Евел Инара
OTIUM ^[0] (11)

Единайсета глава

Изгревът завари Джейдан при езерото. Той тъкмо вдигна пълната кофа с вода, когато забеляза засъхналата кръв по камъка.

А уж я беше почистил, всичката.

След смъртта на Ери целият бряг на езерото беше осеян с кървави пръски. Широка алена локва обграждаше тялото и стигаше чак до плискащата се вода. Макар педантично да бе заличил всички следи от убийството, въпреки че трябваше да влачи тежките ведра по два пъти на ден, до вчера Джейдан си бе наложил да налива вода само от ручея, който се вливаше в езерото. Струваше му се, че дълбоките води тук още пазят вкуса на кръвта на Ери.

Той вдигна камъка, потопи го и зачака водата да отмие засъхналото петно. После го остави наопаки, изля с въздишка ведрото и се запъти към ручея. Не знаеше чия кръв беше отмил току-що — на Рийн или на Ери. Беше сигурен, че когато в онази утрин им съобщи за убийството, Рийн беше ранен. Прикриваше раната с наметалото си, но Джейдан го познаваше твърде добре, за да бъде излъган.

Джейдан мислеше за Рийн, когато видя лицето му. Мислеше за единодушното решение на Карис, Брануен, Кай и Арне да не дадат подслон на детето, което щеше да се роди след по-малко от девет месеца.

— Не — беше отсякъл Карис. — Не може убиец и жертва да раснат като братя. Този път Рийн стигна твърде далеч.

Карис е прав, за него няма прошка — повтори си за кой ли вече път Джейд. Ала се тревожеше, че все-пак можеше да разбере момчето.

Ако те шестимата с Ери живееха примирени със съдбата си, то Рийн така и не бе успял да се примири. Той не чуваше отказите, заплахите, съветите на братята си. Щом Рийн пожелаеше нещо, щеше да намери начин да го получи. Като че ли само Джейдан виждаше това, докато Рийн растеше.

Мъжът си спомни черните му очи, които като въглени горяха на лицето му. Разветите му жълти коси приличаха на най-горещата част на пламъка. Рийн беше огън, отвън и отвътре — помисли си Джейдан. — А те, собствените му братя, искаха да го угасят!

Стигна до пенливия ручей и подложи под струите първото ведро. Снеговете по хълмовете се топяха и потокът прииждаше буйно към селото. Наплиска лицето си и вдигна очи към господарската къща и ширналото се пред нея езеро.

За Ери имаше погребална клада, имаше и дом, който го очакваше да се завърне. Не и за Рийн — Джейд поклати глава. — Даже побития камък на Рийн, скрит до брега на морето, скоро трябваше да бъде заличен. Така бяха решили братята му, за тях Рийн Ерми вече не съществуваше.

„УБИЙ ГО“ — прошепна един глас в главата на Джейдан. Той застина. Второто ведро се беше препълнило и тежестта му го задърпа към черните води на езерото.

Ето ги пак очите на Рийн, като тлеещи огънчета! Ето ги виещите се, ярки като слънце коси! Жалостта в душата на Джейдан се сблъска с дивия подтик за мъст. „УБИЙ ГО“ съскаха мислите му.

— Рийн? — промърмори той и хукна обратно към къщата. Изпуснатото ведро издрънча по камъните и падна с плясък в дълбокото. Второто така и остана, забравено до ручея.

Страх и ликуване се блъскаха в гърдите му, докато тичаше като обезумял по мокрия бряг. Отдалеч видя как Карис излиза пред вратата на къщата. Арне тъкмо го приближаваше.

— Той е мъртъв, Карис! Видях го с очите си! — чу го да казва. Беше достатъчно близо, за да види почудата, изписана на лицата им.

— А аз му видях лицето, Арне! Съвсем същото като неговото — шепнеше възбудено Карис.

С три широки крачки Джейдан стигна до тях.

— Той падна в пропастта и повече не помръдна! Нямаше да се върнем, ако не бяхме сигурни. Мъртъв е!

Арне и Карис се спогледаха. Джейдан дишаше тежко:

— Може да е друг, само да прилича на него? — предположи и той също толкова тихо.

Но това лице, по-познато му даже от неговото! Как можеше да го сбърка?

Откъм кедрите първо се зададе Кай, подире му по-бавно пристъпваше Брануен. Карис дръпна Арне и Джейдан в къщата, Кай се затича след тях. Брануен влезе последен и затвори тежката врата.

