Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Девлин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Man’s Law, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителни корекции
hammster (2016)

Издание:

Джон Кларксън. Хавайска жега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

27.

Първото, което Девлин направи, когато влезе в безопасната къща, беше да даде на Тули празния пълнител на зиг зауера. После взе телефонната слушалка и се обади в „Пасифик Рим“. Веднага щом чу гласа на дежурния, той започна да говори.

— Обажда се Девлин. Съобщение за госпожа Банкс. Трябват ми две използвани коли. Докарайте ги утре в сигурната къща. Единият шофьор ще трябва да върне в Хило пикапа, който караме сега. Второ, ако е възможно, искам да знам точното местонахождение на ранчото на Кий не по-късно от утре по обед. Има ли съобщения за мен?

Имаше само едно. Девлин го изслуша, погледна часовника си и каза:

— Добре. Благодаря.

Затвори и набра друг номер. Оттам вдигнаха слушалката веднага.

— Лийлани? — попита Девлин.

— Да.

— Къде си?

— В кухнята на ресторанта.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Можеш ли да говориш?

— Не много дълго. Късно е.

— Добре. В съобщението си казваш, че имаш информация за хората на Кий.

— Да. Разбрах къде живеят някои от тях. Явно работят в ранчото му. Неколцина живеят тук. Филипинецът, онзи, мършавият, с когото ти се сби, живее в съседния град.

— Знаеш ли как се казва?

— Ейнджъл. Живее в южната част на града. Трябва да тръгнеш по Ред Роуд, сетне по Камайли Роуд и след около километър и половина да завиеш на север. Казаха, че предният двор е пълен с ръждясали коли, но мястото явно е хубаво. Малка ферма за авокадо. Къщата е отпред, а овощната градина — отзад. Има ниска каменна ограда.

— Откъде получи такова подробно описание?

— Казах им, че е невъзможно един такъв боклук да живее на хубаво място. И те ми описаха всичко. Исусе, хората в този град знаят всичко един за друг. Явно собствеността е на майка му.

— С майка си ли живее?

— И с братята, сестрите си и с техните съпрузи.

— Излязъл ли е от болницата?

— О, да. Предполага се, че цялата фамилия те търси заради онова, което си му сторил.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще му занеса поздрави по случай оздравяването.

— Господи, Девлин, трябва да внимаваш.

— По-добре те да внимават. Нещо друго?

— Разбрах къде е ранчото на Кий, но трябва да ти го покажа на картата.

— Много добре. Справяш се страхотно, но искам да се отпуснеш и да не се показваш много.

— Какво се е случило?

— Ще ти кажа, когато се видим.

— Кога ще бъде това?

— Кога свършва обедът?

— Около два и трийсет.

— Можеш ли да вземеш пикапа?

— Да.

— Вземи ме в три часа на сто метра западно от безопасната къща. Просто спри. Аз ще се кача, ако наоколо няма никой.

— Добре ли си?

— Да. Да свършваме.

— Ще се видим утре.

— Да. Благодаря.

Тули беше заредил и зиг зауера, и мозберга. Девлин отиде в банята. Съблече фланелката и огледа раната на брадичката си. Изми кръвта от лицето и тялото си, превърза дълбоката рана и се върна в дневната.

— Готов ли си?

Тули кимна.

— Действаш ужасно бързо, шефе.

— Налага се. Нямаме много време. Това не са само шайка местни хулигани. Оръжията им бяха военни щурмови пушки „М16“. Онези типове дори не би трябвало да се приближават до такива оръжия. А оня, който ни устрои засадата, използваше лазерен мерник. Трябва да разбера какво става тук, при това бързо.

 

 

След един час двамата караха бавно покрай фермата на Ейнджъл. Беше около два часа след полунощ.

Девлин каза на Тули да продължи и след триста метра да обърне. Беше съвсем тъмно. Самоанецът бе угасил фаровете. Черният асфалтов път се виждаше едва-едва на лунната светлина.

Тули караше двугодишния пикап „Тойота“, който бяха взели „назаем“ от паркинга, където оставиха стария. Лесно го отмъкнаха. Собственикът бе оставил ключовете на таблото.

