Евел Инара
OTIUM ^[0] (1)

Първа глава

Момичетата пищяха. Прикриваха с ръце телата си и се опитваха да тичат в ледената вода. Езерото беше дълбоко. Не можеш да тичаш грациозно, когато водата толкова бързо стига до хълбоците ти.

Истината е, че те не се интересуваха как изглеждат отстрани. Но тя се интересуваше. Нещо повече — представяше си как ще изглежда. Затова стоеше по-далеч, сама върху скалата. Косата й, разпусната над голите й рамене, гъделичкаше ханша й.

Момичето стигна края на камъка, който стърчеше над езерото. Отражението й надникна нагоре към нея. Високите папури не бяха истинско прикритие. Тя се усмихна и прекрачи напред в нищото. Водата я обгърна с глух звук, студът почти я принуди да извика. Вместо това момичето се изсмя — кратко и дръзко, с вдигнато към небето лице. Кръгла вълна вървеше от тялото й към отсрещния бряг, под нея нямаше дъно. Косата й, още суха, се носеше по водата като гигантско цвете.

Тя разпери ръце и заплува към шумната момичешка група. След малко щяха да се върнат обратно на брега. Бяха чудесно, дразнещо прикритие, ако искаше да излезе грациозно от водата.

Щом доближи достатъчно, момичето извика имената на онези, които със сигурност щяха да я чуят. Въодушевени, приятелките й изкрещяха нейното име в отговор:

— Лиля! Лиля!

Тя беше доволна. Затова им помаха.

Гмурна се и изплува до едната от тях, вече беше в средата на групата. Момичето до нея радостно изпищя и пак извика името й. Всичко вървеше точно както го искаше.

Загреба вода и я плисна право в лицето на момичето. Жестът беше като команда, езерото закипя. Пръски, викове и смях се разлетяха.

Воден бой! Най-веселата част от всяко къпане! Но, за децата.

Тя се гмурна отново и заплува към сушата, показа се едва когато беше на плиткото. Беше най-отпред, зад гърба й приятелките й се бореха с тежестта на водата.

Лиля нито веднъж не погледна към кедрите на другия бряг езерото. Нямаше нужда. Рийн беше там, тя чувстваше погледа му — цялото й същество беше съсредоточено в тази мисъл, сякаш невидима нишка я свързваше с отсрещния бряг. В този момент тя се чувстваше отделена, огряна от по-ярка светлина. Чувстваше се красива. Нищо детско не беше останало в нея, въпреки едва заоблените гърди и тесния й ханш. Защото тя беше влюбена. В Рийн. И беше наясно, че това е много, много глупаво.

Тя никога не беше разговаряла с него. Може би той дори не беше чувал името й. Сигурно само си въобразяваше, че той я вижда, когато гледаше в нейна посока. Рийн винаги беше толкова далеч. Беше невъзможно да го доближиш. Беше невъзможно да останеш насаме с него. Просто беше забранено.

Преди години, само веднъж, любопитството й беше надделяло:

— Мамо, мамо, малкият господар има ли си своя майка? — бе посочила с детско пръстче към него.

Тогава майка й сепнато улови ръката й, стисна дланта й в шепа:

— Ш-шшш! — каза грубо, почти изсъска. — Ние не говорим за господарите, дъще! Разбра ли? Не говорим и не питаме!

Жената я беше разтърсила, неестествено зла. Това я накара да заплаче беззвучно и да се отскубне от хватката й. Скри лице в ъгъла, засрамена от сълзите си.

Тих смях бе долетял, току до ухото й. Старческа ръка треперливо я беше погалила:

— Всеки има майка, дете. Всеки, дори и господарите. Не задавай глупави въпроси, докато имаш покрив над главата си и хляб в стомаха. Пази каквото имаш, дете. Мълчи, не мисли и не питай.

Момичето бе обърнало мокрите си очи към старицата и за пръв път чу една от страшните истории за господарския дом: как някога, отдавна, някой си Тови се промъкнал след господарите на оградената от кедри поляна. Искал да види какво правят там всеки ден.

