Евел Инара
OTIUM ^[0] (28)

Двайсет и осма глава

Отварям очи. Под мен леглото подскача. В гардероба закачалките тракат като съживили се скелети. Хвърлям се, полуспяща, към рамката на вратата. Хващам се с две ръце, защото люлеенето заплашва да ме изхвърли извън защитената зона. Чувам трополенето на падащи предмети, викове от съседните апартаменти, звъна на телефон. Не е моят, моят остава безмълвен. Клякам и захлупвам главата си с лакти.

Трусът най-сетне спира. През подскачащите щори виждам как прозорците на отсрещните сгради светват. Паля лампата и я гледам как се клати силно, току до тавана. Включвам радиото, което по чудо не е на земята и започвам да се обличам. Задъхан глас вече изрежда размерите на бедствието:

— …е епицентърът по първоначални данни. Магнитуд шест цяло и пет, очакват се разрушения, както и още трусове, затова съветваме всички да…

Грабвам палтото си, преполовена бутилка с вода от хладилника, пари и кредитни карти, кецовете си. Тичам из апартамента и ми се струва, че всичко трепери. Взимам явно ненужния си телефон, после изскачам на стълбището. Там вече е пълно с народ. Сънени деца плачат, уплашени от истерията в гласовете на майките си. Бащите им се карат, вместо да ги успокоят. Тийнейджъри тичат и се хилят, те още не се страхуват от нищо. Старицата от долния етаж достолепно ситни в самуреното си палто, наметнато върху дантелената й нощница. Носи само клетката с папагала си и е оставила входната си врата широко отворена.

— И ето ни всички, по бели гащи — оглеждам аз рошавите си съседи. Странно, но не съм уплашена.

Вторият трус ме заварва на стълбите, което не е добре. Понечвам да се върна, обаче пътя ми е задръстен от ужасени хора. Прилепвам гръб към блъскащата ме стена и ги гледам как слизат в тръс. Краката им едва улучват стъпалата.

Тълпата ме повлича. Бутилката с вода пада и се разплисква, стъпкана под всичките тези крака. Надавам вик, когато нечий лакът минава на косъм от носа ми и се врязва в челото ми. Изпускам телефона си и без да мисля се навеждам. На рамото ми веднага се стоварва крак. Покривам с длани главата си и, естествено, губя равновесие. Докато падам, ругая собствената си глупост.

— Дръж се за мен — казва някой в ухото ми и ме дърпа нагоре.

Рийн се е вмъкнал между мен и полуделите хора, прикрива ме с тялото си.

— Хайде! — изръмжава ми той.

Вкопчвам се в ръката му, точно когато втория трус спира. Тълпата на щурм се отправя към изхода, лампите над главите ни мигат.

— Мамо! Тате! — пищят деца, дрезгаво крещят родителите им.

— Върви, Ейла. Върви! — не спира да повтаря Рийн и ме бута по стълбите.

На улицата има толкова много народ. Студът ме лъхва, но трепвам защото земята под краката ми пак се раздвижва.

— Шшшш! Успокой се! — нарежда момчето в ухото ми, а аз поглеждам надолу.

Не се движи земята. Скейтът не е достатъчно голям и за двамата, но Рийн някак се е наместил зад гърба ми. Провира скейта покрай скупчените, крещящи семейства и бибиткащите автомобили:

— Отпусни се, следвай движенията ми. Трябва да те махнем от тук.

Сградите над главите ни светят, празни и изоставени. Знам, че при по-силен трус на улицата ще стане опасно, но все-пак питам:

— Защо?

Когато не ми отговаря, се извъртам към него, но момчето ме спира. Принуждава ме да не се движа.

— Следят те — отвръща ми кратко.

Не очаквам да чуя точно това. Вглеждам се по-внимателно и забелязвам в тъмнината онези искрици. Издигат се като светулки във въздуха, вихрят се. Поглеждам ръката на Рийн, която опира палтото ми. Същите светлини се процеждат от кожата му. Зажумявам, тръскам глава.

