Евел Инара
OTIUM ^[0] (7)

Седма глава

Рийн почти беше наясно, че сънува. Лежеше върху нещо твърдо като скала и му беше ужасно горещо. Около него скимтяха кучета. Квичаха. При всеки техен звук той опитваше да стане, но сънят не го изпускаше от лапите си. Над главата му безлики хора с факли в ръце влачеха нанякъде сал, а той лежеше долу, върху сала. Салът гореше, а той лежеше в средата му! Чу още едно изквичаване, също като детски плач. Тогава осъзна:

Погребваха го в езерото! При Лиля!

Рийн седна, докато още сънуваше. Отвори очи. От двете му страни го обгръщаха пламъци! Той изкрещя и падна обратно по гръб. Панически се задърпа от кладата. От внезапното изправяне главата му се замая и беше принуден да клекне. Подпря се в ъгъла на две полуразрушени стени.

Това не можеше да е господарската къща. Отсрещният зид беше напълно съборен, а ниският покрив едва се крепеше, килнат и прорязан от множество дупки, почти изгнил от снеговете и дъждовете. Гледката навън изобщо не му беше позната — храсталаците стигаха току до разрушената стена, а далеч зад тях се извисяваха борове.

Рийн осъзна, че огънят не беше пожар. Гореше в две успоредни клади, между които беше лежал допреди малко. Той се пресегна към пепелта:

Явно беше запален отдавна, защото имаше доста жарава.

Преглътна мъчително и се завлачи към снега. Усещаше гърлото си като пресъхнал кладенец. Щом стигна разрушената стена, зажумя от белотата навън. Едва тогава студът го накара да осъзнае, че е почти напълно съблечен.

Момчето трескаво се заоглежда за дрехите си. Видя ги на купчинка между двете клади, без да има спомен как са се озовали там. На купчината камъни, точно пред очите му, лежеше мъртъв заек. Рийн протегна ръка. Беше още топъл, явно някой го беше подхвърлил наскоро тук.

След кратко колебание взе заека. Козината му беше чиста и бяла, даже около муцуната, но това не значеше, че не е бил отровен. Опипа гръбнака му — почти можеше да е сигурен, че е прекършен. Пак му се зави свят и заекът се изплъзна от пръстите му. Рийн напъха в устата си още сняг. Беше ужасяващо жаден! И гладен!

Усети как студеният сняг се спуска по гърлото му, после навътре през гърдите му, и потрепери от студ. Върна се с пълзене между кладите. Дрехите му се оказаха изсъхнали и топли, включително ботушите. Даже ножът му беше напъхан грижливо в канията.

Мъртвият заек лежеше до дупката в стената, където го беше изпуснал. Рийн се подвоуми, но накрая го грабна и го замъкна до огъня. Опита да поразсъждава:

Който и да го бе довел тук, се беше погрижил да не замръзне и да не умре от глад. Беше оставил оръжието му. Момчето реши, че няма смисъл спасителят му да го убива с отровен заек, ако е разполагал с достатъчно други възможности. И без чужда помощ щеше да е мъртъв, ако беше останал в гората.

Устата му се напълни със слюнка, докато бързаше да одере козината. Едва се сдържа месото да се поопърли и започна да го тъпче в устата си. Задъвка на две — на три. Оскъдната мазнина на заека беше балсам за напуканите му устни. Рийн мъчително преглътна първата хапка, после още една, и още една. Месото се плъзгаше като остри камъчета към стомаха му.

Само след няколко преглъщания силен спазъм го накара да се превие на две.

Беше толкова гладен!

Рийн падна на колене и започна да плюе горчив стомашен сок заедно с месото. Задави се. В очите му избиха сълзи.

Заекът лежеше върху въглените, щеше да изгори. Пъшкайки, Рийн го дръпна от там и се опита да преглътне още една хапка, този път по-бавно. Ала стомахът му съвсем се разбунтува, не искаше да приеме храната.

Момчето изхленчи на глас между два пристъпа на гадене. Виеше му се свят. Острата болка в корема му го принуди да се затъркаля по земята. Сълзи се стичаха по бузите му.

Рийн осъзна, че плаче. Спря да тъпче месо в устата си. Сви се на кълбо. Със шокираща яснота осъзна колко окаян беше.

Слаб. Болен. Съвсем сам!

Гърбът му разтресе в ридания и той притисна устата си с шепи, за да ги заглуши. Но всъщност нямаше кой да го чуе. Не беше останал никой, пред когото да пази достойнството си.

Лиля беше мъртва!

Дланите му трепнаха, когато си спомни белия вързоп, който потъваше в езерото:

Братята му го бяха прогонили! Беше убил Ери със същите тези ръце, с които беше прегръщал Лиля, а след това беше тъпкал камъни в пелерината й!