Откакто се помнеха, мястото беше скрито зад плътна стена от дървета и храсти. Ратаите само предполагаха, че там има поляна — освен господарите друг не беше стъпвал навътре в гъстата растителност.

До кедрите се стигаше по камениста пътека, която тръгваше от задния вход на господарската къща, заобикаляше езерото, прескачаше един от потоците и се губеше между високите дървета. Отдалеч се виждаше, щом някой тръгне по нея. Рано сутрин и привечер оттам минаваха двете господарски момчета и поне един от шестимата възрастни мъже — семейството, което притежаваше стопанството.

И така, Тови изчакал господарите да се скрият от погледа му и поел по забранената пътека. Дърветата заплашително шумели, храстите преграждали с жилави клони пътя му. Но Тови бил дребничък и тих като коза — шмугнал се незабелязан в една пролука и гъсталакът го погълнал. Не се върнал повече. Никой никога не го видял.

Докато растеше, Лиля чу още такива истории. Възрастните ги разказваха в зимните вечери, когато вратите бяха залостени и огънят хвърляше по стените злокобни сенки. Децата ги шепнеха, сврели едно в друго главици и не смееха да излязат, щом падне мрак. Животът на господарите им беше обвит в страховита тайнственост. Те живееха в отделна постройка, оградена откъм селото с нисък дървен плет. Отвъд тази граница не пристъпваха даже домашните птици. Три клепоухи кучета бяха единствените обитатели на двора около господарската къща. Дори отдалеч изглеждаха зли.

Ратаите спяха в няколко общи помещения, долепени в редица до сградите за добитъка и каруците. Там имаше и ковачница, където подковаваха конете. Имаше и друго грамадно огнище, където се печеше хляб за цялото стопанство, на огъня къкреха гърнета с ястия, а през студените месеци всички деца, освен господарските, се събираха на топло.

Докато при ратаите цареше глъч и оживление, господарският дом беше негостоприемен. Може би защото в него живееха само мъже и нямаше кой да им създаде уют — мислеше си момичето. Тя винаги малко беше съжалявала Рийн и големия му брат Агот заради самотата им. Момчетата не бяха близки по възраст, за да се забавляват заедно. Агот все драскаше нещо в пръстта, а после заличаваше линиите с крак и започваше наново. Крещеше по Рийн, ако той или кучетата претичат през рисунките му и го пъдеше по-далеч.

Рийн харесваше кучетата и кучетата го харесваха. Той ги прегръщаше и се въргаляше с тях в прахоляка. Агот му крещеше и заради това. По-малкият не се впечатляваше особено и продължаваше с игрите си.

Понякога момчетата се биеха. Те се вкопчваха настървено един в друг, обсипваха се с умели удари, докато яростта им се превърнеше в хладнокръвен двубой, който можеше да продължи часове. Възрастните никога не ги разтърваваха преди да дойде време за вечеря. Почти всеки път победител беше Агот, той беше по-силен и по-едър. Но Рийн беше хитър и като че ли по-упорит от брат си.

Децата от другата страна на плета шепнешком се обзалагаха кой от двамата ще надделее. Залагаха шепа боровинки, борови ядки, пробити речни камъчета, върхове на стрели, шарени пера или яйца на горски птици. Кой каквото можеше да предложи. Лиля винаги беше на страната на по-малкия брат. Дори омазан в кръв и прахоляк, потен и раздърпан, за нея Рийн беше несравнимо по-привлекателен. След края на тези епични сбивания той отиваше до ведрото с вода и потапяше главата си, независимо колко беше студено навън. После се отпускаше на земята, а кучетата ближеха лицето му. Розова вода мокреше дрехите му и оставяше следи, които трудно щяха да се изперат. А тя протягаше на връстниците си шепата плодове или някое друго съкровище, което току-що беше загубила.

