Евел Инара
OTIUM ^[0] (26)

Двайсет и шеста глава

Не трябва да съм тук. Отдавна трябваше да съм заминал. Вместо това спотайвам тялото си в триъгълните сенки на покривите. Спотайвам и ума си. Крия се.

Въздухът е пренаситен с електричество, почти го чувам как жужи. Смъртните долу на улицата подсъзнателно усещат какво се задава. Затова малцината окъснели бързат, тичат по тротоарите, говорят скорострелно, повишавайки тон. Движенията им са резки, лицата напрегнати.

Покривът свършва, подскачам към долепената по-ниска сграда. Един изненадан котарак изсъсква и се втурва по наклона, губейки опора от бързане. Два гълъба пърхат гневно с криле, после пак кацат на водостока. Тук течението е значително по-слабо, зидовете пазят завет. Облягам се на нечий топъл комин и впервам очи в ослепително жълтия прозорец отсреща. Завесите са спуснати, но дори и така силуетът на Ейла се вижда.

Сама е — отдъхвам си.

В тъмното покрай стъклата танцуват тънки пипалца и плавно се преплитат в ажурна дантела. Като сажди са, танцуващи над буен огън — само че без светлината — те са само тъмнина върху фона на непрогледното. Те са моят мрак: мастилен, цапащо индигов, изпъкващ пред кафявото и сивото в цветовете на нощта.

Тъмнината има плътност. Най-гъста е в ъглите на стаите, близо до отдръпващия се през прозорците блясък на деня. Ако не я прогониш, тъмнината ще се плъзне по пода, ще оближе извивките на мебелите, ще се отрази в политурата на повърхностите. После ще потъне в огледалата и ще се спотаи в листата на стайните растения. Колкото и свещи да горят, колкото и лампи да разпръскват блясъка си, в сенките и ъглите винаги ще се спотайва моят мрак.

Протягам се към пипалата и дантелата се втурва като подхваната от вятъра коприна. Мракът ухае слабо на макове и е нежен като цветовете им, а щом плъзва по тялото ми, сякаш хиляди мъхнати стъбълца се заизвиват, вплетени едно в друго. Погалвам го и мракът ми отвръща. Моят дом ме скрива.