Евел Инара
OTIUM ^[0] (20)

Двайсета глава

От устата на Рийн се измъкна мъркащ смях. Зениците му бяха огромни, сливаха се с черно-сивото на ирисите. Ейла беше във възторг:

Беше по-хубаво, отколкото Исен го помнеше!

Тя почти съжали, че никога няма да му го каже. През главата й мина странна мисъл — че дрехите само й пречат.

Рийн я целуна отново, притискаше я към себе си:

— Остани с мен — промърмори в ухото й. — Остани!

Имаше толкова копнеж в дрезгавите му думи, че тя потръпна:

Исен никога не й бе говорил така. Или беше, но тя нямаше как да го помни?

Тя позволи на момчето да я притисне в мокрия ствол на дървото. Високите клони се разклатиха, посипаха капки дъжд, а Рийн се прилепи в нея. Не само умът му издаваше какви са желанията му, по тялото му личаха даже по-ясно. Ейла се поколеба да го прегърне ли, или да го спре най-сетне.

Целувката, сграбчилите я ръце, накъсаното му дишане — съзнаваше, че я вълнуват, именно защото бяха опасни. — Но тя не обичаше това смъртно момче. Тя никога не бе вярвала в нито една негова дума. Тя…

Рийн изстена, разсея я. Плъзгаше длани по тялото й, сякаш я извайваше. Слизаше все по-надолу, заровил лице в диплите на полите й, отпусна се на колене в калта и…

Насреща й стоеше Исен.

Ейла отвори очи и неволно се вкопчи в раменете на момчето:

Изобщо не беше чула кога е дошъл! Умът й не бе доловил приближаването му.

Рийн лежеше в краката й и продължаваше да стене. Не беше от удоволствие — осъзна тя. Неволно свали стената пред ума си и Исен влетя там с целия гняв на мислите си.

— Върви си — прошепна Ейла на глас, защото нямаше пролука, в която да му го каже мислено.

В мъгливата светлина на гората изникна втори силует. Лицето на Амая беше копие на лицето на Исен — гордо и гневно. Ейла мигом прекрачи тялото на Рийн и тръгна към двамата.

Те я пазеха. Грижеха се за нея, защото е една от тях. Затова бяха…

С усилие вдигна отново преграда пред мислите си, не искаше да разбира подбудите им.

— Спри това и си върви — каза на Исен, макар да й се искаше да изкрещи.

За пръв път осъзнаваше защо смъртните повишаваха тон. Защото бяха безсилни.

Амая веднага й обърна гръб, Исен обаче не помръдваше. Рийн изкрещя и Ейла го погледна този път.

Алена кръв беше избила по ризата му. Исен щеше да го убие. Убиваше го в момента.

Момчето изръмжа заради болката. Протягаше пръсти, сякаш я молеше за подкрепа. Ала те бяха най-близките й, бяха част от нея. Нямаше да стори нищо.

— Отхвърляш съветите на своите заради някакъв смъртен! — Исен прокара палец по устната й, сякаш можеше да изтрие целувката на Рийн от там.

— Вярвам на себе си — възрази тя гордо.

Исен тръсна глава и отново погледна момчето:

— Ако не беше ти, отдавна да е мъртъв.

Рийн дишаше тежко, прострян по гръб на земята. Ситни капчици дъжд падаха по лицето му, изкривено в агонизираща маска.

— Не виждах смисъл в смъртта му — сви рамене Ейла.

— А от живота му виждаше?

Тя вдигна вежди.

— Дааа, толкова е пламенен — впи пак очи в нейните Исен. Заяждаше се. — Не се съмнявам, защото го видях. Хареса ли ти?

Ейла приседна на един по-голям камък, усмивката й стана ледена:

— Ако исках да знаеш, щях да те пусна в ума си.

Чертите на лицето му, толкова подобни на нейните, се изкривиха от гняв. Мокрите клони се люшнаха, листата заръсиха още дъжд. Само за миг, после Исен овладя ума си.

— Мислиш, че иска теб — той посочи отвисоко Рийн и момчето се загърчи в нова конвулсия. Сви се на топка, скърцайки със зъби.

С развято наметало и гневни очи, Исен се наведе и дръпна ризата от тялото му.

— Грешиш — прозвуча така, сякаш се радваше. Беше като ловък фокусник: гърбът на момчето, ръцете му, подскочиха заедно с ръкавите на дрехата, докато плата се разкъсваше.

Застинал по корем, Рийн изкрещя. А Ейла ахна, зървайки белезите по кожата му:

„…Да бъде силен духът ми. Като на братята и бащите ми…“

Бяха толкова ярки, със сигурност прогаряни след раждането му!