На другия ден майка й щеше да гълчи тихичко по двете момчета и да търка до побеляване плата на ризите им. Господарите й се прехранваха с търговия и ценяха дори най-непотребната вещ, а се отнасяха със смайващо безразличие към дрехите си. Те никога не сваляха ризите от гърбовете си и сякаш нехаеха колко непоправимо ще бъдат повредени. Многобройни кръпки и петна покриваха ежедневните им одежди. Майка й ги киснеше в тъмна отвара от билки, за да не личат петната от кал, кръв и трева, които не успяваше да премахне. Затова шестимата мъже и двете момчета се забелязваха отдалеч през зимата и се сливаха с пейзажа през другите сезони, особено наесен.

Жълто-кафявите дрехи хвърляха медни отблясъци върху светлата коса на Рийн и правеха черните му очи по-топли. Той невъзмутимо седеше в прахоляка, с мокра глава и подпухнало от ударите на брат си лице. Отвъд плета, иззад купите сено долитаха възгласите на спечелилите в облога, които деляха печалбата. Агот плюеше по земята и се прибираше наперено в къщата. Тогава, само за миг, Рийн спираше очите си в нейните.

Сърцето й биеше с оглушителни удари, времето замираше, светът онемяваше в този миг. Само момчето, чиито очи докосваха нейните, си свирукаше тихичко, напрегнато. И тогава все някое от клепоухите кучета-пазачи се изпречваше между двамата, завирайки нос в лицето на Рийн. Когато най-сетне се дръпваше, погледът на Рийн вече бе някъде другаде, умът му беше зает с нещо друго.

Тя сепнато се извръщаше от господарското момче, припряно се вмъкваше в шумната детска тайфа. Беше родена и отраснала тук, в самотната ферма с кедровата гора и бездънното езеро, също като майка й и баща й, и техните майки и бащи, баби и дядовци преди тях. Беше хубаво място, въпреки страшните истории, които всички знаеха, но рядко се осмеляваха да разказват. Само старата Алда не се страхуваше. Може би защото вече беше оглупяла от годините, може би защото нямаше деца и внуци, които да пази. Ден след ден, през цялото й детство старата Алда седеше на припек и слушаше препирните на жените, шетащи из двора. Знаеше всичко, въпреки че уж недочуваше, виждаше всичко, макар ирисите й да бяха млечни, като забулени в мъгла.

Костеливата й десница сграбчи ръката на Лиля с изненадваща сила и я дръпна да седне. Очите й се втренчиха заговорнически в нейните. Старицата я пусна само за да посочи господарската къща:

— Стара съм, дъще — каза й и замълча.

След малко момичето понечи да си тръгне.

— Знаеш историята за бедния Тови, нали? — спря я жената.

Лиля кимна объркано. Самата Алда й я беше разказвала.

— Знаеш и онази за глупавия Етан, и за клетата Лида, и за брата и сестрата, които уж избягали, когато храната тук не достигала. Знаеш ги, нали?

Момичето пак кимна и се огледа към господарския дом. Старицата й намигна:

— А знаеш ли историята на неразумната Алда, дъще? Някой разказвал ли ти е тази история?

Тя се изсмя на обърканото й изражение:

— Не говорят, докато не си отидеш. Мълчат и треперят от страх. Какво е техния страх в сравнение с моя, а?

Хвана дланта й и я потупа лекичко. Грубата й кожа драскаше и гъделичкаше.

— В онази къща не е влизала и няма да влезе жена! — старицата пак посочи каменните зидове на господарския дом. — Онези мъже дори и да обичат, не дават сърцата си на никоя. Те не признават децата си, дори да са момчета, запомни. Знай го от неразумната Алда, дъще, не се надявай. Не се погубвай като мен.

Лиля даже не мигаше насреща й, не издаваше звук. Стоеше замръзнала пред бабичката, уплашена, че са я заловили.

