Евел Инара
OTIUM ^[0] (12)

Дванайсета глава

Рийн беше чул думите на Исен, заставящи го да убива. Беше видял лицето в мислите си. Ала не го позна.

Канарата се търкулна от отвесната скала и шумът го накара да погледне нагоре. Щом срещна погледа му, надвесената от високото фигура ритна втори камък. Рийн отскочи и приклекна, сви се в подножието на свлачището с ръце, обгръщащи главата му. Натрошените скали заваляха като гигантска градушка, по калдъръмения път се вдигна стена от прахоляк. Прахът напълни устата му и задразни очите, а откъм височината проехтя мъжки глас:

— Хвърляй! Давай, Грау, ще се измъкне!

Камъните улучиха лакътя и раменете му, един го повали на колене, когато го блъсна в тила. Рийн се долепи плътно към скалите.

— Умри, изчадие! — треперлив женски писък разцепи въздуха.

Рийн вдигна дебелия чул като щит и изтича към другата страна на пътя. Взря се над облака прах към нападателите. Бяха трима мъже в сивеещи дрипи и някаква стара жена. Не бяха достатъчно силни, за да запратят по-едрите камъни чак до него, затова сега хвърляха по-дребни.

Момчето се засили и хукна насреща им по урвата. Отметна чула в движение и го размаха пред себе си, за да разчисти пътя си от летящи отломки. Тичаше леко, на пръсти, а земята се свличаше под краката му. Вкара ножа си на два пъти в ронливата пръст между камъните, колкото да има опора, докато се катереше. Тръсна чула в лицето на надвесения мъж, заби острието право в стъпалото му и изскочи на височината.

Доста преди умът му да го осъзнае, ушите му различиха свистенето на приближаващо оръжие. Когато се биеше, Рийн спираше да мисли. Водеха го инстинктите му на ловец. Лявата му ръка издърпа ножа от крещящия човек пред него, дясната сграбчи дрехата му. Рийн използва мъжа за опора, за да се отмести от края на урвата. От силата му онзи залитна, а приближаващото оръжие попадна право в тялото му, което се запремята към пътя.

Стъписаният втори нападател отпусна само за миг дебелия прът и погледна надолу. Сгреши. Рийн се стрелна зад гърба му. С две точни движения преряза сухожилията на коленете му, после и на дясната му ръка. Човекът изрева от изненада, последва го писъкът на жената:

— Грау! Грау!

Явно Грау беше момчето, което се носеше насреща му с брадва в ръце — беше единственото, което проблесна в главата на Рийн. Обездвиженият мъж се опитваше да лази и той изрита по-далеч оръжието му. Повдигна ножа си, за да привлече вниманието на хлапето и докато то се приближаваше, се хвърли към него и тръсна чула като щит, за да го зашемети. Следващото му движение го подкоси и естествено, момчето залитна. Рийн го очакваше, удари силно два пъти с дръжката на ножа долу, в извивката на гърба. Хлапето рухна, стенейки от непоносимата болка, която беше стегнала тялото му.

Старицата сипеше клетви, Рийн едва сега я чу. Изгледа мършавото й телце и за един миг стигна до нея. Не изтръгна ножа от ръката й, само хвана наметката й и бабката се завъртя като вретено, преди да се строполи в пашкул от дрипи. Беззъбите й уста пръскаха слюнки и проклятия:

— Костите ти на прах да станат! Кръвта ти да попие в калта! Очите ти гарвани да изкълват! Умри!

Недалеч момчето на име Грау стенеше и скърцаше със зъби, Рийн знаеше как обездвижва болката от подобен удар. Падналият на пътя мъж не беше помръднал, а другият трескаво се опитваше да се изправи, докопал пръта в лявата си ръка. Нямаше да успее.

— Рийн! — изсъска жената. — Умри, Рийн!

Кръвта блъскаше в ушите му, но той ясно чу думите й. Бяха същите като тези в главата му, сякаш произнесени от собствения му глас. Пак видя лицето в мислите си, пак се появиха тъмните като пепел очи.

Беше третият ден, Исен най-сетне се беше смилил над невинните. Беше изпратил име.

Рийн се олюля и едва не се подхлъзна към урвата. Отскочи, огледа се на всички страни. Усещаше животинската злоба в погледа на бабичката, на лазещия мъж, на момчето на име Грау. Своята собствена злоба!

По гръбнака му пролазиха тръпки, защото най-сетне позна лицето си, най-сетне разбра:

Онейро искаха него, неговата смърт, сякаш не бяха му отнели всичко най-свидно! Сякаш братята Ерми не му бяха достатъчни!

Спомни си мъртвите тела, които беше видял предните дни на пътя — цели четири. Изобщо не се беше досетил. Само се беше огледал и бе изтичал до първия труп. Очите му се бяха спрели на русолявите коси, на голобрадото лице и нещо диво в душата му беше трепнало. Не беше изпитал жалост — спомни си — само подтик да скочи отгоре му и да стисне шията му със силните си ръце.

Била е волята на Онейро!

Рийн осъзна, че тича. Краката му го носеха като чужди, дъхът свистеше в гърдите му:

Била е волята на Онейро…

Била е волята на Онейро…

Спря се, дишайки шумно. Виеше му се свят. Стискаше ножа и напрягаше слух за приближаващи го стъпки, а пред очите му се разгръщаше безкрайна равнина.

Мръкваше. Рийн беше стигнал подножието на Белите планини. Дори не помнеше как.