Евел Инара
OTIUM ^[0] (30)

Трийсета глава

Събуждам се в неудобната седалка на препускащ влак. Усещам движението с цялото си тяло, а лицето ми е обърнато към прозореца. Нощ е. Отвън няма никакви светлини, явно съм извън града. Вагонът е почти празен. Зачудвам се защо съм тук и едновременно с това усещам как някой ме гледа. Извръщам се, изпълнена с опасения, само за да видя до себе си Агот. Дрехите му са измачкани. Очите му са тревожни, когато ги спира на лицето ми:

— Трябва да тръгваме, Ейла — принуждава ме да се изправя, като обгръща раменете ми със закрилнически жест, на какъвто не съм свикнала. Допира устни в челото ми — в полу-целувка, полу-успокоение — преди да ме избута по пътеката.

— Къде е Рийн? — аз оглеждам вагона.

— Не сега. Хайде.

Двама мъже дремят в съседната редица седалки. Лампата над плъзгащите се към коридора врати, накъдето ме води Агот, мига дразнещо. Крача машинално и се опитвам да си събера ума.

— Трябва да скочим — момчето отваря тежката врата на вагона и в коридора се втурва шумът от препускащия влак. Безкрайно равно поле бяга край нас.

— Хайде, Ейла — той ме избутва навън.

От изненада опитвам да се хвана някъде. Изкрещявам. Пльосвам върху влажните останки на миналогодишна трева, претъркулвам се от инерцията. Зад мен влакът свисти и хвърля призрачни светлини.

На десетина метра по движението на вагона Агот се е приземил на краката си. И вече тича насреща ми.

— Не мога да летя, идиот такъв! — изкрещявам му.

Той се навежда, подавайки ми и двете си ръце:

— Хайде! Да се махаме!

Принуждава ме да се затичам и това ми пречи да му крещя, макар да се опитвам. Хлъзгаво е, ледът пука под краката ми.

— Щеше да ме убиеш! — обаждам се веднага, щом мога.

— Не, нямаше — той тръсва разсеяно глава.

Стоим на някакво тясно шосе, което пресича полето. Кално е, фарове светят в гърбовете ни. Има знак за близка бензиностанция и момчето ме повежда към нея.

— Щеше! — настоявам ядосано. — Аз не съм като вас.

— Си. Щом си родена за последен път, не можеш да умреш. Разбра ли?

Репликата е като точка, слага край на спора. Млъквам, за да я обмисля и в същото време тичам усърдно до Агот, както ми подсказват инстинктите.

Ярката светлина над бензиноколонките блести нереално в сивото на нощта. Двамата се промъкваме към сградата. Агот бута вратата на тоалетната и надниква вътре, преди да влезем. Едва тогава забелязвам, че носи розова раница.

— Откъде взе това?

Той само завърта очи и я пуска на пода. Намръщвам се на отражението си в огледалата. Коженото яке на Рийн е омазано с кал, а косата ми е сплъстена, цялата в пясък.

— Измий се. Облечи тези.

Агот вади някакви дрехи от раницата и проверява размера им. Явно не той ги е пъхал там.

— Не трябва да си като преживяла Апокалипсис — момчето се ухилва на външността ми и незнайно защо аз се усмихвам в отговор.

Той самият е леко мърляв, но само по дрехите. Косата и лицето, даже ръцете му — изглеждат безупречни. Гледа ме още секунда и пуска водата, нагласяйки температурата й. Протяга дланта ми под течния сапун и пълни шепата ми с розовата течност.

— Побързай! — той грабва раницата. — Ще съм отвън.

Размазвам сапуна по лицето и косата си. Напъхвам главата си в малкия бял умивалник. Бързам, понеже не искам да ме заварят в това положение. Мократа ми коса капе по пода, докато отмивам криво-ляво калта от краката си. Агот ми е оставил чифт високи маратонки и съм му благодарна. Моите са вир-вода.

Изстисквам един по един кичурите си и ги разрошвам. Нахлузвам тениската и някак се намъквам в прилепналите джинси. Вратата изскърцва и аз подскачам.