— Рийн е, нали? — рече жената. — Не може да е Агот. Онези с името Агот все са сърдити на света, знаят само да си вирят носовете. Но Рийн… Ха-ха-ха — смехът й прозвуча като давене. — Рийн не е нито като недоверчивия Ери, нито като веселия Брануен. Карис го интересуват само горите и лова, затова не го броя. Джейдан е все при конете, а и вече е стар за тебе. Арне и Кай пък никога не са били достатъчно хубави — тя свиваше пръстите си, когато произнасяше имената. — И аз харесах Рийн. Бях хубавица тогава, макар да не ти се вярва.

Тя пак й намигна. Момичето реши, че си е изгубила ума и не знае какво говори. Уплаши се от думите й.

— Чакай, дъще, не бягай. После ще ми благодариш! Само аз мога да ти кажа това, което трябва да знаеш. Седни! Седни и слушай, пък после съди.

Девойката примирено се отпусна на земята. Старата Алда се наклони към ухото й:

— Онези с името Рийн все са златокоси и наперени. Очите им пронизват чак до костите и в стомаха ти пърхат пеперуди, щом са наблизо, нали?

Лиля сведе очи, бузите й поруменяха.

— Да, да. Този Рийн е одрал кожата на моя. Може и да съм стара вече, може и да бъркам, но и сега сърцето ми трепва, като гледам как тича с песовете по двора. Но, дъще, може и по друго да прилича на моя Рийн.

— По какво? — изплъзна се от устата на момичето, за което то мигом съжали. Бабичката размахваше костелив пръст към талията й.

— Той няма да ти даде името си и домът му няма да стане твой. Ще стои далеч, докато коремът ти наедрява. Няма да дойде, даже когато детето му се роди, и никой друг няма да знае, че е негово.

Лиля издаде глух звук, сякаш искаше да възрази, но жената не й обърна внимание:

— Друг мъж няма да смее да те поиска, колкото и да си хубава — отсече тя. — Майка ти и баща ти ще се отвърнат от теб, братята и сестрите ти няма да те поглеждат. Чуждите ще шепнат зад гърба ти, старите ще те корят. Ти и детето ще сте трън в очите на всички…

След всяка поредна закана гласът й изтъняваше и накрая съвсем заглъхна. Очите на старицата бяха плувнали в сълзи, тънки вадички се запровираха по сбръчканите й страни. Слисана от всичко чуто, Лиля разтвори ръце и несръчно я прегърна. Но Алда не се отпусна в обятията й. Сякаш отвикнала от нежност и милувка, грубо се отстрани и скри лицето си в шепи:

— Когато старият Карис умря, моят Рийн замина и доведе момче в къщата. Още бях хубава и млада. А той си доведе друг син, беше пеленаче. Кръсти го Карис и не се отделяше от него. Обичаше го. Радваше му се…

Очите й отново бяха сухи и студени. Беше забравила Лиля, говореше на себе си:

— Коя е била онази, дето го е родила? Каква е била, за да иска нейния син, а моя даже и да не поглежда?

Момичето чакаше да чуе, да разбере:

— Коя е била? — попита.

Алда сепнато тръсна глава:

— Ти май не слушаш внимателно, дъще. Рийн доведе бебе, не жена. В онази къща не стъпват жени, запомни го!

— Не го ли попита…

— Ха! Той ме излъга! Показа ми, че нищо не струвам. Дори не ме поглеждаше, камо ли да ми проговори. Остави сина си да тича гладен и бос, да не знае какво е баща.

— Кой е синът ти? — тя не знаеше Алда да има деца.

— Няма го. Умря. Беше малък още.

Лиля затърси утешителни думи, които да изрече.

— Рийн дойде тогава при мен — заяви старицата, без да обръща внимание на неудобството й. — Знаеш ли защо?

— Защо? — послушно въздъхна тя.

— Гледах как огъня гори, салът с тялото вече беше далеч. Бях сама, другите си тръгнаха веднага, щом го запалиха. Страхливци! Всичките до един! Водата шумеше, а аз плачех и не съм чула кога е дошъл. Някой ме прегърна и аз, глупачката, се зарадвах, помислих че е майка ми или баща ми. После той заговори и го познах.

— Какво каза?

— По-добре да не беше идвал. По-добре да беше мълчал.