Петимата насядаха на ниските пейки около масата. Лицата им бяха сериозни, телата напрегнати. Макар да устояваха на волята на Онейро, мъжете бяха впрегнали цялата сила на разума си, за да не се втурнат да търсят Рийн, извадили оръжия. Всеки един тръпнеше от усещането, че момчето се спотайва някъде близо, в селото.

— Не вярвам, че е Рийн. Той е мъртъв — заяви почти гневно Кай и погледна Арне за подкрепа.

— Нямаме тяло — обади се Джейдан, сякаш убеждаваше себе си.

Кай кипна:

— Трябваше да сляза долу, за да го довлека дотук ли, Джейд? Щяхме да се пребием!

Джейдан го изгледа. Той всъщност смяташе, че трябваше да донесат тялото на Рийн и да го погребат. Никой не заслужаваше да бъде глозган от чакали и вълци, никой Ерми не заслужаваше костите му да бъдат пръснати от дивите зверове! Даже Рийн.

Брануен вдигна ръце, за да ги помири:

— Чакайте! Нека говорим спокойно.

Арне барабанеше по масата. Кай поклати глава.

— Някой от двамата видя ли го отблизо? — изгледа ги един по един Карис.

— Да! — заяви Кай.

— Не — смотолеви Арне.

Джейдан се усмихна криво.

— Той беше! Тичаше като него, освен това носеше неговите дрехи! Познавам движенията му, не съм глупак! Мога да го позная! — настояваше Кай.

Но в онази утрин Кай не беше отгатнал, че Рийн е ранен — мина през ума на Джейдан. — Защото, ако знаеше, щеше да го нападне. Щеше да скочи отгоре му и да го довърши още тук, пред прага на къщата.

— Възможно ли е да е оцелял?

— След такова падане? — проточи Арне.

Настъпи мълчание. Петимата силни, опитни мъже мислеха за дълбоката пропаст, към която Рийн бе полетял, при това улучен от отровна стрела. Отровата й първо парализираше, а после бавно убиваше, дори ако жертвата успееше да се измъкне от хайката.

— Чакахме, докато се стъмни съвсем! Гледахме го — даже не помръдна! Беше мъртъв! — проговори настоятелно Арне.

Джейдан мислеше за оглозгани кости и разкъсана плът. Мислеше за парчета жълто-кафяви дрехи, по които кръвта почти не личеше. Или пък винаги изглеждаха като напоени с кръв…

— Тогава кой е този в главата ми, братко? Кого Онейро искат да убия? — прошепна Карис.

Арне изрита пейката и скочи на крака:

— Явно наистина съм глупак!

— Всичко се случва… — Брануен го потупа по рамото.

— По-добре да проверим — промърмори си Джейдан.

— Джейдан, може нищо да не е останало от тялото!

Вълчи зъби и мечешки нокти наместо погребален огън. Леш за горските твари — Джейдан потърка очи, за да спре да си го представя.

— Все-пак, ще отида — каза им по-меко той.

Арне крачеше напред-назад зад гърба му.

— Ако не е бил мъртъв, с радост ще го убия за втори път! — възкликна седналия до него Кай и Джейдан се изхили:

— За пръв път доброволно ще изпълниш волята на Онейро, а, Кай?

Другите също се разсмяха, макар да не им беше весело.

— С удоволствие! — Кай се ухили зловещо.

— Това момче е дявол. Не трябваше да го изпускаме от очи — Арне още крачеше покрай тях и рошеше рижавите косми на брадата си.

Това момче е огън — каза си Джейд.

Отвън долетя писък. Братята Ерми се спогледаха. После вкупом изскочиха от къщата.

Ратаи тичаха към мястото на виковете. В ранното утро пред навеса за сено се гърчеше човешко тяло. До него конете цвилеха и се изправяха на задните си крака.

Джейдан хукна към мъжа, който беше вдигнал в ръцете си вила. Напрегна всичките си сили, за да движи краката си колкото може по-бързо. Дръпна камшика от колана си и го завъртя в мощен удар. Жилавата кожа изжужа над главата му и се впи в шията на нападателя. Твърде късно — вилата се беше забила наново в падналото момче. Всичко беше опръскано с кръв.

Арне припряно отвърза полуделите коне, които заплашваха да ги стъпчат, отведе ги по-далеч. Кай скочи върху мъжа с вилата. Брануен дотича и обърна момчето по гръб. Светлорусите му коси се разпиляха по сламата.

— Диле — изрече името му и погали изцапаното му лице. — Даже не приличаш на него.

