Евел Инара
OTIUM ^[0] (21)

Двайсет и първа глава

Чакай! Дай ми миг, за да се опомня! Клоните се протягат към мен, драскат раменете, челото ми. Избухва светлина и ме ослепява. Изгаряща вълна нахлува в дробовете ми, а краката ми се подгъват. Дланите ми напипват мократа пръст преди тялото ми да осъзнае, че съм невредим, че съм жив, макар да стоя вътре в огнените езици. Дрехите ми горят, затова се търкалям по склона, крещя и късам тлеещите парчета плат.

Изправям се. Пак тичам, тичам. Тялото ми е стъписано от бликащата жизненост в мускулите ми. Не съзнава напълно енергията, втурнала се по вените ми, както умът ми не може още да разбере, че всъщност няма накъде да тичам. Че нямам дом. Дори дом, от който съм прогонен.

Тичам, без да мисля накъде. Нося се в чернотата на нощта, приведен, кашлящ и усещам как Ейла умира.

Какво направих? Какво взех и как ми бе дадено? — питам се и неистово бърша саждите от лицето си, а очите ми лютят от дима, по бузите ми се стичат сълзи. Не плача, разтърсен съм. Подивял съм от ужас и радост.

В гората има светулки. Стрелкат се в тъмното, докато ясно усещам, чувам как жужи безплътната чернота около тялото на Ейла. Сякаш съм там вместо нея. Заедно с нея.

Затварям очи против волята си и мигом се блъскам в грапавата кора на някакво огромно дърво, израснало точно на пътя ми. Светът се завърта. Ушите ми пищят… Или жужат…

Падам тежко по гръб. Далечната буря тътне, но над мен небето е чисто, обсипано със звезди. Представям си, че пак съм с Джейдан и Кай, че пак съм на дванайсет и те ми сочат съзвездията. Залива ме вълна на покой, но после нещо в мен се къса, буквално усещам как се изтръгва от същността ми и закрещявам:

Ааааааааа! — гласът ми отеква, сякаш го викам, пръстите ми се заравят във влажната шума, сякаш искам да го задържа.

Сам съм, съвсем сам. Някак знам, че Ейла е мъртва.

Внезапно всичко ми е безразлично. В мен няма и зрънце воля за живот. Сякаш нямам повод да ликувам или обратното, да ме е страх. Осъзнавам, че лежа в средата на пътека, защото пръстта между дърветата е отъпкана, но затварям очи и заспивам точно там, където съм паднал. Сънят ми прилича на смърт. Не помня нищо, освен примигването на клепачите си: затварям ги в тишина, отварям ги сред момичешки писък.

Ден е. Отблъсквам двете деца, надвесени над главата ми и пак скачам. От кошниците им се разлитат набраните гъби, те още пищят, но аз не се спирам. По-буден съм от всеки друг път! По-жив съм от живите! Хиля се обезумяло, това поне го съзнавам, и тичам ли, тичам, без да мисля накъде.

Яркото слънце прежуря в тила ми, скакалци политат над изсушената трева, подплашени, съпътстващи ме. Не заобикалям скалите и урвите. Прескачам ги. Не спирам пред вировете, а се хвърлям в дълбокото и плувам. В един миг си поемам дъх на повърхността, в следващия докосвам пясъка на дъното. Не съм уморен! Не съм гладен или жаден, не съм задъхан дори!

Въздухът е вкусен и свеж, затова дишам с пълни дробове. Пръските вода, които се вдигат при скока ми са ледени и бистри, ловя ги с устата си. Но подминавам къпините, гъбите, зайците, които замират току пред краката ми. По-късно, не сега.

Нощта е топла, от земята още струи жегата на деня. Над главата ми грее пълна, грамадна луна и осветява пътя ми през чукарите. Разпознавам пътеките, сърцето ми думка не от неспирния бяг, а от вълнението, което най-сетне пак се разбужда. Няма гледка, по-мила от дома, където всяко камъче, всеки храст са точно там, където съм ги оставил. Още малко и ще ме лъхне уханието на кедрите, ще чуя ромона на потока до езерото! Ще долети лаят на черните кучета! Усмихвам се и тичам с все сили към тях.

Вместо звъна на кедрите се носи съсък. В устата ми вече има вкус на дим, когато ме блъсва ужасната топлина. Застивам насред пепелищата, където жаравата още присветва тук-там в червено.