Самоанецът обърна на тесния път и Девлин му каза:

— И така, ето какво ще направим. Не включвай фаровете. Върни се бавно. Спри близо до входа. Остави ключовете на таблото и затвори вратите, но не ги заключвай. Ще влезем заедно в двора. Сигурно ще има кучета. Ако те нападнат, застреляй ги и продължи напред.

— Добре.

— Не позволявай на нищо да те спре. Ти ще влезеш през задния вход, а аз — през предния. Ако онзи тип излезе отзад, хвани го.

— Как изглежда?

— Дребен. Дълги коси, козя брадичка и счупена китка.

— По дяволите. Само него ли търсим?

— Да. И не го оставяй да се измъкне. Той е като змия. Или ще те застреля, или ще те наръга с нож, преди да се усетиш. Хвани го бързо и го отведи в пикапа. Но не го наранявай твърде много, за да може да говори. Отговорите ми трябват тази нощ.

— Добре, шефе.

Тули спря пред фермата. Двамата слязоха със заредени пушки. Девлин вдигна ръка и самоанецът остана на мястото си. Девлин огледа къщата, после пътя. Всичко беше тихо.

После направи знак на Тули да тръгне. Двамата бавно се промъкнаха по алеята за коли пред къщата. Девлин отново вдигна ръка и коленичи. Огледа двора и сградата. Навсякъде цареше мъртвешка тишина. Но мястото отговаряше точно на описанието на Лийлани. Имаше две ръждясали коли и предният двор бе обрасъл с треви, храсти и лози. Едната таратайка беше покрита с растителност. Вдясно от къщата стърчеше еднометрова полуразрушена каменна ограда. Успоредно на сградата в стената зееше дупка, през която минаваше черен път. Къщата беше едноетажна и това до известна степен успокои Девлин. И без това не му се искаше да нахлува в нечий непознат дом и да не знае какво го очаква вътре.

Единственото му преимущество беше изненадата. Целта беше да спипа Ейнджъл и да го измъкне, преди някой да се е събудил.

Той провери кобура, за да се увери, че зиг зауерът е там. Посочи към лявата страна на къщата и описа кръг с пръста си. Тули кимна.

— Готов ли си? — прошепна Девлин.

Самоанецът отново кимна. Двамата заредиха пушките помпи. Едно от кучетата чу звука и започна да лае.

— Тръгвай! — извика Девлин.

Тули хукна към къщата, стискайки пушката в дясната си ръка. Движеше се изненадващо бързо за човек с неговите размери. Зави зад ъгъла и в същия миг от предния двор изскочиха три кучета. Четвъртото, огромен дог, който явно бе заспал на верандата, се насочи към Девлин.

Тули стреля пръв. Прицели се в ръмжащата и лаеща глутница, без да спира да тича. Двата изстрела разкъсаха на парчета първите две кучета и повалиха третото. Самоанецът прескочи труповете и продължи да бяга.

Песът, който тичаше към Девлин, беше по-бърз от останалите. Девлин забави ход, за да стисне мозберга с две ръце, и стреля. Главата на дога изчезна в експлозията. Остатъкът се строполи в кървава купчина на земята.

Сигурно някой спеше в предната стая, защото точно когато Девлин скочи на верандата, вратата се отвори и на прага се появи човек с пушка. Ала Девлин се оказа по-бърз и го удари с нея по брадичката. Мъжът падна и изпусна оръжието. Девлин блъсна човека и го запрати към мебелите вътре с такава сила, че рамката на вратата изпращя. Мъжът падна на пода, а главата му се изкриви под остър ъгъл. Девлин ритна уинчестъра му, приклекна и насочи мозберга си към тъмната стая.

Стори му се, че чува стъпки, движещи се към вътрешността на къщата. От задната част се разнесе шум. Сякаш някой удряше по вратата. Една жена се развика, а някакво куче започна да вие.

