Евел Инара
OTIUM ^[0] (32)

Трийсет и втора глава

Шосето е заледено от наветия сняг. В планинския проход вятърът духа от всички посоки и нахлува през процепите на камиона. Студено ми е, затова съм се сгушила в Агот и искриците му лепнат по кожата ми. С усилие сдържам ръцете си. Чувствам се някак размекната, толкова близо до тялото му.

Все по-рядко се разминаваме с други коли. Агот се промъква в малкото автобуси, които засичаме, и отмъква храна и напитки. Ям, каквото намери — чипс, домашни сандвичи, желирани бонбони. Той не иска да се мяркам навън. Когато наистина се налага, нахлупва качулката ниско над лицето ми и ме оставя сама за броени минути.

Шофьорът на този камион през цялото време говори по телефона или по радиостанцията. Тънък найлон е преградата между него и товарната част. Радиото е нагласено на някаква новинарска честота и ту губи обхват, ту гръмва с откъслечни вести за бедствия и благотворителност. Като глас от друг свят е — макар да бях там, макар да видях разрушенията с очите си.

Пътуваме към гаража. Осведомени сме, както и още дузина души, на които шофьорът се е обадил. Разговорът всеки път е един и същ:

— Къде си? Аз правя последния курс. Още пътувам. Да. Кофти е времето. Кофти. Към шест трябва да съм в гаража, към седем най-късно у нас. Да. Хайде. Да.

Можеше да направи конферентна връзка, вместо да повтаря едно и също. Но на него явно му харесва така.

— Кофти — имитира го полугласно Агот.

Сега е шест без петнайсет. Вечерта на 31 декември. Гледам как голямата стрелка на часовника ми отмерва секундите и се чувствам бездомна. Гледам мигащите в оранжево светофари, аварийните лампи на почистващите коли, без да имам идея къде ще прекарам нощта.

Слизаме крадешком, докато камиона изчаква на някакво малко кръстовище. Бързаме да не ни изпръскат гумите с лепкавата киша, да не ни забележи шофьора. Не знаем кой е града, и двамата пропуснахме табелите на влизане. Вали сняг, никой не се мярка по улицата.

Агот си нахлупва шапката. Оглежда ниските къщи. На един от прозорците мигат шарени лампички, но повечето са тъмни. Момчето ме повежда към навеса на автобусната спирка:

— Можем да проверим колите. Или къщите.

Зяпвам го, без да разбирам напълно.

— Ако някоя не е заключена — обяснява ми.

— Не — тутакси му отказвам.

Агот се подсмихва:

— Трябва да изглеждаш суха и чиста, за да не привличаш внимание.

Сядам на пейката, дръпвам кецовете си в малкото петно на тротоара, по което няма сняг. Тропам, за да изтръскам полепения по подметките ми.

— Как живеят Архатите, всъщност? — заяждам се. — Като крадат?

Той се ухилва по-широко, в добро настроение е:

— Без обаче да ги издирват.

Облягам се на плексигласовия заслон и си представям как бъркам в джобовете на непознати хора. Или как разбивам врати.

— Имах къде да се прибера! Имах пари! — качулката ми пречи, като скафандър е. — Имах собствени дрехи! — дърпам я раздразнено от лицето си.

— Да, наистина. И аз имах всичко, преди да се появиш ти.

Онемявам от изненада. Обръщам се към него, но виждам само плат, защото това шумящо нещо на главата ми не се движи заедно с врата ми!

— Не съм молила да съм една от вас! — повишавам тон, докато се боря с якето си.

Побеждавам го, само за да видя как Агот се хили.

— Да ме подхвърляте като багаж един на друг, да…

— Стига. Шегувам се — той посяга към ципа, за да ми помогне.

Твърде ядосана съм, отблъсквам го:

— Аз не се шегувам! Голям майтап, а? Аз имах всичко, Агот, дори и да твърдиш, че не е било истинско! Имах го! А сега вися като просяк на някаква спирка, в някакво затънтено градче, с това проклето яке, което…

— Добре, викай, щом ти олеква — той махва с ръка.

— Не ми олеква!

— Какъв е смисълът тогава?

— Изобщо недей… — ръмжейки, още дърпам зеленото яке.

— Ако не ти е по-добре, защо тогава викаш?

Известно време се гледаме втренчено. Аз — гневна, той — безстрастен.

— Гневът и логиката нямат нищо общо — тросвам му се.