— Точно така — Рийн се подсмихва. — Допирът им е приятен, но не бързай да му се поддадеш… И двамата ще съжаляваме.

Гледам през рехавата мъгла хората — излезли са боси в пантофите, загърнати само с одеяла. Звукът на радиостанциите лети през отворените врати на колите, двигателите ръмжат.

— Онова момче пред асансьора. То сякаш блестеше — изричам нервно.

— Аха. Не биваше да го доближаваш.

— Защо? — питам. — Защо блестеше? — променям въпроса си. Без полза, Рийн отново не отговаря.

Усещам го как се е залепил за мен. Усещам и че се оглежда, не внимава особено в разговора.

— И ти си като него — докосвам ръката му.

Устните му доближават ухото ми:

— Не, Ейла. Не съм. Повярвай ми, не съм — отвръща настойчиво той.

Но след това пак се изхилва.

Отмествам ръката му и скачам от скейта. Рийн се спира, обръща се. Отварям уста, за да му обясня, че няма как да му вярвам — просто защото ме е помолил — и като на каданс виждам паниката в очите му.

Блъска ме ураганен вятър, а ниските дървета на улицата се огъват под натиска му. Косите ми политат, незакопчаното ми палто се издува като платно и само пръстите на Рийн ме държат да не бъда отнесена. Момчето ме издърпва пред себе си, гърбът му поема следващия порив вместо мен.

Отмятам косата си за да видя, че вятъра, който лети покрай нас има цвят. Различавам го даже в тъмнината, наситено черен е. Има и плътност — Рийн пада на колене, целият в експлозия от искри, но още ме стиска. Навсякъде хората пищят, а аз мълча втрещено.

— Бягай! — Рийн ме принуждава да се раздвижа. — Видяха ни!

Вятърът влачи парчета от вестници, клони и дрехи по улицата. Надничам през рамо, не мога да се удържа. Един висок силует приближава към нас. Усещам допира на ледено сините му очи, докато тичам. Тълпата помежду ни се пръска, сякаш му прави път.

Рийн е казал истината! Наистина ме преследват!

— СПРИ! — заповядва Артем и всички освен нас замират.

Над главите ни някой свири с уста и аз поглеждам към покривите. Виждам блестящия прах, който се вихри от вятъра, чак след това различавам човека. Чувам второ изсвирване и обръщам глава. После още едно. И още едно. Чувам в главата си глас:

ПОСРЕЩНИ ВЯТЪРА!

Като един, хората покрай нас се завъртат и тръгват в обратна посока. Приличат на армия — чувам марша на стъпките им. Рийн ме дърпа все по-навътре в тълпата, а онези бляскави фигури горе започват да се спускат към улицата. Те подскачат по издадените тераси, по колоните и по навесите. Чувам още изсвирвания.

ПОСРЕЩНИ ВЯТЪРА! — пак се обажда властният глас и хората покрай мен се затичват. — ПОСРЕЩНИ ВЯТЪРА!

Обръщам се и виждам как идва втора ураганна вълна, катранено черна. А хората не спират, продължават устрема си — през нас, право към нея и към Артем.

ПОСРЕЩНИ ВЯТЪРА! — повелява някой в главата ми.

Дланите на Рийн ме запращат встрани, а той самият хуква към чернотата.

— Рийн! — опитвам се да го спра, защото отнякъде знам колко страшна е тази сила.

Оглеждам се на всички страни, търся другия, втория.

Чувствам го!

Две от бляскавите фигури подскачат високо и едновременно.

— Варг! Абели! — крещи Рийн и също гледа към тях.

Те буквално се хвърлят във вихъра. Чувам как Рийн крещи онова, което аз мисля:

— Не е сам! — вятърът отнася гласа му. — Ваааарг! Абелииии! Той не е сааааам!