— Не изхвърляй нищо — Агот напъхва всичко в раницата, преди отново да я метне на гърба си. — Не оставяй следи.

Подава ми някакво скърцащо момичешко яке на тънки зеленикави ивици и се ухилва, когато го обличам. Закопчава ципа, оставяйки косата ми под него.

— По-добре ли си? — пита.

Свивам рамене.

— Трябва да се обадя на Исен — промърморвам, щом забелязвам телефоните на стената отвън. — Исен е… — понечвам да обясня.

— Твоят пазач — стрелва ме с очи Агот. — Тъмничарят.

— Моля? — въпросът ми всъщност не звучи като въпрос, сигурно затова Агот отсича:

— Не, не, без обаждания.

Придърпва ме и обръща лицето ми към своето, докато прекосяваме широката ивица луминесцентна светлина.

— Има камери, не се върти — усещам дъха му в косата си и се чудя какво ли е значил коментарът за Исен.

Правим широка дъга, но се връщаме на шосето. От време на време ни подминава по някоя кола, пръскайки кал и цвят в монохромния здрач. На едно от възвишенията Агот се вмъква между дърветата край пътя. Тихо е. И празно. Само тънкия лунен сърп, звездите и бляскавите прашинки в дирята на Агот отделят някаква светлина.

Той довлича грамаден изсъхнал клон и сяда отгоре му.

— Сега какво? — питам недоумяващо.

Момчето вдига очи и виждам, че са тревожни:

— Сега ще почакаме.

Сядам до него. Рисувам фигури с върха на обувките си, колкото да се намирам на работа. Той заглажда чертите в мокрия пясък.

— Какво беше онова, за Исен? — изплювам въпроса, който ме гложди. — И къде е Рийн?

— Едно по едно — Агот ми се сопва.

Подхващам неговия тон:

— И защо пък да не се обаждам на Исен?

Клонът се разтърсва лекичко, момчето се хили:

— Ами обади му се, щом толкова искаш. Но се разделяме още тук — той даже махва към бензиностанцията, сякаш ме отпъжда.

Не помръдвам. Дори и да позвъня, Исен едва ли ще вдигне телефона си. Не съм убедена, че има смисъл да пробвам.

— Защо го нарече тъмничар?

— Защото е.

Започвам лекичко да се изнервям:

— Може ли малко по-подробно?

Той се извръща към мен. Изражението му е подигравателно.

— Той такъв ли беше? А, Ейла? Той някога бил ли е подробен с теб? Интересно ми е! Искам да знам каква точно е била връзката ви? Имаше ли подобие на секс и обяснения в любов или ти правеше каквото той ти каже?

— … — отварям уста, изчервявам се, ала не казвам нищо.

— Какво знаеш за него? — продължава момчето. — Знаеш ли къде е бил, когато е заминавал? Защото е пътувал, нали? Често-често го е нямало.

Устата ми се отварят и затварят, като на риба, обаче звук няма. Исен и сега е някъде, без да имам представа къде.

— Питала ли си се защо изобщо е с теб? Дали не е гей или асексуален? Обаче, каква би била ползата му? Защо се е залепил за теб, студен като парче лед, без изобщо да му пука с кого си лягаш?

— Какво е искал? — успявам най-накрая да изрека.

— Нищичко! Както много добре знаеш.

Млъкваме. Ядосана съм му, защото онова, което току-що каза е вярно. И той е ядосан, чувствам го.

— Все нещо трябва да е искал — промърморвам накрая.

— Да! Пазел те е. Той е тъмничарят.

— И защо пък… — възкликвам. — Коя съм аз, че да…

— И стигнахме до главния въпрос — Агот подигравателно разперва ръце, сочи ме, сякаш сме на сцена и аз съм звездата.

— Какво толкова ценно има у мен, че да ме пази? — гласът ми изтънява и се усмихвам, обръщам го уж на шега.

— Не използваш точната дума, Ейла — момчето накланя глава. — Не ценно — гласът му се снижава до шепот. — Опасно.