— Знам — кима Агот, напълно сериозен.

— Но е Нова година! А аз вися тук! — мисля за майка ми и баща ми край елхата в единия ъгъл на дневната им.

За свещите, които сигурно пак капят по масата и как майка ми ги загася, а баща ми ги пали наново.

За чиниите на сребърни линии и вилиците с широки дръжки, завещани от баба ми.

За подаръците им, които отдавна трябваше да са под елхата, а са в гардероба ми и никой няма да узнае за тях.

— Е, добре — Агот ми протяга ръка. — Отиваме на парти.

— Къде? — скривам ръце зад гърба си, няма да се вмъквам неканена където и да било.

Той ме хваща за якето и ме повлича по улицата.

— На някой площад — обяснява, защото още се дърпам. — На Нова година задължително има празненство.

След час шляпане по затрупаните тротоари най-сетне чуваме музика. После се показва и сцената, на която танцува някаква любителска трупа. Или на танцьорите им е твърде студено, за да се държат като професионалисти, кой знае. Докато се провираме навътре, зървам водещия — свит в шубата си зад кулисите, която неохотно сваля всеки път, щом трябва да излезе отпред.

Площадът е голям и правоъгълен, заслонен е от дълги и високи сгради от всички страни. Те са преграда за вятъра, но не и за снега. Тълпата пръска топлина и алкохолни пари. Май никой не обръща внимание на артистите или на нас двамата, но за всеки случай Агот обръща лицето ми към рамото си.

Прииждат все повече хора, тълпата се сгъстява. Точно пред нас две хлапета пищят и пляскат, покачени на раменете на бащите си. Група тийнейджъри крият чаши с алкохол зад гърбовете си и се кикотят заговорнически един на друг. Някои се отделят на двойки, целуват се гладно, въодушевени от зрелостта си.

Агот домъква преполовена бутилка вино и запален бенгалски огън. Отпивам и се оглеждам виновно. Зазяпвам се в хора, които са сами тук. Сигурно са дошли, за да не са сами у дома. Някои са просяци, които като нас нямат дом. Недалеч има двойка с чаши шампанско в ръка — стоят един до друг без да се поглеждат, без да разговарят.

Часовникът тържествено започва да отброява. Множеството притихва, някои му пригласят. Дванадесет удара, след тях радостна глъч. Сякаш са направили нещо велико.

В небето снежинките се примесват с малки червени хартийки и вихрено се сипят над главите ни. Гледам нагоре, разперила ръце, а камбаните на църквата бият.

Някой слага ръка на рамото ми. Агот.

Избухват фойерверки. Устремяват се нагоре, в тъмното небе. Разпиляват се.

Заря!

Момчето навежда лице, осветено от пъстри, мигащи светлини:

— Честита Нова година, Ейла!

Не мога да не помисля за Исен. Дали казва същите думи сега? На кого ли ги казва?

— Честита Нова година, Агот!

Той ме прегръща. Държи празната бутилка с една ръка. Устните му са твърде близо, мисля си.

А после спирам да мисля, устните ни са слети.

Топлината се взривява в стомаха ми, пропълзява надолу и нагоре по тялото ми. Стиска ме отвътре, както аз стискам раменете на Агот. Както той ме притиска към себе си.

Казват, че годината ще е такава, каквато е новогодишната ти нощ. Е, каква ще е за мен? Случайна? Бездомна? Или ласкава?

— Ейла! Ейла, чакай — но той не ме отблъсква, прегръща ме. — Това ли искаш, Ейла?

Не му отговарям, мисля си колко невъзможно красив е. Колко нереално съвършен — чак до извитите мигли, които премрежват очите му.

Копнежът е също като прималяване, налага се да се облегна се на съвършените му рамене, да се прилепя в блещукащите очертания на тялото му. Зарята рисува ярки цветя горе в небето. Снегът се сипе на пухкави, едри парцали. Летят искри и полепват по кожата ми. В косата на Агот има сняг и конфети.

Отварям широко очи, сърцето подскача в гърдите ми.

Не защото съм забелязала Исен — едва на десетина метра отсреща. Не защото съм уплашена, че ме следи, или пък смутена, защото със сигурност ме е видял, залепена за Агот.

Не.

Исен не изглежда ядосан. Изобщо. Сега, когато знае, че гледам към него, той ми махва подканващо.

Не просто иска да се приближа. Той ми заповядва!