Експлозията от удара е толкова мощна и ярка, че се отпечатва в ретината ми. Залитам, няма кой да ме задържи. Хората най-сетне се отърсват от транса си. Викат, падат по асфалта, търкалят се един върху друг. Чувам само откъслечни писъци. Опитвам се да видя къде съм и удрям чуждите длани, които се вкопчват в мен.

Изправям се. Обръщам се с лице към Артем. Някак знам, че от двама ни аз съм по-силната.

— Ейла. Ейла! — Рийн ме сграбчва през кръста.

Дърпам се, ужасно съм разярена. Искам да накарам тези ледено сини, присвити очи да си спомнят коя съм.

— Артем! — крещя името му, докато умът ми пак нарежда онези стари думи — Онир, Ониро, Онейро, Онерой…

Те сякаш ми вдъхват допълнително сила. Умножават онази, стаената в мен. Отприщват я!

Но Рийн ме влачи по улицата, по-далеч от експлозията и от Артем.

ПОСРЕЩНИ ВЯТЪРА — ехти онзи глас. Странно, но сега ми напомня за Исен.

Хората пак се изправят, покорни.

Преграждат улицата в жива верига.

Хващат се за ръце — мъже и жени, деца и старци.

Един по един започват да падат, щом още черен дим приижда отгоре им. Артем стъпва по тях.

Идват други, като марионетки заемат местата им, само за да се свлекат безжизнени миг след това.

— Стига! — извивам се, изхлузвам палтото си и то остава да виси в ръцете на Рийн. — Артем!

Той тръгва към мен. Поваля хората, които още се щурат на пътя му.

— Артем!

Две железни длани ме сграбчват, докато тичам. Рийн опитва да ме озапти.

— АРТЕМ! — взирам се ядно назад и проклинам.

Острият вой на аларма изпълва улицата и главата ми. Рийн ме избутва на задната седалка в някаква зелена кола. Вратите се захлопват, но аз гледам Артем. Гледам телата, по които върви.

— Ита!

— Пали! Бързо!

Алармата рязко замлъква, но отеква в ушите ми. Двигателят реве.

— Какво правите? Спрете! — мятам се в ръцете на Рийн, които още ме стискат.

Резкият тласък на потеглянето ни запраща на облегалката.

— Ейла! — момчето ме хваща по-здраво. — Не сега! Ейла!

— Спрете веднага! Пусни ме! — крещя почти през сълзи, бясна съм от безсилие.

Искам разплата! Искам да отвърна на удара!

— Тя не би трябвало да крещи — извисява глас момичето зад волана. Тонът й е капризен и допълнително ме вбесява.

— СПРИ ВЕДНАГА! — заповядвам на целия свят.

Тряяяс! — стоповете на предната кола проблясват само миг, преди да ги разбием на малки парчета. Сблъсъкът ме хвърля към главата на момичето, което вече върти кормилото.

Тя има черни, навити на спиралки коси…

Пръстите ми са на дръжката на вратата. Усещам как гумите буксуват върху леда. Колата се стрелва назад, после отново напред в груба маневра, докато заобикаля препречилите пътя автомобили.

— СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! — повтарям аз и опитвам да сляза.

Скърцащи звуци от сблъсъци и натиснати рязко спирачки нахлуват през счупеното стъкло. Момичето отпред ядно удря волана:

— Накарай я да млъкне, Рийн! — надвиква ме тя, а аз започвам да виждам всичко в червено.

Рийн ме извърта към себе си, очите му се присвиват. После устните му се втурват към моите и запушват устата ми.

Колко хитро — е единственото, което помислям.

Но притихвам. Отпускам ръце.

Усещам как колата се движи — все по-бързо и по-бързо. Отнася ме далеч от студените очи на Артем и от гласа, който ми напомня за Исен. Далеч от дома ми и от хората, покосени на улицата.

— Ейла — Рийн откопчва ръцете ми от врата си.

Остани с мен — чувам ума си да казва. — Остани с мен, поне ти.