Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Девлин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Man’s Law, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителни корекции
hammster (2016)

Издание:

Джон Кларксън. Хавайска жега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

40.

Утринното хавайско небе беше ослепително синьо. Девлин засенчи очи и примига, сетне наведе глава и тръгна към маздата. Тули го последва. Усещаше, че моментът не е подходящ да говори.

Двамата се качиха в колата и Девлин подкара на юг. След един-два километра мълчание Тули най-сетне попита:

— Къде отиваме, братко?

— На един плаж.

— Защо?

— Искам да го видя още веднъж.

— Какво става, шефе?

— Отивам в Кахоа.

Самоанецът премести едрото си тяло и свъси вежди. Искаше да каже нещо, но не знаеше как да се изрази.

Девлин шофираше и се опитваше да си припомни пътя, по който Лийлани бе минала, когато ходиха на усамотения плаж. Успя да намери отклонението и паркира на Ред Роуд, близо до дървената барикада. После се загледа в черната лава.

— Приятен ден за разходка, Тули. Искаш ли да видиш един красив плаж?

— Разбира се.

Двамата тръгнаха по застиналата лава. Вървяха бързо и скоро се изпотиха. Не разговаряха.

През първите пет минути от разходката Девлин прогони всички мисли от главата си. Съсредоточи се върху ходенето по неравната повърхност. Чувстваше топлината, излъчваща се от дълбоките пукнатини в черното каменно поле и горещите лъчи на слънцето. Опита се да накара тялото си да усеща всичко, а умът — нищо.

След трийсетина минути той започна внимателно да обмисля вероятностите. Представи си как отива в града, тръгва по Мейн стрийт, минава покрай бара и „Вилидж Ин“ и се приближава до офиса на Кий. Опита се да планира всичко. Да си го представи. Виждаше сградите. Усещаше асфалта под краката си. Анализира няколко сценария. Сетне престана да мисли за това. Нямаше какво повече да планира.

Когато стъпи на усамотения плаж, Девлин беше съвсем спокоен. Съблече ризата си и седна на топлия черен пясък. Кръстоса крака, изопна гръб и се съсредоточи.

Въздухът беше чист, небето — ясно. Искрящите води бяха по-тихи отпреди, когато беше тук с Лийлани.

Затвори очи и внимателно анализира всяка мисъл, която се появи в съзнанието му. Нормализира дишането си. Помисли си колко сигурен се чувства в присъствието на Тули. Позволи си да изпита прилив на чувства. За миг обичта му към едрия мъж го завладя. Изпитваше благодарност към Тули. Една вълна се разби на брега и Девлин се върна към действителността.

Заслуша се в звуците на океана. Постепенно образът на Лийлани изплува в съзнанието му. Спомни си мига, в който я видя за пръв път да върви уморено към него пред къщата на баща си. Дългите й крака, раменете, лицето. Изящният нос. Меката копринена кожа. Екзотичната татуировка. Гъвкавите мускули. Видя лицето й близо до себе си, сред изпаренията в пещерата. Остави се на образите, докато избледнеят. Ала лека-полека мислите за Кахоа, за Кий и за отчаяните му хора, започнаха да се намесват.

Девлин се опита да си представи всеки от мъжете, които бе виждал около Кий. Лицата им. Очите. Помъчи се да проникне в душите им. Колко врагове имаше в града? Колко от тях страдаха? Как се чувстваха? Много ли бяха уморени? Доколко се страхуваха? Разгневени ли бяха? И как щяха да реагират, когато се срещнеха очи в очи с кръвта, болката и смъртта?

Тули седеше под палмите и внимателно наблюдаваше Девлин. Тихо тананикаше една древнополинезийска молитва. Призоваваше дедите си и боговете на южното тихоокеанско крайбрежие. Искаше му се вождът на племето Асеососо Суа да е при него и да го посъветва. Помоли се за клана Матаи. За себе си. За Девлин. Чувстваше се много самотен. Изведнъж чу приглушените звуци на тропическата гора зад гърба си. На света нямаше човек, който да скочи и да извади пистолет толкова бързо като него.

Ала когато се огледа, Тули не видя нищо. Вятърът разлюля клоните на палмите. Мигът бе отминал. Самоанецът бавно пъхна пистолета в колана си, обърна се към Девлин и седна на застиналата лава.

 

 

На връщане Девлин изглеждаше необичайно спокоен. Усмихна се на Тули и го потупа по гърба.

— Не се притеснявай, братко. Всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш там, шефе?

— Не мога да го избегна, Тули. Няма начин. В града има една жена, която ни помагаше. Не мога да я оставя там сама. Пък и не искам да бягам от Кий. Той е причинил болка на твърде много хора. И ще продължи да го прави.

Самоанецът слушаше и кимаше.

