Евел Инара
OTIUM ^[0] (17)

Седемнайсета глава

Ейла позна силуета му отдалеч, нещо в стойката и в походката му го отличаваше. Момчето обикаляше едни и същи места. В студените месеци слизаше чак до топлите южни морета, а през пролетта, лятото и есента се връщаше по тези скалисти земи. Веднъж Ейла го бе проследила до оживено селце, току под хребета на планината. Рийн се беше променил за две зими и две лета, острите ръбове на разбитото му сърце се бяха загладили. Този път, още щом я видя, тръгна право към нея. Двамата крачеха един срещу друг през високата до хълбоците им трева. Тревата се люлееше.

Сериозното му лице се разведри от кратка усмивка, беше като поздрав. Хлапакът свали наметалото си и го разстла на тревата, преди с жест да я покани да седне. Раменете им се допираха, докато седяха почти скрити от високите, клатещи се стебла. Жужаха насекоми, вятърът се промушваше в тревите с подобен на техния звук. Рийн разряза сочна червена ябълка и й подаде парче. Ейла харесваше лепкавия сок по пръстите си и хрускавата човешка храна. Когато Рийн каза:

— Ела с мен — не беше както би го казал Исен. Момчето й предлагаше компанията си. Не заповядваше.

Трябваха й няколко мига да осъзнае, че се налага да поклати глава, за да види той отказа й.

— Земите тук са опасни — рече момчето. Беше откъснал няколко стръка трева и сега ги сплиташе на стегнато въже.

— Разкажи ми — не се сдържа тя.

— Идвам от Аквилея. От там взех ябълките — Рийн й се ухили, отскубвайки още стръкове. Споменът беше толкова ясен в ума му. — Аварите тъкмо я бяха подминали. Пазарът гореше, както и повечето къщи.

Ейла можеше да чуе хорските писъци, да види стъпканата храна в огнените езици. Можеше да усети дима и уханието на печени ябълки в него. Рийн се беше промъкнал през пламъците, беше пъхнал няколко узрели, сладки плода…

— Имаше аварски племена и доста по-далеч, чак по бреговете на Ин — продължи момчето.

Тя добре познаваше тази река. Знаеше как от пенлива и бърза, в ниското ставаше все по-дълбока и се разливаше не в езеро, не в морето, я в друга широка река.

— Франките идели от Улм. Така разправяха търговците, които се връщаха обратно — той пак прекъсна мисълта й и Ейла си представи тежко въоръжените мъже, които бяха тръгнали на поход. Представи си как жените им плачеха и махаха за сбогом с побелели от страх лица. Мълвата за задаващото се зло щеше да изпревари ордите и да плъзне като чума в земите, прострени отпред.

— Значи стоим точно на пътя им? — тя избра възможно най-безобидната реплика и Рийн закима със сериозно лице.

Рехави облаци пълзяха едва-едва по небето. Те също идеха от Улм…

— Остани с мен, поне за малко. Отдавна не съм говорил с някой, който да знае името ми.

Тя вдигна очи:

— Днес съм тук.

Момчето несъзнателно хапеше устната си. Беше спрял да се занимава с въжето.

— За какво си говореше с хората, които не знаеха името ти, момче? — подкани го да продължи да й разказва.

— Ами, аз не говорех — отвърна Рийн уж нехайно, но съвсем не звучеше така. — Те казваха, че съм крадливо куче и лъжливо псе. Един даже ми обясни, че съм издънка на дявола…

Ейла го стрелна с очи:

— Какво му направи?

— О, само спасих козата му. Беше се подула и щеше да умре.

В ума му блеснаха синьо-розовите нишки на тревогата.

— Преди или след като я спаси ти го каза? — тя ровеше из ума му, търсеше онова, което той беше скрил.

— След това. Подгони ме с брадва. Крещеше и се блещеше, а жена му виеше на умряло — послушно допълни момчето.

