Евел Инара
OTIUM ^[0] (34)

Трийсет и четвърта глава

Не осъзнавам, че зъбите ми тракат, докато Агот не слага показалец на устните ми:

— Шшшш — просъсква ми, а аз подскачам от горещия му дъх.

Но онова, което наистина ме кара да потръпна, са стотиците силуети, които бродят из мъгливите блата. По вкочанените им дрехи също има слана, както по дърветата и по земята. Лицата им са сиво-синкави от студ.

Знам какво търсят. Кого търсят. Всеки от тях повтаря името ми.

Агот смъква якето си и ме подканя да го облека, нахлупва шапката си ниско над очите ми. Преди да тръгнем пак, стъпква моето шумолящо, момичешко яке в калта.

Знам, че твърдият му плат ме дразнеше, но сега, когато той го натиска в дълбокото, почти ми е жал, че трябва да го оставя. Напоследък губя твърде много неща.

Парата от дъха ми се смесва с мъглата. За заблуда стъпвам в дирите на Агот — покрай чакъла на някакви влакови релси, които се вият към малко, притихнало село. Изобщо нямам идея къде сме. Крача след Агот и слушам мокрия звук от стъпките на онези, които ме търсят.

Внезапна свирка на влак прорязва тишината. Свивам се от дразнещия шум, а Агот бърза. Не ми позволява да вървя по-далеч от релсите, макар локомотива да е почти зад гърба ми. Дърпам се, естествено, и момчето ме хваща с две ръце.

— Престани! — прикляквам, за да се измъкна.

Той решава да ме пусне най-сетне и аз се тръшвам на камъните.

— Ейла-а-а! — изкрещява Агот с пълно гърло.

Замирам. Спирам да дишам.

Името ми излита от устните му като подплашена птица. Развява се като флаг над главите ни:

— Ейла-а-а!

Хвърлям се да запуша устата му:

— Шшшшш! Агот! Тихо!

— Ейла-а-а-а! — продължава той още по-силно.

Не разбирам какво прави! Нито пък защо точно сега!

Въпреки шума от влака, въпреки крясъците, някак съм способна да чуя стъпките на онези хора:

Те бързат. Идват право към мен!

Опитвам се да побягна, но Агот пак се вкопчва в ръката ми. За пореден път не мога да се отскубна.

— Какво правиш?! Остави ме! — вече не шепна, пищя.

Папурите шумолят, движението на хората там пръска кафявите пухчета от стъблата им.

— Агот, пусни ме! Моля те!

Сирената на влака заглушава с писъка ми. Локомотивът е само на педя от рамото ми, когато от папурите изскача първото окаляно момиче. Виждам само очите й и замръзвам на място, а тя ме сочи, знам, че ме сочи. Не мога да чуя гласа й заради тракането на колелата по релсите, но го разчитам по устните й:

Ейлааа — крещи.

Ръцете на Агот са като котва на китката ми. Мятам се на всички посоки. Вагоните фучат покрай мен, но най-силния звук, който чувам, е биенето на сърцето си.

Шляп. Шляп. Шляп. Шляп.

Още двама изскачат от блатото. Агот ме повлича. Почти падам, но момчето ме тегли с все сила. Измежду кафявите стъбла се показват още хора — окаляни и посинели от броденето в студа. Усещам парата от нечий дъх и краката ми се раздвижват невъзможно бързо.

Не ми достигат сили да пищя.

Агот се хваща за стълбите на последния вагон. Машинално аз също се вкопчвам в желязото, правя крачка, избутвам се… Вратата се тряска, най-накрая сме вътре! Чувам се как хълцам и запушвам устата си с длан. С другата посягам да ударя момчето, но сълзите пълнят очите ми и само мигам, мигам, за да ги прогоня, махайки вяло с ръка.

Извъртам се, когато Агот ме прегръща, усещам остро пръстите му по гръбнака си. Той ме потупва:

— Това сме го правили вече веднъж.

Думите му ме объркват още повече:

Кое „това“??? — чудя се, а той ме пуска и по въздушното течение разбирам, че вратата пак е отворена. Релсите долу проблясват.

— Хайде, през деня е по-лесно.