— И това е единственият начин да изгоня останалите плъхове от дупките им.

Девлин знаеше, че Тули иска да спори с него, но не смее.

— Виж какво, Тули, ако не отида в града, няма друг начин да сложа край на всичко това.

— А аз, шефе? Какво ще прави Тули?

— Много неща.

Пътят по застиналата лава беше достатъчен, за да даде време на Девлин да обясни на самоанеца.

 

 

Срещата на армията с генерал Кранстън премина както Девлин си я беше представял. Единственото, което го изненада, беше, че Джаспър е облечен във военна униформа.

Девлин говори пръв и разказа на Кранстън всичко, което бе научил за сина му. Описа подробностите и завърши с думите:

— Вашият син е бил блуждаеща и объркана душа, генерале. Разчитал е на марихуаната, за да се успокоява. Да му даде някакъв душевен покой. Мисля, че това се е превърнало в религиозно упование за него. В лично тайнство… Явно е засадил малки площи в околността. Убеден съм, че така е открил скривалищата с оръжия, които Кий и хората му са направили наоколо. Смятам, че са най-малко три. Кий е използвал създадената система, чрез която е изнасял марихуана от острова, за да транспортира и оръжията. Същите складове. Същите камиони и кораби. Същите хора… Били е искал да му попречи. Колкото до причината, това е въпрос на лична преценка. Няма го сред нас, за да ни каже. Може би мисълта, че се продават армейски оръжия, го е възмутила. Може да е чувствал, че присъствието на оръжията е някакво светотатство. Може би боецът у него го е накарал да брани това единствено място, което най-после е смятал за роден дом. Каквито и да са причините, аз съм убеден, че Били е отишъл в ранчото на Кий и го е предизвикал. Не съм сигурен кой всъщност го е убил. Но Кий е замесен. Военният персонал — също, макар и непряко. Според мен Били е бил убит, после са занесли тялото с хеликоптер насред тропическата гора. Опитали са се да унищожат доказателствата, но не са успели.

Девлин млъкна и се вгледа изпитателно в Кранстън. Лицето на генерала беше непроницаемо.

— Продължавайте — обади се тихо той.

— Както вече казах, сър, сред хората, отговорни пряко или косвено за смъртта на вашия син, са военните, замесени в кражбата и изнасянето на оръжията. В доклада си генерал-майор Хоторн ще опише точно кои са онези хора и какво трябва да се направи с тях. Колкото до Кий и неговите главорези, ако доживеят този ден, и те ще бъдат подведени под съдебна отговорност за смъртта на сина ви.

Девлин свърши с обясненията и се облегна назад. Хоторн взе две кафяви папки и подаде едната на Кранстън, а другата на Девлин.

— Всичко, което ще ви кажа, е подробно описано в тези доклади. Можете да ги прочетете сами. Търговията с оръжия е била ръководена от моя отговорник по снабдяването и транспорта. Името му беше Джордж Уокър. Полковник-лейтенант. Кариерист с безупречна характеристика. Но нашето разследване показа, че цялата работа е била организирана от висши военни. Нашето мнение също е, че това е единственият начин, по който търговията би могла да се осъществи… Но дори с участието на командир от такъв висок ранг, при нормални обстоятелства това би било невъзможно. Уокър е осъзнал, че такава възможност се представя веднъж в живота и се е възползвал от нея. След като е решил да го направи, всичко друго е било осъществимо… Докладът, който ви давам, обяснява как Двайсет и пета пехотна дивизия е била намалявана по численост от две години насам, част от огромните икономии във военните разходи. За да направим въоръжените сили колкото е възможно по-боеспособни, ние обновяваме старите оръжия. Някои от тях са от войната във Виетнам. Ето защо намаляваме числеността на войската и обновяваме оръжията. И в този преходен период Уокър е съзрял шанс да открадне старото снаряжение. Съвсем логично, като се замисли човек. Макар да е демодирано за нас, то е изключително ценно на черния пазар. Особено, ако го крадеш. Това прави изкупната цена много ниска.

Хоторн се обърна и заговори на Кранстън.

— Генерале, знам, че сте запознат с условията за обучение на Биг Айланд. Похакулоа. Там правим учения с оръжията. Закарваме с кораби войниците и старите оръжия, заменяме ги с нови, провеждаме учението и транспортираме старото снаряжение или в Хило, или в Кайуахи. През това време Уокър и съюзниците му са отклонявали процент от старото оръжие. Малък процент, но въпреки това значително количество… Полковник-лейтенант Джордж Уокър е мъртъв. Смятаме, че е бил убит от хората, на които е продавал оръжието.

— И кои са те? — прекъсна го Девлин.