Рийн отпусна шепи и зарида на глас. Плачеше за първи път, откакто беше петгодишен и бяха прогорили наново белезите му. Със същата болка и недоумение към света, каквито беше изпитал на онзи далечен бряг. Тогава неумолимите ръце на братята му го бяха притискали в пясъка, а сега в тялото му нямаше и капчица сила, за да се изправи сам.

— Трябваше да изпиеш кръвта — обади се мъжки глас.

Рийн се превъртя настрани. В прохода на стената стоеше момче, не мъж.

— Какво искаш? — Рийн напрегна мускули, издърпа се на ръце, за да седне.

Момчето прекрачи през дупката:

— Като начало, бих желал да запомниш името ми.

Рийн го изгледа изпод вежди. Извади ножа от канията:

— Не се приближавай.

— О, да, имаш нож. Знам.

Рийн насочи острието към хлапака, но явно не успя да го притесни. Онзи приклекна само на ръка разстояние:

— Здравей, Рийн. Виждам, че си се събудил в прилично здраве. Няма защо да ми благодариш.

— Не се приближавай! — изръмжа Рийн.

— Или какво? Ще повърнеш отгоре ми? — момчето се дръпна, ужасено наужким. — Или ще се разревеш?

Рийн замахна с ножа, но онзи се оказа по-бърз. Отскочи с лекота.

— Виж сега, тези дрехи са ми единствени. Не може да ги кълцаш, нито да повръщаш отгоре им. Просто няма да е възпитано. И по въпроса за повръщането…

— Какво искаш? — прекъсна бърборенето му Рийн.

Момчето вдигна очи от вътрешността на наметалото си, където ровеше за нещо. Светкавично се пресегна и изтръгна ножа от пръстите на Рийн. Беше го хванал за острието. После приклекна и разтвори дланта си. По ръката му нямаше кръв, нямаше даже следа от порязване.

— Аз съм Агот. А-г-о-т. Агот. Би ли бил достатъчно любезен, за да запомниш името ми, Рийн?

В кафявите му очи, обрамчени с дълги ресници, проблесна гневно пламъче:

— А, и ако така и така ще си правиш труда да запомняш, да добавим още нещо. Аз съм приятел. П-р-и-я-т-е-л. Ще успееш ли да го набиеш в дебелата си глава?

Известно време Рийн го зяпаше:

Явно хлапакът го беше довлякъл тук. Беше му оставил храна. Да, беше прав за кръвта, трябваше да я изпие, но изобщо не се беше сетил. Вместо това бе изхабил малкото сили, които му бяха останали.

— Добре. Какво искаш, Агот? — промърмори уморено.

Хлапакът изглеждаше доволен:

— Ето, така е много по-добре. Следващото, за което ще те помоля, е да спреш да повръщаш. И малко ми е любопитно: какво направи, за да те погнат другите?

Рийн също се изхили, но в гласа му нямаше веселост:

— Кои „другите“?

— Защо Кай и Арне те преследват?

Рийн се сепна: Значи бяха Арне и Кай. Не Джейдан!

— Какво? Откъде…

— Да, да, да — прекъсна го другият. — Познавам ги. Няма да ти обяснявам, защото и без това няма да го запомниш. Кажи ми какво стана и аз ще ти дам това.

Агот вдигна ръката си, в която държеше малък кожен мех.

— И за какво ми е?

— И за какво ми е, Агот — повтори думите му момчето и вдигна вежда, сякаш чакаше нещо. — Повтаряй името ми, Рийн. Повтаряй го постоянно.

Рийн мълчеше и го зяпаше. Реши, че е луд.

— Моля — каза Агот настоятелно.

Рийн поклати глава, но прочисти гърло и каза:

— И за какво ми е това нещо в ръката ти, Агот.

— Виждам, че ще се разберем — кимна сериозно хлапакът. — Сега за това — той разклати малката кожена торба между пръстите си. — Тъй като си глупак и не изпи кръвта на заека, а тръгна да си готвиш обяд… И както можеше да се очаква, само го похаби.

Агот се ухили на гневната му физиономия:

— Сериозно, как можа да не се сетиш? Не си ял от пет дни, тъпчо.

— От пет… Чакай, откога съм тук?

Агот направи подканящ жест с ръка.

— Откога съм тук, Агот — натърти Рийн името му.

Момчето кимна:

— Спа цели два дни. Не бях през цялото време тук. Арне и Кай те търсеха и трябваше малко да ги объркам — в очите му затанцуваха весели пламъчета.

— Кучетата с тях не струват — продължи да бърбори той. — Едно голямо рижаво и някакво дребно подобие на лисица. Защо не са взели твоите кучета?

— Не знам — промърмори замислено Рийн и си спомни квиченето. Видя, че Агот чака и въздъхна. — Не знам, Агот.

Знаеше. Братята му бяха убили трите черни кучета. Неговите кучета!

— И така. Какво направи, Рийни? — хлапакът приседна любопитно насреща му.

— Агот — започна с името му, защото нямаше желание все да повтаря. — Аз убих…

Когато го произнесе, стомахът му пак се преобърна.