Понечвам да се разсмея. Обаче не се получава. Агот се изправя, загледан в двата приближаващи ни синкави фара и сменя темата:

— Този ще свърши работа. Стани, моля те — той извлича грамадния клон на шосето, запречвайки и двете платна.

Наблюдаваме как светлината пристъпва към нас, как осветява клоните. Жълт камион с брезентово покривало спира само на метър-два от препятствието. Включват се аварийните светлини, шофьорската врата се отваря. Един едър мъж се смъква долу и се отправя към средата на пътя, въоръжен с мъждиво фенерче.

Агот повдига брезента и надниква в товарната част. Лъхва ни мирис на плодове, макар че на пода се въргалят само няколко празни щайги. Момчето скача вътре и ми протяга ръка. Шофьорът вече влачи тежкия клон, проклинайки полугласно.

— Защо просто не спряхме някой на стоп?

— Защото те преследват — изсъсква ми Агот.

— Кой, Исен ли? Нали уж съм опасна? — аз се хиля, докато камионът рязко потегля и едва се задържам да не се плъзна по дъските. Всъщност, Агот ме задържа с едно раздразнено:

— Оф.

Отзад се оказва шумно и хладно. Лежим по корем един до друг и аз гледам как от ръката на Агот се отделят искрици и политат в една и съща посока. Към мен. Премествам се по-близо, макар да знам, че не бива. Момчето ме привлича, сякаш е от магнит, а пръстите ми са от желязо.

— Рийн каза, че това ще спре, ако кажа две думи.

— Ами кажи ги, тогава — в очите му танцуват весели пламъчета, а устните му са плътни, заоблени. На всичкото отгоре той ги облизва.

Въздъхвам раздразнено и се взимам в ръце.

— Ако ги кажа на него. Вярно ли е?

— Защо изобщо ме питаш? Ще ми повярваш ли, каквото и да ти кажа? — момчето се обръща настрани и се подпира на лакът.

Дланите ми се лепкави и аз ги трия в ръкавите си, опитвайки да не го гледам.

— Е, Ейла? Ще ми повярваш ли? — той уж настоява да получи отговор, но ми е ясно какво си мисли. Че не му вярвам достатъчно.

Трудно е да му отговоря, докато мисля най-вече за задника му.

— Не знам. Ако звучи логично… — защо докато тичахме изобщо не забелязвах привличането, а сега…

— Тогава не се хаби — Агот се обляга в ъгъла на каросерията и затваря очи.

Гледам гладно силуета му. Искрите му блестят в тъмнината, мамят ме, но аз не се помръдвам. Опитвам да подредя в главата си всичко, което се случи.

На развиделяване съм стигнала само до извода, че в думите му има някаква логика.

— Къде отиваме? — завързвам някакъв разговор.

През процепите на брезента нахлува бледа светлина. Агот отваря очи и изражението му сякаш пита:

Вярваш ли ми?

Вместо да отговоря, на свой ред вдигам вежди и осъзнавам, че флиртувам. Подканям го с жест:

Провери.

— Защо трябва да отиваме някъде? — проточва гласът му.

— А имаме ли план? — аз пърхам с мигли, което не съм правила никога. Тялото ми извършва неща, които умът ми изобщо не разбира.

— Аз имам — на лицето му цъфва невинна усмивка.

— И той е? — като огледало съм, усмихвам му се без причина.

Двамата се люшкаме заради движението на камиона — аз по-силно, Агот едва-едва. Слушаме еднообразното му боботене.

— Да стоя по-далеч от Онейро — отговаря той ми най-накрая.

— Онейро — проточвам.

Пак това име. Това старо име, което звучи по толкова различни начини в главата ми.

— Рийн Онейро ли е? — питам след малко.

— Студено — изхилва се Агот. Схващам играта, докато ръката ми самоволно навива един кичур по пръста ми.

— Ами ти? — гласът ми е с идея по-плътен и приглушен от нормалното.

— Сту-де-но — момчето се прави, че трепери от студ.

— А Исен? — незнайно защо мисълта за Исен ме отрезвява и почти спирам да си представям как приближавам ъгъла и се навеждам към Агот.