Вървя. Вървя бавно. Докосвам горещите камъни на господарската къща, под краката ми нещо изпуква и отскачам встрани. Може да е дърво, но може и да са кости. Клякам, разравям въглените с треперещи пръсти.

В бездънните води на езерото отсреща се отразяват прекършени, стволовете на кедрите и грамадната луна. Селото ми е мъртво — най-сетне си спомням. Аз съм последният оцелял Ерми.

— Онейро! — проклинам и лазя в чернилката. — Онейро!

От надвисналите зъбери долита вълчи вой, сякаш зверовете ми отговарят. Напипвам с ужас обгорелия скелет — малък и лек е, но нямам сили да го повдигна.

„Можеше да си ти“ — чувам гласа на Агот из разбърканите си мисли.

Но не съм аз. Отново не съм.

Крясък на бухал ме кара да обърна глава. Виждам силуета му върху разрушената стена на къщата, където израснах. Птицата разперва криле, кръжи над обгорелите дървета и продължава да кряска, сякаш ми се присмива.

Вдигам телцето на Ери и просто вървя. Затварям очи, краката ми сами намират пътеката към езерото, докато аз си представям, че е някоя друга нощ. Само не тази, сегашната. Умът ми рисува жълтата светлина на факли пред вратите на къщите, излайването на куче откъм дървената ограда, проскърцването на порта. Чакълът хрущи така познато под стъпките ми, а после ме близва водата.

Отпускам се по корем върху скалата на Лиля и оставям Ери до себе си. Изобщо не съм уморен. Не изпитвам глад. Само пустота.

Когато новият ден настъпва, тръгвам сред изгорялото село. Ровя в отломките, провирам се из някога пълните с глъч останки от къщи. Изравям телата, извличам ги, трябва да ги намеря всичките. Подреждам ги едно до друго току до брега — братята ми, ратаите, децата. Черни врани кръжат, грачат грозно. Пъдя ги. Размахвам ръце, после забивам пръти в чакъла и провесвам ненужни вече никому дрипи по тях — да пазят мъртвите, когато не съм наблизо.

Накрая всички сме на брега — мъртвите и аз, по-жив от живите. Лежа до обгорелите тела и се взирам в крилата на летящите гарвани. После едно по едно ги отнасям до ръба на скалата и ги пускам в ледената вода. Гласът ми звучи странно самотен, когато произнасям погребалните думи:

— Онова, що е било

и което ще бъде.

Не започва от мен

и с мен няма да свърши.

До тук. До днес. Аз бях…

Няма го някогашния хор от гласове, като един мълвящи същите тези слова. Сега съм сам на брега, никой не ми приглася:

— Джейдан Ерми.

Карис Ерми.

Арне Ерми.

Кай Ерми.

Брануен Ерми.

Ери Ерми.

Преглъщам шумно и се навеждам за следващото тяло:

— Тома Перел.

Илейна Кох.

Халек Кох.

Ладе Валд-Кох.

Вояд Априу.

Зара Априу.

Зита Валд.

Тере Лезиш.

Оставащите тела са съвсем овъглени, не мога да ги разпозная. Затова изричам наслуки имена. Но тъй като не си правех труда да ги запомня приживе, когато живеех сред тях, скоро имената на ратаите в главата ми свършват. Спирам да говоря, само ги нося и завързвам камъни по мъртвите, за да не изплуват.

Дотичва някакво куче. Лае ме. Не му обръщам внимание, потапям и последните останки в черната вода.

— Онова, що е било, и което ще бъде — проговарям отново. Дължа им го.

— Не започва от мен. И с мен няма да свърши — чувам втори глас.

Обръщам се и се сепвам, когато ги виждам застанали до плашилата, притихнали. Агот. Ита. Още трима непознати. Дрехите им се веят, също като дрипите, окачени по прътите. Очите им гледат право в мен.

— До днес. До тук. Аз бях — довършва вместо мен Агот.

Виждам за първи път блясъка. Агот ми е говорил за него, затова не се учудвам. Знам, че не са Онейро. Архати са.

Също като мен: ахвам и гледам себе си, надниквам откъм ръба на скалата към отражението си в равната вода. Блясъкът се разлита от тялото ми, което е някак нелепо, предвид че съм черен като демон, целият съм в сажди. Предвид, че съм убиец и грешник, не светец.

— Аз ги убих, Агот. Заради мене са мъртви. Всеки Ерми, до последния — уж се разкайвам, а звучи, сякаш се хваля с това.