Надниквам през отвора:

— Защо се качихме, щом…

Изобщо не ме чака да довърша. Хвърля ме навън и скача секунда по-късно.

— За заблуда — чувам гласа му, докато лазя в калта. Не знам дали искам да го ударя или да се вкопча в него.

Хукваме пак по траверсите и когато влакът прави завой, се шмугваме сред папурите. Коленете и дланите ми вече са целите в кръв.

— Онейро знаят къде си. Трябва да ги объркаме — Агот явно си мисли, че ми е нужен стимул да бързам, а на мен просто не ми стигат силите.

Най-сетне се стоплям, не знам дали защото времето омеква или е от движението. Но, уви, е за кратко. Небето помръква и в синия здрач политат снежинки. Скоро сред снежинките се прокрадват тежки капки дъжд и снегът се обръща на киша. Платненото яке на Агот става вир вода, шапката на главата ми също. Момчето продължава да стиска хлъзгавата ми длан и да повтаря:

— Почти стигнахме. Почти стигнахме.

Духа силен вятър и торфеният му вкус се смесва с поривите дъжд. Двамата криволичим ръка за ръка по тесни, кънтящи улички. Зидовете на къщите се надвесват отгоре ни. За късмет не се натъкваме на хора, само блатата проблясват в дъното на алеите — сиви и матови като небето над нас.

Агот прокарва свободната си ръка по стените. Търси едва доловимата топлина, която издава, че са обитавани. Показва ми как да го направя и аз — притиска дланта ми в мазилката и шепне:

— Усещаш ли го? По-топла е, не е ледена като земята.

Проверяваме за ръжда по въжетата за простиране, надничаме за навети пред праговете листа. Чак в другия край на селото намираме онова, което търсим:

Прозорците на къщата гледат блатата, входът също. Стените й са хладни като земята под краката ни. Тук вятърът духа по-силно — вледеняващ и влажен е, попарва всяка растителност.

Момчето кляка пред дебелата входна врата, ровичка в ключалката. Аз се свивам до него, съсредоточена най-вече в това как коленете ни се допират. Чувам изщракване и вратата с тихо скърцане се открехва. Въздухът вътре е още по-леден. Агот ме побутва през прага, а аз посягам към ключа на лампата. Тъмно е.

— Недей! — пръстите му улавят дланта ми едва след като чувам изщракването.

Нищо не се случва, изглежда няма ток. В мрака се разлитат само неговите златни искри.

— Някой можеше да види светлината — обяснява ми той, а след това махва с ръка:

— …………………………………

Не обръщам внимание. Изобщо не чувам каквото ми казва, защото в същото време той ми протяга ръце и копнежът се раздвижва из тялото ми.

— ……………, Ейла. Само кажи.

Гледам го втренчено, а устата ми сами се отварят, като рефлекс. Инстинктивно знам какво следва и то не само с ума си, а с всяка клетка и с всеки нерв, с всяка капчица течност във вените ми. Мислено се връщам в новогодишната нощ, на площада. Усмихвам се на еуфорията от зарята и алените хартийки в снега, от светлинките на Агот, от допира му…

Отварям уста, за да изрека онези две простички думи.

Сега знам коя съм и какво предстои. Сега не съм недоверчива и стресната, както на онова стълбище с Рийн.

Прочиствам гърло — защото не успявам да го кажа от първия път — стискам нетърпеливо очи, обвивам ръцете си около врата на Агот и опитвам отново:

— ……

„Обичам те“ — шепна припряно наум, но от устата ми не излиза нищо.

Изнервям се и натискам нос в гърдите на Агот, докато се боря със себе си:

— Не мога. Не мога — сграбчила съм плата на тениската му, но момчето все-пак ме пуска.

Когато отстъпва по-далеч, съм залята от отчаяние. Давя се в него. Не съм на себе си, осъзнавам го, докато се задъхвам от желанието да зарева, а копнежът отчаяно вибрира из тялото ми.

Стискам празните си длани в юмруци и слушам как Агот дърпа някакъв стол, как стъпва на него. Ровичка бушоните над вратата.

— Отоплението е само на ток — ухилва се, сякаш нищо особено не е станало.

Нещо тихичко зажужава зад мен, после усещам струята топъл въздух. От радиатора се носи слаб мирис на изгоряло. Присламчвам се близо до топлината му, но най-вече до топлината на Агот, който кляка до него.