Девлин се изправи и хукна към тъмния коридор в далечната страна. Точно преди да стигне до вратата, едно куче изскочи от мрака, сякаш някой току-що го беше пуснал на свобода. Тъмните му очертания се приближаваха толкова бързо, че Девлин успя да се наведе миг преди песът да се хвърли към гърлото му. Коремът на кучето го удари по главата и го повали по гръб. Песът се приземи зад Девлин, подхлъзна се и се обърна, за да впие зъби в лицето му. Девлин натисна спусъка, после се претърколи и скочи на крака. Видя неподвижното окървавено куче и тръгна по коридора. Трябваше да стигне до задната част на къщата, колкото е възможно по-скоро. Съзря някаква светлина. Измина едва четири-пет крачки, когато от стаята вляво изскочи едно огромно тяло, което се хвърли върху него и го събори в банята.

Девлин се стовари върху мивката, удряйки десния си крак. Някой го стискаше в мечешка прегръдка. Той обърна глава и видя, че човекът е китаец — един от най-едрите, които бе виждал през живота си. Девлин още държеше пушката, но ръцете му бяха приковани отстрани до тялото и не можеше да натисне спусъка. Опита се да извие китка, но цевта беше твърде дълга. Оръжието беше безполезно и докато го стискаше, той не можеше да направи нищо, за да се освободи от смазващата хватка, която изкарваше въздуха от белите му дробове и причиняваше невероятна болка на вече наранения му гръден кош.

Девлин успя да дръпне предпазителя на мозберга и я пусна на земята. Двете му ръце бяха свободни, но все още не можеше да направи много. Китаецът го вдигна и го тръшна в стената. Девлин изохка. Едва си поемаше дъх. В същия миг на прага се появи друг мъж, който държеше някаква тояга. Прицели се, за да размаже главата на Девлин, но първият нападател стоеше помежду им и пречеше. Девлин отново се опита да измъкне ръцете си, но гигантът го стисна още по-силно и го отмести така, че партньорът му да може да го удари. Девлин видя, че вторият мъж, филипинец, държи остра щека за билярд. Чуха се още викове — мъжки и женски гласове. Филипинецът замахна. Девлин успя да се дръпне, но щеката го удари по дясното рамо.

Гневът и инстинктът му надделяха. Щеше да бъде проклет, ако позволеше на някакъв негодник да разбие черепа му. Той изопна тяло и използва цялата си сила, за да извие ръце в лактите и да се опита да се освободи от китаеца.

Надигна огромните ръце на противника си и го сграбчи изотзад. Китаецът реагира, като засили натиска. Девлин имаше чувството, че гръбнакът му ще се счупи. Филипинецът се прицелваше отново. Девлин стъпи здраво на краката си и завъртя китаеца така, че да застане помежду им. После пак изопна тяло и с всичка сила стовари чело върху огромния нос на китаеца. Костта изпращя. Онзи изрева от болка и хватката му отслабна. Девлин го удари отново, с неимоверни усилия вдигна ръце и най-сетне се освободи от гиганта. Стори го точно навреме, за да избегне поредния удар с щеката. Девлин дръпна китаеца пред себе си, хвана го за главата и ритна с дясното си коляно окървавеното му лице.

Огромният мъж се строполи на пода.

Девлин се хвърли върху втория нападател и го блъсна в стената пред банята. С дясната си ръка го задържа, а с лявата го удари по слепоочието. Човекът изцъкли очи, свлече се на земята и преди да се просне на пода, Девлин заби юмрук в лицето му.

Взе щеката и я хвърли в предната стая. Обърна се и влезе в банята. Китаецът се бе изправил на колене и се опитваше да стане, но беше твърде зашеметен. Девлин се огледа и видя мозберга. Провря се покрай едрия мъж и посегна да вземе пушката, но онзи го сграбчи за панталона и го повлече надолу. После уви ръце около кръста му. Девлин се ядоса. Китаецът не знаеше да се бие. Само сграбчваше и стискаше. Изведнъж от задната част на къщата се разнесоха изстрели. Един мъж извика, а някакви жени започнаха да пищят. Девлин нанесе три бързи удара с лакът в лицето на китаеца, като строши зъбите му. Кръвта изпръска огледалото в банята. Гигантът падна върху мивката и тежестта на тялото му я откъсна от стената. Тръбите се счупиха и обляха помещението с вода.