Хоторн се поколеба, сетне отговори:

— Пише го в доклада. Още не разполагаме с неопровержими доказателства, но всички следи водят към един човек на име Еди Лиху… Начинът, по който е бил убит Уокър, полицейското минало на Лиху, на Кий и на останалите, бизнесът на Лиху, връзките и репутацията му. И най-важното, самопризнанията, които успяхме да получим от нашия персонал. Няма съмнение по въпроса.

— Какво ще стане с Лиху? — попита Девлин.

— Хората, които ще вземат това решение, още не са готови.

— Той е цивилно лице. Можете ли да направите нещо по този въпрос? — попита Кранстън.

— Работим съвместно с местната полиция, генерале. Ще продължаваме да го правим, докато всички, отговорни за престъпленията, получат присъди.

Кранстън кимна. Не можеше да се разбере дали е удовлетворен от отговора на Хоторн. После зададе още един въпрос.

— По дяволите, но как точно го е правил онзи Уокър?

— Явно е знаел колко оръжие ще бъде транспортирано и кога. Единствената му грижа е била оръжието, което ще открадне, да бъде натоварено на последния камион от кервана, отиващ или в Хило, или в Кайуахи. Когато колоната е навлизала в мъглата и дъжда по Садъл Роуд, последният камион е спирал. Местните хора чакали със свои камиони. Разменяли сандъците. Всички имали армейски печати и съответните номера по описа. Това не било трудна задача за един педантичен администратор като Уокър. Местният камион е потеглял в една посока, а военният — след колоната. Във всички камиони е имало съответният брой контейнери. Размяната е траела няколко минути. Всеки път са отмъквали по един-два сандъка. Но това е продължило месеци.

Кранстън погледна папката и попита:

— И вие сте убеден, че тази информация е достоверна?

— В случаи като този нашите следователи са много задълбочени. Не знаем всяка подробност. Разследването още не е приключило. Това е информацията, с която разполагаме до момента. Предоставям ви я, само защото господин Девлин ме принуди да го направя. Но мислим, че докладът отговаря на истината. Смятам, че в извършването на престъпленията са участвали не повече от двайсет души — шофьори, товарачи, три охранителни екипа и един екипаж на хеликоптер. Уверявам ви, че всеки един от тези хора ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Някои от вашите хора признаха ли, че са убили момчето?

— Не. Но ако прочетете доклада, ще видите, че човекът, отговарящ за подкрепленията, някой си капитан Макуилямс, вероятно е загинал в престрелката в ранчото на Кий. Макуилямс ръководи три охранителни екипа от по трима души. Екипът, който е действал, когато синът ви е бил убит, е бил съставен от същите трима, убити в ранчото.

— Намерихте ли тялото? — попита Девлин.

— Още не. Претърсваме района около ранчото. Необходимо е време.

Кранстън кимна и взе доклада на Вайсман. Девлин продължаваше да наблюдава Хоторн. Всички чакаха Кранстън да прочете доклада.

Генералът пъхна листовете хартия в папката, без да пророни дума.

Хоторн погледна Кранстън, сетне Девлин и попита:

— Удовлетворени ли сте?

Девлин не каза нищо. Чакаше отговора на Кранстън. Джаспър бе обзет от внезапна умора. Прокашля се и рече:

— Удовлетворен? Разполагам с информацията, която исках да узная, когато наех господин Девлин. Знам кой е виновникът. И сега осъзнавам, че това не са само негодниците, които са донесли тук всички онези оръжия… Удовлетворен или не, нищо не може да върне сина ми. Само се моля на Бога да не изгубя и дъщеря си.

— Дъщеря ви? — учуди се Хоторн.

— Тя е в града. Една от заложниците.

Новината предизвика предсказуемо въздействие. Хоторн се намръщи. Помощниците започнаха да прелистват страниците, опитвайки се да намерят списъка с имената на заложниците. Офицерите шепнешком си задаваха въпроси.

— Но какво говорите? — удиви се Хоторн.

— Знаех, че тя ще дойде тук. Не можах да я спра. Надявах се, че може би господин Девлин ще я убеди да се върне, но това явно не е станало. Предполагам, че не е послушала и него. Всъщност съм сигурен, че е станало така. Името й фигурира в списъка на заложниците. Тя използва фамилията на майка си. Килау.

Хоторн погледна Девлин.

— Знаехте ли за това?

Девлин кимна.

— Но и без това щяхте да отидете в града, нали?

Девлин не отговори.

Хоторн за пореден път потисна желанието си да изкрещи на Девлин.

— Отивайте, Девлин — каза той. — Единственото, което остана от споразумението ни, е комуникационното средство. Погрижихме се и за това. Явете се при капитан Дженкинс. Той ще ви даде предавател, който може да бъде скрит в тялото. Преговаряхме с господин Кий относно часа на пристигането ви. Той се съгласи да изчака до четири следобед. Имате на разположение точно двайсет и осем минути.