— Никога не е бил включван — момчето души въздуха. — Сигурно ползват къщата само през лятото.

Той надниква в малката баня до стълбите и изчезва към горния етаж. Слушам скърцащите му стъпки над главата си и се чудя дали да не го последвам.

„Обичам те“ — опитвам да кажа, докато него го няма:

— Оооо — оформят с усилие устните ми. Дълбоко в ума ми нещо не е съгласно да го изрека.

Дръпвам стол сядам в мрака до радиатора. От него се излъчва слаба червена светлина. Разкопчавам мокрото яке, събувам подгизналите си кецове.

— Оооообиииичааам… — боря се сама със себе си.

Под стъпалата ми теракотените плочи са хладни и влажни. Зад завесите барабани проливен дъжд.

— …тееее…

Стените изглеждат боядисани в някакъв блед нюанс на синьото. В лакираното дърво на стълбите се отразяват снопчета светлина. Големият кожен диван смесва аромата си със затоплящия се въздух.

„Обичам те“ — повтарям наум като стихче, което трябва да наизустя.

Забелязвам бурканите на отсрещния рафт. До тях са наредени чаши, чинийки и преполовена бутилка бърбън. Отпивам две глътки с надеждата да се поотпусна. Отварям капаците на бурканите, проверявам съдържанието им.

Канела, нерафинирана захар, какао и… Кафе! Останало е съвсем малко на дъното. Повдигам буркана и вдишвам аромата му. После завъртам крана, но от чешмата не потича нищо.

— Както и предположих, няма зимни дрехи.

Подскачам от трепета, който ми причинява гласа му. Агот слиза с купчина дрехи в ръце и започва да ги мята по дивана:

— Тази тениска трябва да ти стане. Има и с дълъг ръкав. Розова — ухилва ми се. — И мъжката е розова, какво да се прави. Намерих панталони… Тези трябва да ги премериш, не мога да преценя.

Гледам го, слисана, докато повтарям наум: „ОБИЧАМТЕОБИЧАМТЕОБИЧАМТЕОБИЧАМТЕ…“

— Имам си дрехи — изхриптявам.

Агот събува джинсите си и ги изритва на пода.

— Не можеш да си представиш какво запомнят хората, без дори да те забелязват — нахлузва сухите. — Де да имаше и якета… Мхмммм, в морските вили винаги е така.

Той закопчава ципа и подръпва крачолите. Дълги са му и ги настъпва, панталонът се свлича до хълбоците му.

— Е, става — той пак го събува. Повдига първо единия, а после и другия си крак и маха нехайно чорапите, шляпайки по ледените плочи.

— Не ми казвай, че ти е студено — сочи якето, с което съм още облечена, после подушва въздуха. — Не бих отказал чаша кафе, а ти?

— Няма вода. Спряна е — отвръщам прегракнало и отново прочиствам гърло.

— В банята не е. Включил съм бойлера.

Момчето отваря напосоки шкафовете, намира кафеварката и ухилен до уши изтичва с нея към банята. След това ми я връчва, а аз още стоя като препарирана до кухненския плот.

— Ще вляза пръв, ако нямаш нищо против. Ти и без това си облечена — вратата на банята се хлопва зад гърба му.

Разнася се шум от десетки струи вода, гореща пара и аромат на шампоан пропълзяват през прага. Чувам го как си свирука вътре.

Намирам лъжица и пълня кафеварката. Включвам котлона, после най-накрая се сещам да махна якето. Закачам на облегалката на стола, а от подгизналата материя капе вода. Сядам и внимателно събувам чорапите си. Студеният под гъделичка ходилата ми, по прасците ми радиаторът бълва топъл въздух.

„Обичам те“ — решена съм да го кажа.

Кафето завира, скоро ще бъде готово. Изваждам две големи чаши и захарта. Подушвам я по навик, преди да сложа пълна лъжичка в кафето си. Агот спира душа, но продължава да си тананика.

— Жестоко! — долита възклицанието му през вратата. — Има пералня!

Когато излиза, горещата пара се втурва към кухнята. Увит е с кърпа през кръста, а косата му е влажна и рошава.