Враните грачат. Вятърът вдига вихрушки от пепел горе, в някогашното село.

— Това не е краят за тях, знаеш — най-сетне проговаря той и кляка досами водата, топва пръстите си и гледа надолу, в пясъка. Не в мен.

— Аз се клех да ги пазя. Клех се…

— И уби един Онейро — спира ме Агот. Уж иска да ме ободри, а ми изглежда посърнал. — Какво направи, хлапе? Как го направи?

Очите му са пълни с удивление и укор, виждам го. Само разпервам ръце. Другите четирима не помръдват, не проговарят. Оглеждат ме, сякаш не могат да повярват, че стоя пред тях. Жив.

— Мога да ги намеря — казвам и веднага се въодушевявам от тази идея. — Мога да вдигна зидовете и да върна рода, да им дам пак знанията! Мога…

— Не! — Агот ядосано клати глава. — Остави ги, недей. Поне този път ме послушай.

Сепвам се и наистина го слушам, заставям се да го направя. Защото знам, че не чух нищо от предупрежденията преди — нито неговите, нито на другите ми братя. Ако ги бях чул, може би…

— Дай им шанс да бъдат пак хора. Нека обичат, нека да се надяват. Ти самият знаеш какво е, хлапе. Разбунтува се, уби, избяга. Да не мислиш, че на тях им е било лесно да живеят така?

Преглъщам с мъка. За пръв път се замислям. Спомням си суровите лица на братята си, осеяните им с белези тела и дамгите по гърбовете им. Безбройните студени нощи, през които кръстосваха горите, бяха много повече от онези, в които можеха да се отпуснат в постелите си. Спомням си стаената в гласовете им болка, там, на брега на Северното море. Спомням си жалостта в очите им, докато ме водеха към огъня, когато бях на пет и после решимостта им, докато ме натискаха, за да стоя неподвижен. Спомням си безумния страх, който изпитахме заедно с Ери в гората, при първата ми среща с Онейро и как, въпреки ужаса, упорито вървяхме напред. Мисля за разтрепераните му ръце, когато замахваше да ме убие — тук, точно на този бряг — и после се сещам за драскащата му длан по тила ми, когато ме е прегръщал. Чувам смеха му, долавям топлината, копнежа в думите му:

— Браво, сине, браво!

Най-сетне разбирам какво ми казва Агот.

— Те ще имат още един шанс — изричам и нещо стиска гърлото ми, сподавя думите.

— Но не и ти — поглежда ме той. — Поне докато… — Не довършва, само ме посочва.

Настъпва мълчание. Трескаво следвам мисълта му, а Агот ме гледа с надежда.

— Си свързан с Онейро — добавя без да има нужда Ита и също ме сочи.

Онейро не вярват никому. Не обичат никого. Не бива да го признават — сещам се. Стоя там, на скалата на Лиля и гледам отражението си, блясъка, който се разлита от тялото ми.

— Аз не съм Онейро — отричам гордо.

— Но животът, който живееш е техен. Откраднат — настоява Агот.

— Онейро нямат блясъка — възразявам и разпервам ръце, сякаш да му го докажа.

Агот се разсмива:

— Искаш ли да опитаме? Да видим кой е прав?

За първи път, откакто Ейла е мъртва, изпитвам страх. Даже отстъпвам назад.

— Е? — подканва ме той.

Не казвам нищо. Мълча. Защото сега осъзнавам, че думите ми са опасни. Че само един звук може да ме дели от смъртта.

— Глупак — казва ми Агот и си личи, че е искрен. Виждам го в стойката му, в лицето му. Не крие емоциите си както преди, когато бяхме деца. Единственото, което не знам е, защо го мисли. Аз искам да живея. Искам да помня всичко. Глупаво ли е това?

Мълча, усмихвам се. Той също ми се усмихва. Не си казваме нищо друго, просто го приближавам и двамата обръщаме гръб на някогашното село, което никой освен нас вече няма да помни.

Ще се връщам тук, за да не забравя — казвам си. — Няма да дам живота си, няма да се откажа. Напротив. Ще взема онова, което братята ми смятаха за невъзможно. Ще победя Онейро с тяхната собствена Сила, ще живея живота им, ще спазя клетвата на Ерми! Ще отмъстя!

Погалвам камъка, който единствен стърчи — почернял, но здрав — между изгорелите кедри. Повтарям с пръсти руните, издълбани от нечии познати ръце:

Аз, Ерми. Да бъде силен духът ми. Да помня. Да остана…