— Кого?

— Ери. Познаваш ли го?

Той обичаше Ери. Мъжът му беше почти като баща. Беше го отгледал, а сега му липсваше.

— Еха — прошепна Агот и сбърчи вежди. — Дори не биха си го помислили. Разбира се, знаеха, че си беля и трябва да внимават. Но чак пък да убиеш някой от тях!

— Какво искаш да кажеш? Агот.

— Че си трън в гащите, братле, това искам да кажа. Ери го знаеше, всички внимаваха с теб. Помня как се разправяха какво ще те правят, когато Ери те доведе. Бях малък, но виждах как те гледат, как следяха какво правиш постоянно.

Този наистина го взимаше за глупак! Как можеше да помни това, когато дори не е бил там? Как можеше да знае какво са си говорили братята му преди шестнайсет години? Или просто налучкваше? — Рийн трескаво запрехвърля лицата на ратайските деца в ума си, малкото имена, които знаеше:

— Хайде, ъ-ъ-ъ… Агот, стига, ти си по-малък от мен — възрази на единственото, което му се струваше още по-нелогично.

— Защо уби Ери? — не му обърна внимание Агот. Кафявите му очи се впериха в неговите.

Настана тишина.

— Защо реши да го убиеш, Рийн? — настоя момчето.

— Не съм го решавал. Агот, аз… Не исках, даже не знам как стана!

Хлапакът насреща му не проговаряше. Наклони глава. Чакаше.

— Той — започна отбранително Рийн, после се поправи — изборът беше или той, или аз.

Спомни си ножа на Ери, насочен в гърдите му. Студените му очи зад оръжието.

— Кофти — изкоментира Агот.

Рийн го погледна:

— Агот?

— Хм… да?

— Кой те праща, Агот? Братята ми ли?

Този път смехът на момчето прозвуча съвсем искрено. То заразвързва наметалото си, после съблече ризата си. Демонстративно застана гърбом към Рийн:

— Както виждаш, аз не съм Ерми.

Рийн загледа гладката кожа на гърба му. Казваше истината.

— Не съм пратеник на братята ти.

Той му метна малкия мех с течността, която преди това му беше предлагал. Рийн я хвана във въздуха.

— Ето. Заслужи си я — и защото Рийн вдигна озадачено вежди, добави — ще успокои стомаха ти.

— Какво е?

— Отвара. Досещах се, че си глупав и ще похабиш сладкото зайче. Имаш нужда от течна храна, не от печено месо. Тъпчо.

Рийн все-още не се решаваше да отпие.

— Искаш ли пръв да я опитам? — Агот протегна ръка. — Дай я насам.

Рийн му подаде меха. Агот се изкикоти, развърза го и отпи. Примлясна и облиза устните си:

— Ето. Сега вярваш ли ми?

— Не — отвърна Рийн, но посегна към кожения мех и отпи няколко глътки. Избърса устата си и направи гримаса. Течността беше горчива.

— Всичката — подкани го другият и погледна към дупката в стената. — Арне и Кай още те търсят. Трябва да те махна от тук.

Рийн повдигна меха и пи още. Остави само малка глътка на дъното. Догади му се, но само заради горчивия вкус. Стомахът му къркореше, но го усещаше по-добре от преди. Спазмите ставаха все по-слаби.

Агот стоеше до входа и гледаше навън. Още беше гол до кръста. В гръб напомняше на Ери — имаше същата разрошена коса и по-набития, мускулест силует. Само руните липсваха.

Стаята пред очите му се завъртя и Рийн се подпря на една ръка, за да не се свлече по стената.

— Агот — успя да промърмори. Устните не го слушаха. — Какво имаше вът…

Момчето вдигна дрехите си от пода. Гледаше го замислено. Ръката на Рийн престана да го държи, гърбът му се свличаше по грубия зид.

— Какво ми даде да пия, ти… — не довърши. Беше като упоен.

Агот затегна връзките на наметалото си и приклекна до него:

— Чаят ще успокои стомаха ти. И ще те приспи — той вдигна рамене. — Съжалявам, Рийн, но трябва да те махна от тук, а ти не можеш да ходиш бързо.

— Ти… — изломоти Рийн с неподатливи устни.

— Щеше да искаш обяснения, да се дърпаш. Не мога да те нося, ако си буден.

— Ти… — направи още един опит да проговори Рийн.

Мракът вече се спускаше пред очите му. Чу гласа на Агот отдалеч, докато тежкия сън го отнасяше:

— Рийн! Рийни! Моля те, запомни. Аз съм Агот. Агот! И съм приятел.

Рийн падна в несвяст върху камъните. Само след четвърт час Агот крачеше към боровете на хоризонта, преметнал увисналото му тяло през рамото си. Тежестта на заспалото момче вдълбаваше стъпалата му в преспите, но въпреки това Агот почти без усилие напредваше през снега. За пръв път от много дни и нощи насам той изпитваше нещо, приличащо на вълнение.