Джейдан освободи камшика си и хукна към ратайските постройки. Хората прииждаха от всички страни. Кучетата виеха.

— Намери всички руси и тъмнооки! — изкрещя подире му Карис. Вече беше хванал едно хлапе и го буташе към господарската къща.

Джейдан разблъска крещящата тълпа, взирайки се в лицата на ратаите. Изреждаше имената им в ума си, опитваше да си припомни кой как изглежда. Карис вкара насила светлокосото момче в къщата, завърза ръцете му и залости задната врата. После се изпречи заплашително пред предната. Пусна кучетата да тичат свободни пред него.

Арне, Кай и Брануен също се смесиха с ратаите. Ритаха, удряха и завличаха в къщата всеки мъж, всяко момче, което даже бегло съвпадаше с описанието. Изтръгваха ги от ръцете на развилнелите се хора. С по-тъмни коси, със светли очи — братята не искаха да рискуват. Карис стрижеше до голо косите им. Натискаше ги безмилостно, когато не му се подчиняваха. Държеше ги разделени.

Ратаите крещяха, без да разбират какво става. Никога преди не бяха влизали в господарската къща! Никога господарите им не ги бяха връзвали!

Навън ридаеше женски глас:

— Диле! Диле! Синът ми! Детето ми!

Зората в Белите планини беше кървава. Триста трийсет и девет млади мъже с разпуснати руси коси и тъмни очи бяха убити. Бяха посечени от братята или от бащите си. Бяха отровени от майките си. Бяха задушени в постелите си от ръцете на любими жени. Бяха замеряни с камъни, бяха изгорени живи, бяха пребити до смърт.

Само в селцето с бездънното езеро и кедровата гора зверствата внезапно спряха. Слугите се бяха скупчили като стадо около оградения двор. Стояха с побелели лица и отпуснати длани, втренчени в къщата.

Карис стрижеше. Джейдан освободи първото момче и го изкара зад себе си на вратата. Полуделите хора го погледнаха. Една жена се затича насреща им. Джейдан извади ножа си, готов да я посече, ако нападне хлапето. Кръвта щеше да задържи поне за малко останалите.

— Ладе! Момчето ми! Какво ти е? — изплака тя и прегърна сина си.

Джейдан се поотпусна. Ладе беше спасен.

Арне изведе второ момче. Никой не нападна и него.

— Само една жертва — обади се Брануен отвътре. Белите му коси лепнеха по челото от пот.

— Трябваше да се сетим по-рано — поклати глава Кай, загледан в плачещите над мъртвия Диле слугини.

Остриганите ратаи прегръщаха близките си и бързаха да се махнат от господарския двор. Те опипваха голите си глави и спираха до убитото момче, чиито руси къдри лежаха в калта. Тази вечер в езерото пак щеше да гори погребална клада.

— Трябва да разберем дали става въпрос за Рийн — Джейдан сложи длан върху рамото на Кай. — Ти остани тук, Кай. Всичко може да се случи.

Арне гледаше в земята.

— Не искаме още мъртъвци, нали? — добави Карис.

Кай кимна. Обърна им гръб и изрита вратата на къщата след себе си.

— Бих искал да знам какво, мътните да го отнесат, е направил — промърмори Арне.

— Какво? — попита Джейдан.

Карис също вдигна очи:

— Да! Какво е направил, за да поискат Онейро смъртта му?

Братята добре познаваха усещането за чуждата воля в главата си. Бяха я посрещали, бяха й се опълчвали през целия си живот. Понякога Онейро си играеха и с повече от един ум — по време на набези на племена или смъртоносни епидемии — ала това беше рядкост. Не беше се случвало вече петдесетина лета.

Защо Онейро бяха по петите на Рийн? Как Рийн си бе навлякъл гнева им?

— Да, наистина — чак сега Джейдан проумяваше, че щом Рийн не беше успял да се държи като един от тях, наистина трябваше да бъде убит.

По гръбнака му пропълзя хлад, когато помисли за деветте къщи, пръснати далеч една от друга — от замръзналите земи далеч на север, чак до изумрудените морета на юг. Представи си зидовете на къщите почернели и сринати до земята, а мъжете им мъртви. Родът Ерми лесно можеше да бъде прекъснат, ако нямаше кой да издири и да възпита наново родените. Ако Онейро узнаеха, че родът още го има.