— Ще погледнеш ли? Не разбирам особено от това.

Отпивам, преди да оставя чашата си на плота и да се приближа. Забивам нос в програматора и опитвам да разчета в мрака символите:

— Дали има прах за пране? — умът ми е другаде.

— Мисля, че видях бутилка отстрани на пода — отвръща ми Агот, докато разбърква кафето си. — Със сушилня ли е?

Отнема ми известно време да се съсредоточа:

— Не, не мисля. Не виждам такива програми.

— Тогава няма смисъл. Няма да останем толкова — той дрънка безгрижно с лъжицата.

Поглеждам го, зает е изцяло с кафето си. Позабавям се още секунда, после смъквам дрехите си и ги оставям върху пералнята. Банята е топла и приканваща, шмугвам се вътре и затварям очи под топлата струя на душа.

Излизам чак когато водата потича студена и губи притегателната си сила. Намирам Агот на дивана. Лицето му е отпуснато, дългите му ресници са се слепнали от водата. Почти съм наясно, че момчето не спи наистина, но в полумрака на стаята, в тишината, нарушена само от жуженето на радиатора, единственото с което наистина съм наясно е, че искам да го целуна.

„Обичам те“ — толкова е лесно — убеждавам сама себе си.

Приближавам на пръсти. Дръпвам един розов ръкав, който се подава от купа с дрехи, точно до лакътя му. Мъжката тениска е. Стрелвам момчето с очи и издърпвам втората розова блуза. Оглеждам купчината за по-плътния сивкав плат на панталоните. Ароматът на кафето ме кани да се приближа, но аз се чудя защо Агот не ми обръща внимание. Издърпвам и панталоните, по-рязко. Момчето помръдва и аз се вторачвам в него. Но Агот само примлясва и отново застива.

Хм…

Взимам дрехите и се отдалечавам, за да съм извън полезрението му, дори и да отвори очи. Обличането няма същия ефект като събличането, наясно съм. Нахлузвам панталоните и махам хавлията от гърба си. Намъквам тениската и чак тогава обръщам внимание на размера на дрехите. Панталонът ми е широк, смъква се чак до ханша ми. Блузата е модел по тялото и уви, не покрива по-надолу от пъпа. Поглеждам раздразнено Агот, който е още по кърпа — сякаш той е виновен, че в къщата няма по-свестни дрехи.

По голите му рамене просветват капчици. Две-три тъкмо се плъзгат по релефа на гърдите му, към стегнатия корем. Кърпата е захваната хлабаво, почти се е размотала.

Отивам сковано до чашата си и започвам да пия. Хващам се, че пак надничам към полуголото момче.

Е, добре. Той не ме вижда — облягам се на плота, отпивам изстиналото кафе и съвсем съзнателно разглеждам тялото му. Под пъпа, в който се е събрала вода, той има фини, почти руси косъмчета, които се завиват и изчезват под бялата кърпа. Краката му са покрити със същия кафеникав мъх, а по него са се задържали микроскопични капчици.

Момчето се размърдва и аз панически премествам погледа си в стената зад него. Но Агот просто е сменил позата си. Кръстосал е крака — сега прасецът му е високо върху коляното на другия.

Колебливо накланям глава, за да надникна под вдигнатото му бедро. Премествам чашата до устните си, за да скрия поне отчасти посоката, в която гледам.

— Защо се облече тогава? — гласът му е пълен със смях. Гласът му е топъл и гърлен.

Едва не се задавям с кафето:

— Какво? — правя се, че не разбирам и проклинам любопитството си.

Тапицерията на дивана изскърцва, когато момчето се размърдва:

— Чувствам се почти изнасилен. Приятно изнасилен.

Поглеждам го, възнамерявайки да отричам докрай, а той плъзва оценяващ поглед по тениската ми:

— Готина блузка — смига ми. — Панталоните пречат, но блузата определено е в плюс.

— Стига — уж го скастрям, а също му се усмихвам.

Агот се засмива лукаво, когато скръствам ръце пред гърдите си:

— Горе имаше и друга, но нарочно не я взех. Не беше толкова секси.

Той прошепва последното. Очите му пак се връщат на тялото ми, опипват ме.