Девлин се обърна да потърси пушката и в същия миг един човек мина покрай банята. Девлин незабавно надникна, за да види дали е Ейнджъл, но един друг мъж го удари отзад и го блъсна към вратата на предната стая. Девлин се строполи в средата на пода. Първият нападател се обърна и се хвърли върху него, блъскайки го в стената. Той беше по-едрият от двамата. Стисна Девлин за гърлото и го прикова към стената. Другият влезе в стаята и започна като обезумял да удря Девлин в ребрата и бъбреците. Двамата мъже бяха силни. Девлин успя да се предпази от повечето удари с дясната си ръка. По-високият махна ръце от гърлото на Девлин и се изви назад, за да го удари в лицето, но Девлин беше по-бърз. Заби лакът в ребрата му, счупи две от тях и го повали по гръб. Нанесе му още две крошета в лицето. Челюстта на човека изпращя. Мъжът извика. Устата му се напълни с кръв и той изпадна в безсъзнание от силната болка.

Другият се обърна и хукна навън.

Това беше добре дошло, защото Девлин бе изгубил твърде много време. Единствената му надежда беше, че Тули не е позволил на никого да избяга.

Девлин се обърна още веднъж към коридора и не повярва на очите си. Огромният китаец вървеше олюлявайки се към него.

— Луд ли си, да ти го начукам? — извика Девлин.

Нападателят отговори, като отново се опита да го стисне в мечешката си прегръдка. Този път Девлин го изпревари и го хвана за гърлото. После му нанесе няколко удара по вече счупения нос. Гигантът се задави от болка, посегна към главата на Девлин и в същия миг падна по гръб като отсечено дърво.

Девлин тръгна към банята да потърси мозберга. Прескочи неподвижното тяло и влезе в помещението. Пушката лежеше в локва окървавена вода. Той я взе, избърса я с ризата си и се върна в коридора.

В същия миг се разнесе изстрел. Девлин инстинктивно отскочи назад и съзря стрелеца в дъното на коридора. Ейнджъл. Силуетът му се очертаваше на оскъдната светлина, идваща от кухнята. Стреляше с лявата ръка. Дясната беше гипсирана. Жените отново започнаха да пищят.

Девлин изръмжа, насочи мозберга към тавана и стреля, разпръсквайки мазилка и трески. Помпаше и стреляше, докато се приближаваше към Ейнджъл, който прикриваше главата си и се опитваше да се предпази от падащите отломки. Олюля се и Девлин стреля отново. Експлозиите напълно объркаха филипинеца. Ейнджъл вдигна пушката си и се приготви да стреля, но вече беше твърде късно. Девлин изби оръжието му с мозберга си и го удари по лицето с дулото. Филипинецът политна назад.

— Пусни шибаната пушка! — изкрещя Девлин.

Ейнджъл вече беше толкова ужасен, че хвърли оръжието. На прага на задната врата застана Тули. Видя, че Девлин е хванал Ейнджъл и влезе в кухнята с насочена пушка.

— Защо се забави, шефе?

— Следващия път ти ще влезеш през предната врата. Хайде…

Девлин ритна Ейнджъл в гърдите и го блъсна към Тули. Самоанецът удари Ейнджъл по главата, сграбчи го през кръста и го метна на рамо. Обърна се и излезе от къщата.

Девлин тръгна след него. Тули побягна към пикапа, носейки на рамо изпадналия в безсъзнание филипинец. Девлин се оглеждаше внимателно. Държеше мозберга, готов да стреля. Не забеляза никакво движение.

Тули хвърли Ейнджъл на седалката. Двамата с Девлин прибраха оръжията и седнаха от двете страни на филипинеца.

Девлин извади зиг зауера и попита:

— Силно ли го удари?

— Не достатъчно, за да му счупя главата.

— Искам да е в състояние да говори.

Тули запали мотора и внимателно подкара по пътя. Включи фаровете едва когато се отдалечиха от къщата.

— Ще говори. Тули ще го оправи. Ще говори толкова много, че ще го молиш да спре, шефе.

— Как ще го направиш? — попита Девлин.

Самоанецът се усмихна.

— Ще видиш.