После Джейдан си представи какво щеше да стане, ако той и братята му не бяха тук, в селото. Те знаеха какво да сторят, да спасят хората си, ала бяха единствените. В онази кървава сутрин триста трийсет и осем други млади мъже, живеещи в околните селца или малки, самотни стопанства, бяха намерили смъртта си. Бяха застигнати от участта си заради едно непознато лице — лицето на момче, клело се да ги пази. Те бяха посечени. Бяха отровени. Бяха задушени в постелите си. Бяха замеряни с камъни, изгорени живи, пребити до смърт. Други, в по-далечни места оцеляха, ала смъртта вървеше по петите им, заедно с волята на Исен.

На втория ден загинаха още сто и тринайсет мъже — убити по близките пътища странници, търговци, просяци, воини. С прерязани гърла и изцъклени очи те останаха да лежат в локви кръв, като храна за глутниците. Плачът на осиротели деца, на потънали в скръб бащи и майки огласи Белите планини. Реките грейнаха от погребални клади. Миришеше на смърт.

На третия ден Исен се смили. Изпрати име — името на Рийн — и зверствата най-сетне спряха. Селата по пътя му си отдъхнаха, хората се успокоиха.

Не и братята Ерми. Джейдан и Арне вече знаеха, че няма да намерят тялото на Рийн в пропастта, пред която стояха. Само жълтите дрехи на момчето бяха там — потъмнели от влагата, почти скрити от наносите на реката. Двамата слизаха цял ден по хлъзгавите скали, за да ги достигнат. Намериха наметалото му — съдрано на няколко места. Намериха и парчета от дебелия вълнен шал на Рийн. Тяло нямаше, нямаше и останки.

Арне клатеше глава, сякаш не искаше да повярва. Джейдан се усмихваше тъжно. Той харесваше предизвикателствата, харесваше и Рийн. Само той бе гласувал против, когато братята му отсъждаха смъртта на момчето. После нарочно ги беше забавил, за да му даде преднина.

Дали не беше направил фатална грешка? Този път самите богове бяха по петите на Рийн — надяваше се момчето да не повлече към смъртта и целия род на Ерми.

— Джейд, да минем на връщане през камъка до Гент — Арне искаше да оставят съобщение за другите домове на Ерми.

Джейдан знаеше, че е прав, но все-пак попита:

— Мислиш ли, че е нужно?

— Виж какво стана при нас. Това момче е опасно.

— Както кажеш, Арне. Както кажеш…

Джейдан сви рамене и последва Арне по обиколната пътека, надолу по плитчините на разлялата се река. Бродът вървеше на юг и на запад, заобикаляше възвишенията и излизаше чак от другата страна на хълмовете, при побития камък на Гент. Трябваше им цял ден, за да стигнат до него.

Никой от братята не знаеше къде точно се намират всичките домове на Ерми, като още една предпазна мярка. Дано да беше достатъчно, за да ги спаси от гнева на Онейро.

Арне внимателно постави знаците около камъка: клонът от бреза, каквато не растеше наблизо, целеше не само да привлече вниманието на други Ерми. Този вид дърво се оставяше само при голяма опасност. Белият речен пясък, пръснат на широки вълни, говореше за бягство без ясна посока. Върхът на стрела, затъкнат незабележимо под основата на камъка, сочеше дърветата, по които братята им да търсят посланието. Стрелата беше бяла, от дялана кост и те никога досега не бяха оставяли такава — означаваше намесата на Онейро.

Джейдан изряза малка руна в кората на отсрещното дърво, после се придвижи към следващото, израснало на крачки зад него. Навлизаше навътре и навътре в гъстата гора, докато изписваше отзад-напред посланието до братята си:

Рийн Ерми не е един от нас.

Скоро издълбаните думи щяха да стигнат до всички домове на Ерми, не само до най-близкия. Ястреби щяха да литнат, за да отнесат вестта отвъд планините. Други мъжки ръце щяха да я повторят в дърветата на непознати гори. Мъжете Ерми до един щяха да тръгнат по следите на момчето.

…Брат с брата ще враждува. Баща със син ще воюва. И небесата ще са алени от кръв… — прозвуча познатата песен в мислите на Джейдан.

Десетките стари белези по стволовете на кедрите, които се извисяваха около побития камък, вече почти бяха изчезнали. Кората на тези дървета зарастваше и след време скриваше издайническите думи на рода Ерми. Там имаше стари вести за смърт и за раждания. Едва личаха отдавнашни предупреждения, зовове за помощ или за среднощни срещи — избледняващи части от вековна история. От пресните резки под острието на Джейдан веднага изби смола, сякаш дърветата кървяха. Сякаш кедрите можеха да плачат.