Ах, да! Исен не беше престанал да желае смъртта му. А казваше, че тя е обсебена от хората…

— Не беше никак смешно, Ейла — възкликна Рийн, защото се беше усмихнала. — Наблизо имаше авари. Сигурно са ги чули и са им взели козата.

— И не само нея… — отвърна весело тя.

— Точно така — съгласи се момчето, но в мислите му пак се долавяше нещо, което не се връзваше с шеговития тон.

Ейла се повдигна на лакът.

Устните му бяха дяволито разтегнати, около очите му имаше фини бръчици от смеха. Ала погледът му…

— Онези, мъжът и жената с козата. Млади ли бяха, или стари? — тя внимателно проследи багрите около лицето му. Усмивката й стана опасна.

— Не много млади.

Момчето пак плетеше въжето си. Пръстите му ловко премятаха тънките стъбълца.

— А жената, Рийн? Тя беше ли красива?

Може би затова негодуваше той? Може би бе пожелал онази жена.

— Не — отсече хлапакът.

— Мислиш ли, че аварите са ги убили? — тя докосна единствената гневна нотка в усещанията му, малко преди да изтлее съвсем.

— Възможно е — бузите на Рийн съвсем лекичко поруменяваха. Гневът му вече не беше чертичка в мислите му. Ставаше отчетлив, реален.

— А ако тя беше красива, дали щяха да я оставят жива? КАК МИСЛИШ, момче?

Щеше да разнищи този гняв. Щеше да…

— На това ли се надяваш? — Рийн захвърли въжето. — Не искаш да чуеш какво ти казвам! Тук е опасно! Опасно е за сама жена!

Ейла го погледна, сякаш за пръв път го виждаше.

— Мислиш ли, че има защо да ме оставят жива? — попита след малко.

Рийн беше прехапал устни.

— Мислиш ли, че съм красива, момче?

— Ти си… — той не довърши. Когато закри с шепи лицето си, тя ясно усети копнежа му.

— Кой разби сърцето ти, момче? Кой го счупи на безброй малки късчета?

Засмя от удоволствие, щом болката му мина през нея. Дали щеше да й разкаже пак онази обречена любовна история?

— Аз — отвърна момчето и извади още една ябълка.

Когато не разговаряха, оставаше само жуженето на вятъра и скърцането на дрехата му в кората на ябълката. Ейла се изправи, позволи на повея да развее косата й. Чудеше се дали да не заповяда на момчето да й разкаже.

— Тръгваш ли? — Рийн дръпна острието от хрускавата сърцевина на плода.

Не. Нямаше да го принуждава. Беше му неприятно, че тя си тръгва.

— Аварите идат. Франките идат. Мястото ни не е тук — всъщност, мястото й беше точно тук, но никога не би му го казала. Исен също се бе запътил натам.

На сбогуване той й протегна ябълката. Тънката резка по кората й беше покрита със сок.

— Ела с мен. Поне за малко — помоли я за кой ли път вече.

Беше толкова хубаво да види отчаянието в ума му.

Ейла направи крачка и любопитно вдигна лицето си. Трябваше да се изправи на пръсти, за да долепи устните си в неговите.

Рийн стоеше като статуя, замръзнал на мястото си. Ръцете му бяха разперени, сякаш Ейла беше от огън и близостта й можеше да го изгори. Той беше така изумен, че беше осезаемо. Беше и радостен. Но в същото време в ума му ясно се разчиташе още едно усещане:

Вина. Ликуването му беше смесено с непреодолима вина.

Тя взе ябълката от скованите му пръсти, помаха му за сбогом и му обърна гръб. Плодовият сок лепнеше по пръстите й, сладък, вкусен — същият, какъвто беше и по устните на момчето.

Когато се обърна, него вече го нямаше в полето. Както всяко лято, Рийн вървеше на север.

Беше се променил, беше пораснал.

Ейла не го обичаше, тя обичаше присъствието му. Не вярваше в нито една негова дума.