 

 

Девлин и Тули заведоха Ейнджъл в скривалището. Самоанецът го сложи на един здрав дървен стол в трапезарията. Девлин тръгна към банята. Ръцете, лицето и дрехите му бяха изпръскани с кръв, слюнки и мръсотия.

Изми се, без да се къпе под душа. Не очакваше с нетърпение онова, което предстоеше.

Девлин играеше ролята на добрия. Тули не се затрудняваше да играе лошия, предимно защото изпитваше биологична неприязън към Ейнджъл и можеше да бъде безмилостен, без да чувства угризения. За самоанеца Ейнджъл не заслужаваше повече милост от кучетата, които бе застрелял преди час. А може би и по-малко, защото за него филипинецът беше много по-опасен. Девлин и Тули знаеха, че Ейнджъл може да те застреля или да те наръга с нож, веднага щом се обърнеш с гръб към него. Девлин не се съмняваше, че ако се наложи, самоанецът ще скърши врата на Ейнджъл за секунда.

Девлин направи кафе на Ейнджъл и му предложи четири болкоуспокояващи хапчета, подсилени с кофеин. Всъщност не го интересуваше дали филипинецът изпитва болка или не. Само искаше Ейнджъл да бъде буден и нащрек.

Филипинецът се изсмя подигравателно. Загрижеността на Девлин остави погрешно убеждение у него. Ейнджъл смяташе, че Девлин се опитва да спазва човешките му права.

Тули изчезна в банята и това също вдъхна смелост на Ейнджъл. Беше ясно, че филипинецът се страхува повече от Тули, отколкото от Девлин.

Девлин не реагира на подигравателната му усмивка, а само каза:

— Не е необходимо да се правиш на герой. По дяволите, знам, че те заболя от онзи удар. Тези хапчета са против главоболие. Глътни няколко. И аз може да изпия две-три. Кой беше онзи шибан гигант, който се опита да ме убие?

— Братовчед ми, задник такъв. Ти си мъртъв, независимо дали го знаеш или не.

Девлин не показа никакви чувства. Само сви рамене и глътна болкоуспокояващите с част от кафето на Ейнджъл.

— Искаш ли ги, или не?

Филипинецът взе четирите хапчета и ги глътна с кафето — точно както бе направил Девлин.

Девлин стана, приближи се до раницата, извади един плик и го сложи на масата пред Ейнджъл. Погледна към задната част на къщата, откъдето се появи Тули, който носеше навито въже за пране. Когато го видя, Ейнджъл се обърна и се опита да стане, но Тули го блъсна на стола и го завърза.

— Какво правиш, да ти го начукам? — извика филипинецът.

Не получи отговор. Тули му направи знак да вдигне лявата си ръка. Ейнджъл не се подчини. Самоанецът го зашлеви през лицето. Филипинецът вдигна ръка. Тули бавно уви въжето около китката му. После сграбчи ръката му, тресна я на масата с дланта надолу и стегна въжето така, че гърдите на Ейнджъл да опрат в дървения ръб. После омота въжето в крака на масата.

През това време Девлин преглеждаше папката, която Чоу му бе дал в хотел „Мандарин“ в Сан Франциско. Тули излезе от стаята и след малко се върна. Носеше парче дърво, дълго около трийсет сантиметра, което пъхна под лявата ръка на Ейнджъл.

После взе да рови в едно чекмедже и извади голям чук. Накрая седна. Когато самоанецът свърши с мълчаливите си приготовления, Ейнджъл дишаше учестено.

— И така. Ето каква е сделката — каза Девлин и сложи пред филипинеца снимките на разкъсаното тяло на Били Кранстън. — Ти и твоите приятели сте направили това. Или сте го предизвикали. Или знаете кой го е сторил.

Ейнджъл не погледна снимките. Добронамереното държание на Девлин се изпари. Той сграбчи филипинеца за дългите коси и наведе лицето му към снимките.

— Погледни ги! Погледни ги, по дяволите!

— Не можеш да направиш това — изпищя Ейнджъл.

— Какво имаш предвид?

— Не можеш да направиш това.

Девлин вдигна главата му.