— Той знае тайната ни — не млъкваше Исен.

Като че бе нужно да й го казва!

Родът Ерми някак бе оцелял, въпреки волята им! Въпреки погнусата и страха, които внушаваха и до днес на смъртните:

Всички белязани са прокълнати, белязаните трябва да умрат.

— Ейла — Рийн още опитваше да се обърне. — Това нищо не значи!

Тя тръсна глава:

Значеше. Значеше, че е искал не нея, а Силата й! — смехът се провираше с гъдел към гърлото й. — Ето най-сетне добър отговор на въпроса: защо, когато го срещна на онази замръзнала стръмнина, това момче не побягна?

Защото това момче беше Ерми. Ерми! Как така не беше разбрала?

— Ейла… Ейла… — повтаряше той без прекъсване.

— ТИШИНА! — отсече Исен и гората притихна.

От липсата на звук ушите на Рийн запищяха. Ейла се беше изправила и бавно го приближаваше. Той виждаше пръските дъжд, виждаше как краката й стъпват по влажните стъбълца, но звук нямаше.

— Ерми! — долетя друг глас.

Само ирисите на очите му помръднаха, останалата част от тялото му беше чужда.

— Домовете Ерми горят. Всичките. Братята ти са мъртви — беше гласът на втората жена Онейро.

Косите й бяха толкова свилено руси, че той потръпна най-вече заради цвета им, а не заради думите. Лицето й все повече заприличваше на лицето на Лиля.

В опит да пребори илюзията, Рийн стисна клепачи. Ала щом очите му се затвориха, носът му подуши дима:

Господарският дом гореше!

Пушек плъзна наоколо, толкова гъст и лютив, че напълни очите му с влага. Колкото и да си повтаряше Рийн, че Онейро си играят с ума му, колкото и неистово да стискаше клепките си, през дантелата на дима се показаха зидовете на господарската къща.

Рийн примига:

Кедрите пламтяха, можеше да ги види! Смолата съскаше по стволовете им!

ГЛЕДАЙ! — чу глас, който звучеше досущ като неговия.

Очите му се вторачиха в групата обезумели ратаи, които мятаха факли по покривите. Беше тъмно, точно преди изгрева.

Момчето изкрещя от усилие. Беше толкова реално в главата му, че не само усещаше вкуса на задушливия пушек, можеше да чуе предсмъртните вопли на хората там.

СЛУШАЙ!

Неистов лай се смесваше с цвиленето в конюшните. Крясъците на братята му се чуваха глухо през залостените отвън врати. Мъжете думкаха и блъскаха, опитваха да изкъртят дървото. Чуваше се и учестеното дишане на ратаите, които ги държаха в плен, разбирайки, че също ще изгорят. И като фон, най-ясният от всички шумове беше пукането на поглъщащия всичко пожар. Нажеженият въздух трептеше по кожата му.

ПОЧУВСТВАЙ!

Огънят близна плътта му. Първо ледено, после драскащо като назъбено острие.

Рийн не се страхуваше от непоносимата жега, познаваше я. Но не и ярката, ослепяваща завинаги светлина, не и течните пламъци в дробовете!

Не и тях! Не и тях!

Никой нямаше да се измъкне жив от този пожар. Отнякъде знаеше, че отсреща, в гората — още хладна и тъмна в ранния час — Онейро гледаха с безстрастни лица.

Пръстите му натискаха неистово клепките, но виденията за умиращите мъже продължаваха да се нижат:

Малкият Ери, който нямаше да дочака първото си белязване! Джейдан, който нямаше да утоли жаждата си за мъст! Арне и Кай! Брануен, който вече нямаше да помага с вещите си ръце при ражданията! Карис, който нямаше да се задава от гората, метнал пресен дивеч на плещите си! Фрей и Нике — дребните мургави мъже — които никога повече нямаше да се смеят заедно! Исполините Виго и Рувен! Ловките Баин и Ромен! Самоувереният Сен! Десетките други, които кръстосваха горите!

Вече нямаше да помнят кои са били. Бяха мъртви! Братята Ерми, неговите братя!

Заля го вълна от гняв. Задави го, не можеше да си поеме дъх, докато картините се нижеха в ума му. Сълзи се стичаха по бузите му, а осъзнаването го душеше:

Пясъкът по северния бряг на морето завинаги щеше да остане студен, без огньове по него! Руните по побитите камъни щяха да се загладят с времето! Оттук насетне нямаше кой да върви по следите на злите богове, за да пази човешкия род от прищевките им!

Очите му сами се отвориха и Рийн вирна глава, задъхан от безсилието си:

— Лесно ти е като детска игра! Пожелаваш го и се случва! — гневът му даде сили да се повдигне на лакти.