— Топло. Направо горещо — отговаря ми той.

Сепвам се.

Тъмничарят — чувам в главата си снощните му думи. — Питала ли си се какво изобщо иска от теб?

Бузите ми пламват, когато помислям за всички онези нормални, човешки неща като пиенето на кафе сутрин заедно. За целувките по бузата на излизане, или когато Исен ме е завивал с одеялото, защото съм заспала на дивана. Или когато ме е чакал след работа, за да се приберем двамата. Когато сме говорили по телефона — за мен, само за мен. Когато държеше ръката ми в болницата, само преди четири дена…

Истинско ли е било?

— Аха — кимвам, а гърлото ми се свива. — Онейро ме преследват, така ли?

— Горещо.

— Защото съм опасна? — не мога да не се усмихна, когато го казвам.

„Аз“ и „опасна“ не ми стоят добре едно до друго. В момента съм всичко, но не и опасна. Усещам се само опасно чуплива.

— Жегаааа — проточва Агот.

— И какво ми е опасното? — не е точно въпрос, по-скоро му възразявам.

Момчето махва с ръка:

— Не играем така. Питай друго.

Излягам се. Зяпам ветреещите се гънки на брезента. Вятърът вие пронизително в процепите, а аз мисля за Исен и ми се реве. Ядосана съм му. Сърдита съм и на Агот, защото сега почти му вярвам. Почти.

Устата ми сами се отварят, поддават се на странната логика, която ми хрумва:

— Значи Онейро… са опасни?

— Горещо — гласът му е категоричен.

— И аз съм опасна?

— Пари! Па-ри.

Стигам до единствения въпрос, който се завърта из мислите ми:

— Аз… Онейро ли съм?

Тишина. Чувам само боботенето на камиона.

Изправям се, за да видя, че Агот се взира в мен.

— Била си… Хм… Било е… — опитва да се поправи. — Е, топло.

Спирачките изскърцват и инерцията ме изстрелва напред. Безпомощно протягам ръце, докато се плъзгам по дъските. Навън има глъчка, някаква суматоха. Някой крачи покрай камиона, на сантиметри от другата страна на брезента.

Вратата на кабината се отваря и пак се захлопва, а Агот ме дърпа към мрака на ъглите. Чувам го как ругае тихо, точно в ухото ми.

Издрънчава метал, покривалото в задната част се размърдва. Инстинктивно се свивам по-назад, зад щайгите, които миришат на цитрус.

Широка ивица светлина и вятър нахлуват в каросерията. Затварям очи — като децата — ако не те виждам, не ме виждаш и ти.

Няма ни тук. Няма ни — повтарям наум, а по яркочервения цвят, блеснал през клепките ми знам, че всеки може да ни види.

Някой скача вътре, чувствам вибриращото присъствие на тялото му.

Няма ни — твърдя наум и надниквам през миглите си.

Едрият мъж грабва с пъшкане въжето от пода. После поглежда към щайгите, където сме се притаили и за момент очите ни се срещат.

НЯМА НИ ТУК. МАХНИ СЕ! — изревава умът ми. Мъжът като марионетка изхвърча навън.

— Оф — заравям лицето си в рамото на Агот. Той допира устни в косата ми.

— Мамка му! — усещам, че се смее.

— Изкарах си акъла! — промърморвам аз.

— Изкара неговия. Щеше да се пребие, докато слизаше — усещам ръката му по гърба си и потръпвам от удоволствие. — Мамка му! — възкликва пак той.

Никой не идва за нас, сякаш наистина не са ни видели. Потегляме. Аз надничам в една цепнатина на брезента:

Било е само авария. Друг камион е закъсал на пътя.

— Още го можеш, мамка му — Агот ме гледа, сякаш за пръв път ме вижда. Повтаря го още няколко пъти — мамка му, мамка му.

Повтаря го, докато два часа по-късно се прехвърляме на друг камион, пълен с големи прашни кашони, които заемат почти цялата товарна част.

А аз така и не задавам въпроса си:

— Какво още мога? Какво?

Въртя го в ума си, като бонбон в устата си и слушам как Агот ругае.