— Защо? Искаш да кажеш, че това е противозаконно или нещо подобно? Нарушение на правата ти?

— Да — извика филипинецът.

— Погледни шибаните снимки — тихо и бавно повтори Девлин. — Правата ти умряха заедно с него. Тук нямаш права. Тук е в сила само моят закон. Разбираш ли?

Ейнджъл го гледаше с широко отворени очи.

— Знаеш ли какъв е бил законът на този остров, преди боклуците като теб да дойдат тук? Преди белите като мен да дойдат тук? — Девлин посочи Тули. — Той беше законът тогава. Хората като него. Онези като теб биха направили същото, което ние правим сега. Ти наруши закона. Предаде вярата. Биха те завързали, нарязали на парчета и оставили да умреш. Вече щяха да са те убили. Аз ще ти дам възможност да живееш.

— Какво искаш?

— Истината. Всичко, което знаеш. И ако реша, че това не е истината…

Девлин погледна Тули. Самоанецът вдигна чука и пусна овалната му глава върху завързаната ръка на Ейнджъл. Не употреби сила. Само използва земното притегляне. Единият пръст на филипинеца изпука. Болката беше силна. Тули отново вдигна чука и го стовари върху ръката на Ейнджъл. Дъската изпращя. Масата се разтресе.

Девлин отново заговори тихо и спокойно.

— Ще започна аз. Ще ти разкажа моята истина. А тя е, че не мога да използвам този чук срещу теб. Няма да го понеса. Но истината е, че той може. И ще го направи. Погледни го, Ейнджъл. Погледни го в очите.

Филипинецът се обърна и погледна Тули. И започна да говори. Не млъкна няколко часа. Девлин разполагаше с твърде оскъдна информация, за да прецени дали думите са верни или не, затова го караше да повтаря неколкократно всяка част от обърканата история, за да отсее истината от лъжата. Фактът, че Ейнджъл не говореше английски добре, допълнително усложняваше нещата.

Най-лошото беше склонността му да лъже и да казва онова, което искат от него. Това започна да ядосва Девлин. След три часа лъжи и полуистини Тули рече:

— Зарежи това.

Стана и стовари чука върху палеца на Ейнджъл.

Филипинецът започна да пищи. Беше жалък и смешен. Плачеше като малко дете.

Девлин изчака няколко минути, но Ейнджъл не спираше.

Тули отново стана и вдигна чука.

— Не! Не! — изкрещя филипинецът.

Девлин направи знак и самоанецът задържа чука.

— Започваме пак. Време е да ми кажеш истината. Направиш ли го, ще престанем. Инак ще счупим всичките кости на ръката ти.

Девлин чака търпеливо още час. Ейнджъл бързо стигна до точката, след която започна да бърбори, без да спира. Накрая Девлин се отказа и се обърна към Тули.

— Развържи го. Заключи го в мазето. После може да опитаме отново, но повече не издържам.

Тули кимна и отговори:

— Трябва да хвърлиш това лайно в някоя дупка и да го заровиш надълбоко. Той е безполезен.

Девлин погледна часовника си. Беше почти единайсет. Тялото го болеше. Беше изтощен. Вонеше на кръв и пот.

— Ще дойде един човек, който ще закара пикапа там, откъдето го взе.

— Добре.

— Ще оставят още две коли. Не стреляй по тях, като се появят.

— Няма.

— Дремни малко. Излезем ли отново, не се знае кога ще можем да поспим.

— Добре.

Тули развърза Ейнджъл и го завлече долу. Девлин се качи на горния етаж и се изкъпа. Огледа тялото си под душа. Ребрата пак го боляха. По време на схватката раните, причинени от глигана, се бяха отворили. Кракът също го болеше от удара в мивката. Кокалчетата на пръстите му бяха изранени, а ръцете му — подути. Той се отпусна и докосна врата и раменете си. Нищо не беше счупено. Най-трудно щеше да бъде, когато се събуди. Дотогава всички наранявания щяха да са се подули и ставите му щяха да са сковани. Девлин заспа, опитвайки се да пресее информацията, която бе чул от Ейнджъл. Ако дори половината беше вярна, истинската болка тепърва предстоеше.