлин.

Това накара Тули да се разсмее още по-силно. Едва не се разплака. Девлин не издържа и също започна да се смее. Самоанецът махна с голямата си лапа.

— Ще я оправим, човече.

Той вдигна с една ръка вратата на колата и я хвърли на задната седалка.

После се приближи до управителя на „Хуба Хуба“, който бе коленичил и държеше счупената си ръка. Изведнъж Тули спря да се смее. Хвана стареца за врата и го изправи на крака. Сетне го зашлеви през лицето, за да привлече вниманието му.

— Хей, юнако? Ти ли правиш бели на моя приятел, а? — попита Тули и му удари още един шамар, разкървавявайки носа му. — Кажи де? А?

— Той ме заплаши — измърмори старчето.

— Имаш късмет, че само те е заплашил. Той е неумолим. Не е като мен. Счупи ти ръката, нали?

Докато говореше, Тули влачеше човека по тротоара. Блъсна го към сградата, претърси го и намери малък револвер „Чартър Армс“.

Самоанецът погледна с отвращение оръжието и рече:

— Добре че не си използвал това.

Сетне хвана револвера за дръжката и разби дулото в тухлената стена.

Доближи огромното си лице на два сантиметра от стареца и каза:

— Ако се заяждаш с нас, ще те натрошим като бебешкия ти револвер.

После го удари веднъж, счупвайки две от ребрата му. Управителят едва не загуби съзнание от болка.

— Запомни това, инак ще се върна и ще те пребия от бой.

Остави го и се качи в колата. Девлин седна зад волана. Тули отново започна да се смее и рече:

— Хайде, Джак. От летището ли взе тази кола?

— Не знам откъде са я намерили.

— Взета е под наем, нали?

— Да.

— Ти ли поемаш застраховката?

— Предполагам.

— Тогава карай на летището. Там има много коли. Тази е евтина. Все някой ще я закара в дома си. Вземи друга. После ще ми разкажеш каква работа имаш за мен.

— Добре.

Тули пак се запревива от смях. На Девлин съвсем не му беше смешно, но се усмихваше и клатеше глава, после започна да се смее заедно със самоанеца.