Изрева, когато дивата болка плъзна наново по мускулите му. Мъжът Онейро нападаше. До него Ейла стоеше с каменно лице.

— Хайде, Онейро, убий ме! Нали това искаш! — изхриптя Рийн. От устата му се стичаше кръв. — Но тя избра мен, смъртния. Не теб! Това ще го помниш вечно! — той нямаше сили да посочи към Ейла, но Онейро разбраха.

Тежестта, която изпита в гърдите си, едва не пръсна дробовете му на части. Над главата му Исен се смееше.

— А ако беше човек? Ако беше като мен?! — не можеше да спре да съска Рийн. — Виж ме! Колко зими и колко лета оцелях, въпреки волята ти? Жив съм, ето ме! Колко е голяма Силата ти, Онейро?

Ейла се изсмя на това. Исен дърпаше връзките на наметалото си:

— СТАНИ, момченце! — заповяда той и Рийн неестествено се изпъна, олюля се на краката си, които едва го крепяха. — Да видим какво щеше да е, ако и двамата сме само хора.

— Исен — долетя гласът на светлокосата Онейро, но Исен дори не я погледна.

Рийн се разкрачи, за да се задържи прав. Поляната пред очите му се завъртя. Чувстваше се изтощен, сякаш не беше мигвал от дни, но поне раздиращата болка беше позатихнала.

Мъжът Онейро връхлетя веднага — не с ума си, а с тялото си този път. Рийн гледаше как изцапаните му с кръв юмруци приближават. Чу само глухия шум от удара. Понечи да отскочи, но беше твърде късно. Въздухът край тялото му стана плътен, тежък и остави в устата му вкус на дъжд, земя и кръв.

Претърколи се по корем и стана. После отпусна колене, сви длани. Усещаше само съскането на вятъра в пулсиращото си лице, когато се хвърли напред, върху омразното тяло на Исен.

Не беше важно, че не може да го победи! Той беше тих като вятъра, бърз като точна стрела — така бе казал някога Джейдан, а Ери кимаше и се смееше. Сега и двамата бяха мъртви.

Изкрещя, когато Исен подскочи високо и с нечовешка сила, като махало, го блъсна в лицето. Усети светкавичния му следващ удар още докато падаше — две сключени ръце като ковашки чук го забиваха в земята. Момчето наполовина залитна, наполовина се измъкна от натиска му. Приведе се и се хвърли към откритите му гърди, насочи с две мигновени движения коленете си точно там. Ала безсмъртният го отхвърли, сякаш Рийн беше невръстно дете, борещо се с великан.

Рийн използва инерцията, сграбчи го, опита да го повлече след себе си и почти успя. Почти. Но тялото на Исен не падна, а се приземи отгоре му. Ръцете му, омазани с човешка кръв се разпериха подобно на мощни криле, дланите му посипаха удари като клюн на хищна птица. Рийн раздвижи неистово колене, заизвива се и двамата се затъркаляха прегърнати, вплетени като дишащи тежко любовници.

Рийн надделя за секунда, но Исен го оттласна. Скочи на крака и се приведе, стоварвайки юмруци под ребрата му, после лакътя му се вряза точно в средата на гръбнака. Главата на момчето се отметна, пръски слюнка и кръв излетяха измежду стиснатите му зъби. Пред очите му се виеха тъмни кръгове.

Нетърпима, камшична болка го беше сковала от кръста нагоре. Ръцете му престанаха да го държат. С последни сили Рийн се извъртя и удари стъпало в надвесения над него Онейро. Усети как се плъзга по мократа трева. Ейла безучастно го гледаше, изправена недалеч, под мокрите корони на дърветата. За миг очите им се срещнаха.

— Ейла — изхриптя яростно той и пак се хвърли към Исен, като пеперуда към огъня.

Чу се шум като от раздиращ се плат, когато телата им се удариха едно в друго. Рийн тежко се строполи, Исен само се олюля. Мълниеносно направи две крачки и връхлетя като хала отгоре му.

Внезапен повей раздвижи дърветата, събори грубо водата от клоните им. Коленете на Рийн не го слушаха, докато напрягаше сили да се изправи, за да нападне пак. Исен замахна в едно със силата на вятъра, черните му къдри се разлюляха, ръцете му описаха дъга и със зловеща сила запратиха момчето към грапавите стволове.

Хищни, подобни на дим пипалца се заиздигаха над тревата. Те се сплитаха над отпуснатото му тяло като шал от най-фина дантела.

Беше живият мрак на Онейро. Момчето умираше — Ейла му обърна гръб, за да последва двамата си спътници.