— Защо? — момичето едва криеше нетърпението си.

— Каза… — жената присви очи и изрецитира думите. — Така е по-добре за него. Той няма да ми е слуга, аз няма да съм негов господар. Така е по-добре за всички, Алда.

— И после?

— После ме пусна и си отиде! Това беше. Умря млад. После Брануен доведе друго момче, което кръстиха Рийн. Беше хубавец…

— Беше? — обърка се Лиля.

Старата Алда пак се хилеше и кашляше:

— Този Рийн, на когото си хвърлила око, е третият. Него го доведе Ери.

— Значи господарят Ери му е баща?

Старицата вдигна многозначително вежди:

— Щом казваш. Аз не съм чула да му казва „татко“. А ти?

— Не, но…

— Не съм чула и Ери да го нарича „сине“. Нито пък Джейдан да казва „сине“ на Агот.

— Хммм — отрони момичето.

Беше й приятно да говори с някого за Рийн, но това бяха чужди постъпки, отдавна отминали, на непознати хора. А тя познаваше Рийн. Сърцето й го познаваше.

Старческият глас я измъкна от мислите й:

— Е, обещай ми сега, че ще стоиш далеч от него.

Лиля гледаше настойчивите очи на жената.

— Обещай ми, дъще.

Не й обеща. Изправи се и си тръгна, без да каже и дума. Този път старицата не я спря.

В същия ден Рийн бе заминал заедно с господаря Ери, господаря Джейдан и младия Агот. Тръгнаха рано, с десетима мъже за охрана и две коли, догоре натоварени със стока за продан. Освен чувалите с овес, кутиите с игли и солта, примесена с диви кестени, там имаше фино брашно от жълъди, които с дни киснеха в езерото, преди да ги изсушат и смелят. Имаше сладка захар от брезов сок, изсушено омайниче, мед. Имаше скъпи кърпи, киснати в билки и ферментирало мляко, с които се превързваха лоши рани. Вързопи тънки въжета от коприва и по-жилави, от кора на липа. Блатна мирта, примесена с лой или изсушена за чай. Само господарите и старите ратаи във фермата знаеха как да приготвят такива съкровища.

Лиля помогна при товаренето, вместо да отиде с майка си на реката и да плакне дрехи из бързеите. Както винаги, беше изкушена от аромата, който се носеше над сандъците. Беше изкушена и от присъствието на Рийн — едва на няколко крачки от нея. В залисията никой не обърна внимание на момичето, което многократно прекоси двора само с по един плетен кош в ръце. Тези кошове бяха пълни със сушени билки, затова бяха дълги и тесни, изкусно изплетени от лико, тънко като паяжина.

Тя стигаше бавно до колите. Внимателно се разминаваше със сновящите около нея работници и после търпеливо чакаше реда си да предаде товара на двамата ратаи в каруцата.

Тъкмо се развиделяваше. Петлите кукуригаха възторжено срещу слънцето. Дълги сенки се точеха по земята, а Рийн седеше на оградата и гледаше намусено суетнята из двора. Косата му гореше като ореол на фона на изгрева.

Той скочи долу и тръгна с провлачена крачка към Лиля. Свирукаше си, когато я заобиколи и мина зад гърба й.

Тя беше като струна, трептяща от приближаването на стъпките му. Гледаше право напред, в нищото, и все-пак знаеше, че той я погледна. Знаеше, че момчето мина плътно зад нея и уж случайно закачи коша с ръка. Отмина, върна се, пак бутна товара й. В свирукането му чуваше думи:

Ако нямам право да те погаля, мога да те докосна по хиляди начини.

Тя вървеше през двора, бавно и тържествено, само с по един малък кош в ръце. Рийн всеки път пресичаше пътя й. После кошовете свършиха и пръстите му докоснаха косата й, пробягаха по плата на ризата й. Само за миг.

Беше като сън наяве. Като смайване, от което оставаш безмълвен. Като гръм, от който ушите ти пищят.

В залисията никой не обърна внимание на момичето. Никой не видя, освен старата Алда.