Чувам ругатнята на Агот, който започва да отстъпва, без обаче да пуска дланта ми:

— Бягай!

Спъвам се, но все-пак се затичвам.

— Ейла! — чувам зад гърба си вика на Рийн. — Ейлааааа!

Тълпата се извръща, не аз. Като един, хората започват да ме сочат, а най-близките докопват якето ми. Естествено, изпищявам. Отскубвам им се, докато слушам как десетки гласове нестройно подемат името ми:

Ейла.

Ейла.

Ейла.

— Мамка му! — този път съм аз, не е Агот. — Какво става?

Блъскам ръцете, отскачам от по-далече от пръстите, но хората прииждат от всички страни и мърморят името ми.

— Направи нещо! — изкрещява ми Агот, проправяйки ни с мъка път.

— Какво? — не разбирам какво иска, прекалено съм стресната.

— Можеш го, Ейла! Просто го направи! — крясва ми той и удря някакъв твърде настойчив мъж, който ме дърпа за лакътя.

Мярвам Исен в тълпата. Не се е помръднал, само краищата на дългото му палто се полюшват на вятъра. Държи Рийн за лакътя.

„Тъмничарят“ — за пръв път думите на Агот ми се струват право в целта.

Една широка длан се протяга току пред лицето ми и ме сграбчва.

— Махай се! Стига! — изпреварвам Агот, въртя се и размахвам юмруци.

Имам чувството, че потъвам. В морето от хора всички очи са устремени към мен, ръцете им като тръни се закачат по дрехите ми. Пространството свършва, тълпата ни притиска.

— Ако не побързаш, това е — настоява Агот в ухото ми.

— Ще ни смачкат — изписквам. Не мога да дишам.

— Не, само ще те спрат. Ще те задържат, докато дойде още някой Онейро.

Оглеждам се за Исен, но от мястото си не мога да го видя.

— Агот, помогни ми!

— Не мога, Ейла. Те не искат мен. Виж — той с лекота прави крачка към притисналите ни хора, а тълпата се разтваря и пак се затваря, като завеса от тела.

— Агот! Върни се! — изкрещявам му.

— Ще трябва ти да дойдеш, Ейла. Хайде! Можеш го!

Виждам само част от лицето му и как кафявите му очи се отдалечават.

— Хайде! Направи го — виждам да повтарят устните му.

Изпадам в нещо, подобно на паника. Дърпам се, обаче няма ефект, дори не се помръдвам. Вече мога да видя само златистата диря на Агот, във въздуха над всичките тези глави, обърнати право насреща ми.

Знам, че от другата страна на тълпата стои Исен и наблюдава. Едната му ръка стиска Рийн. Мога да усетя присъствието и на двамата.

Ейла. Ейла. Ейла — тътне един и същ звук, подет от стотици гласове.

— Ейла! — едва долавям как Агот ме вика.

Нещо в мен се размърдва. Нещо, което е част от мен, но досега не съм му обръщала внимание. Сякаш е спяло и звукът от името ми го е събудил, а то е недоволно от това. Докато мисля за единствените три познати лица в това море от хора, то просто ми посочва:

Агот.

Избутва Агот по-напред в ума ми и…

Аз виждам сходството. Виждам малките разлики между мен и Исен. Между мен и Рийн. Между мен и обграждащите ме хора. Виждам ги толкова ясно, ала не мога да ги назова.

Просто придърпвам еднаквото с мен. Избутвам различното.

Тълпата пред мен се разтваря. А в другия й край чака Агот.

Докато тичам към него, също като малко момиченце, чиито дрехи само го спъват, а Агот ми протяга ръка, хем облекчен, хем разтревожен, чувам как Исен изрича името ми:

…

Но не на глас. Не на глас. Чувам го в мислите си и този път съм сигурна, че е той. Този път го познавам.

Преглъщам закъснелите сълзи, не се обръщам. Аз съм вятър, втурнал се по улиците. Аз съм волна мисъл, неудържима вълна. Бягам, хванала ръката на Агот, за да уеднаквим посоката. Без да знам има ли някой зад гърбовете ни, без да знам има ли изобщо смисъл да тичам.

Павирания площад се сменя със заснежен асфалт, който крие локви по себе си. После сградите свършват и остава само изровен черен път. Дърветата все повече оредяват, под краката ни е рохко поле, засипано с девствен сняг. В ръката си държа единственото, което е еднакво с мен и не спирам да мисля:

Ще бъда част от него. Ще бъде част от мен.