Скоро дантелата от мрак щеше да го покрие съвсем, забравата щеше да заличи всеки спомен за това кой е бил, защо и кога. А когато най-сетне се отдръпнеше, подобно на отлив на океан, душата му щеше да е устремена към нов живот. Тук, на тревата, щеше да остане само разнебитена тленна обвивка.

— Чакай — догони я шепотът на момчето.

В кафявия здрач очите му блестяха, приковани в нейните. Рийн облиза устни, поемайки си с мъка дъх:

— Не съм те лъгал, Ейла! Не съм Ерми.

Тя усети на рамото си ръката на Исен, още имаше кръв по нея. Рийн погледна натам, после към лицето зад Ейла и пак впи поглед в очите й:

— Ерми искаха смъртта ми даже повече от вас!

Искрящо белите линии в ума му — извити, вибриращи — значеха честност и малко скръб. Имаше много тъмно зелено, което беше знак за тревога.

— Иди в гората на Гент. При побития камък — гласът му беше толкова слаб, едва се чуваше. — Иди и виж! Не съм Ерми.

Ейла се усмихна едва-едва:

Нима той не беше разбрал, че никой Онейро не се нуждае от доказателства, за да узнае истината? Нима бе забравил, че тя вижда всичко, че знае всичко?

— Иди и виж, Ейла. Не съм Ерми! — гласът му угасваше.

Тя още се взираше в багрите около лицето му. Нямаше нужда от повече, за да узнае истината.

— Не съм Ерми!

След шепота му, почти заглушен от дъжда, гласът й прозвуча неестествено ясно:

— Зная! — каза гордо тя, без дори да помисли.

Пръстите на Исен стиснаха рамото й.

Също като плисната черна течност дантелата около Рийн се протегна към нея.

Светът изгаси цветовете си.

За Онейро дантелата беше просто врата към дома, винаги само на мисъл разстояние. На онова безплътно място децата на сънищата можеха да пристъпят, без значение къде се намират на белия свят. Само там бяха наистина заедно и не се губеха в желанията си.

Ейла му протегна ръка, ала този път живият мрак се заплете пред нея, заувива се като мрежа по тялото й. Тя падна на колене в някаква ефирна, жужаща материя. Две еднакви лица закриваха небето, когато успя да отвори очи.

— Ейла! — чу гласа на Рийн и сега той не шепнеше.

Момчето опитваше да я приближи, затова му протегна ръка. Но нещо не беше наред с нейното собствено тяло. Усещаше го тежко и безконтролно, увиснало като мокра дреха.

Жената Онейро галеше лицето й и допирът й беше нежен и толкова познат, но Ейла не успяваше да си припомни името й. Дантелата се кълбеше над нея. Беше толкова хладна и лепкава.

— Ейла! — пак чу вика на Рийн и този път той стоеше изправен.

Беше твърде далеч, за да бъде съвсем сигурна, но като че ли имаше нещо ново в изражението му. Нещо, което преди не беше видяла.

— Ейла! — кресна й той, защото бе затворила очи.

Яд и гняв — ето какво беше новото. Рийн сякаш се сърдеше, обвиняваше я, когато пак заговори:

— Онейро дават първо сърцето си! После се доверяват!

Тя застина.

След това поклати глава. Или поне си представи, че я поклаща. Нямаше сили да му го каже, а той, естествено, не долавяше мислите й.

Не съм те обичала — искаше да му обясни. — Не съм ти вярвала.

Двамата Онейро се изправиха, внезапно проумели какво точно се случваше. Паниката в умовете им заглуши собствените й мисли. „Зная“ — кънтеше в главата й собственият й глас, горд и властен допреди малко. Ако имаше сили да се изсмее на себе си, би го направила.

Ледените езици на дантелата все по-пътно усукваха тялото й. Момчето й беше обърнало гръб, тичаше с всички сили. Само едно се въртеше в ума й, докато гледаше подире му:

Беше се доверила! И го беше признала на глас!

Сред дърветата, точно там, където беше изчезнал Рийн, блесна светкавица. Гръмовният й тътен отекна надалече. Исен нападаше със цялата Сила на волята си. От небето заваляха десетки мълнии и мокрите дървета лумнаха. Гората беше факла.

— Няма смисъл — стисна рамото му Амая. — Няма смисъл, Исен!

Животът, който последният Ерми бе откраднал, не можеше да бъде прекъснат. Не и с огън. Не и просто така.

— Смъртен със вечен живот. И смъртна със Силата на Онейро — изрече невярващо Исен.

Тъмните листа горяха, ставаха на пепел. Над пластовете черен дим и облаци сияеха звезди:

Един ще умре.

Един ще се промени.

Един ще бъде същият.