— Е, върна си го. Сега аз се чувствам изнасилена — влизам в тона му.

Ресниците му трепват и очите му погалват лицето ми. Задържат се на устните ми.

— „Изнасилване“ не беше подходящата дума. Трябва да си против, за да е изнасилване.

— Е, аз съм… — започвам бързо.

— Не, не си — казва Агот уверено.

Правя гримаса, но той още е с онова весело, дяволито изражение:

— Искаше да надникнеш. А сега, ако само малко се наклониш…

Стискам клепачи и се завъртам гърбом към него. Той пак се изхилва:

— Ейла-а-а, ти искаше да погледнеш.

— Е, добре. Само исках да погледна — предавам се аз.

— И видя ли?

— Не, ти се размърда тогава.

Той наистина прихва:

— Искаш ли да погледнеш сега? Изобщо няма да мърдам.

Излегнал се е в почти същата поза, само че кракът му е доста по-високо от преди. Протягам ръка, за да скрия гледката от очите си. Или очите си от гледката. И се смея:

— Стига, Агот.

Той се изправя с престорена въздишка:

— Следващия път пращай по-ясни сигнали, когато искаш само да гледаш.

„Обичам те“ — припомням си какво би трябвало да му кажа. По възможност веднага. Гледам го и си мисля, че почти ще е истина. Онова, което в момента изпитвам много, много прилича на влюбване.

Момчето смъква кърпата и я мята на пода. Налагам си да не се въртя неловко, докато се разхожда гол покрай мен. Той нахлузва мъжките панталони и налага чистата тениска на гърдите си, сякаш иска да й провери размера.

— Е? — плътните му устни се разтягат дяволито. — Губим време, Ейла. Не мога да те измъкна по друг начин от тук.

Последното ми звучи някак познато, сякаш не го казва за пръв път… — но умът ми витае, не успявам да се съсредоточа, за да си спомня.

Той идва бавно към мен. Изпуска тениската, панталоните едва се крепят на хълбоците му. Ахвам от допира на златните му искри.

„Обичам те! Обичам те!“ — стоя като препарирана и репетирам наум. Тялото на Агот се допира до моето.

— Агот, аз… — шепна в устните му.

— Знам… — лицето му се отърква по бузата ми. — Знам…

— Аз… Аз… Аз… — толкова ми е хубаво, че не мога да мисля.

— Да?

— Аз…

— Аха?

— Аз…

— Мдаааа?

— Аз не… — сковавам се, дланите ми хем го държат, хем го отблъскват.

Но този път Агот чака. Само златото в хладния въздух на стаята се плъзга по кожата ми и ме гали.

— Ти не…? — той е толкова близо, че ръбът на плота се врязва в гърба ми.

— Не мога — осъзнавам, че рева от безсилие. — Не мога да го кажа, Агот!

— Кое? — близостта му е като вълна, която ме зашеметява. Така ме е страх, че всеки миг ще отстъпи!

— Онези две думи, онези две думи — отговарям му, хлипайки.

Дъхът на Агот погъделичква врата ми:

— Ооо — пресеква, сякаш момчето се смее.

Горещи сълзи се стичат по бузите ми.

— Онези две думи… — шепотът му пълзи по гърлото ми. — Онези две думи…

— Да-а-а… — хълцам обречено аз.

— Те не ми трябват, мила.

Поглеждам го, слисана, през влагата в очите си. Край нас има толкова блясък, че очертанията на стаята се губят във вихъра му.

— Изобщо не ни трябват — той клати глава.

Устните му се накланят към моите, езикът му ги разтваря. Агот ме повдига и аз обвивам ханша му с босите си крака. Целувам го жадно, сграбчвам късите кичури на косата му, а кръвта неистово блъска във вените ми.

— О! — натискам с пръст разкървавената си устна.

— Само кръв — казва ми дрезгаво той. — Само сълзи. И злато.

Залитаме към дивана, искрите край нас са като водовъртеж от брокат. Лицето на Агот е влажно от сълзите ми. Усещам как от устната ми се плъзга топла капчица кръв, а той продължава да шепне:

— Твоята кръв, алена. Нашите сълзи, бистри. Моето злато, огнено.

В очите му вече няма смях. Там съм само аз, само отражението ми.