Евел Инара
OTIUM ^[0] (4)

Четвърта глава

— За да разбереш какви са Онейро, трябва да си ги срещал — повтори за кой ли вече път Ери.

Рийн си замълча. Смяташе, че Ери както винаги преувеличава. А и онзи мъж, който го беше ранил пред хамбара — момчето машинално докосна рамото си — онзи мъж не беше обикновен човек. Той изобщо не беше човек.

Хората кървяха. Дори от обикновено одраскване. Всеки удар оставяше по телата им ясни следи. Ръцете му останаха подути и тръпнеха от болка цели четири дена след сбиването, а мястото, където онзи го беше пробол, зарасна съвсем наскоро. Все-още усещаше неприятно придърпване, ако протегнеше ръка.

Но Ери се оказа прав.

Вече пети ден кръстосваха замръзналата гора. Бяха на лов, макар самите те да бяха примамката. Търсеха Онейро.

— Ще го усетиш — беше казал Ери на тръгване. — Ще ти се прииска да заобиколиш. Да тръгнеш в друга посока.

И ето: когато Рийн понечи да направи още крачка, умът му възропта, а тялото му като по команда отстъпи от правата линия. Това беше безпогрешен знак, че Онейро са близо.

Не успя да се зарадва, както мислеше, че ще стане. Натискът в съзнанието му беше толкова силен, толкова реален, че едва можеше да различи собствената си воля от натрапената. Тогава най-сетне разбра: мъжът, който го беше ранил пред хамбара може и да не беше човек, но не беше и Онейро.

Прииска му се двамата с Ери да спрат, за да поговорят за това. Можеха да се върнат до закътаната поляна, през която бяха минали. Можеха да напалят огън и да се стоплят там. Беше съвсем близо.

Той се протегна към спътника си, побутна го, за да му го каже. На свой ред Ери също се протегна към Рийн. С едната си длан ловко запуши устата му и прекъсна думите само миг преди да ги е изрекъл. С другата бе долепил показалец до устните си:

„Тихо!“

Рийн се опомни. Усещането беше като да се събудиш от внезапна плесница — едновременно възмутен и виновен. Разбира се, че ще му се прииска да се отклони! Нали Ери го беше предупреждавал! Нали му беше обяснил!

Срамът обагри страните му в алено и момчето наведе глава. Червеше се също като девойка! Братята му дълго щяха да си правят майтап!

Момчето побърза да избута емоциите далеч от ума си. Срамът, гневът — бяха само мимолетна слабост. Беше по-силен от тях.

Пръстите на Ери още натискаха устните му. Рийн кимна. Лицето му бавно връщаше естествения си цвят. Мъжът отсреща го гледаше с недоверие, но накрая все-пак го пусна. Обърна му гръб и пое право напред. Рийн нямаше друг избор, освен да последва примера му.

Още с първата крачка светът около тях сякаш въздъхна и после застина. Сред неподвижните дървета се прокрадваха талази от мрак. Притъмняваше бързо, а тишината стана толкова плътна, че ушите им запищяха. Всяко вдишване звучеше пронизително. Случайно настъпените съчки изпукваха като гръм. Но най-лошото бе усещането, че някой ги наблюдава. Някой, когото не можеха да видят, но знаеха, че е там. Усещаха полъха от движенията му. Прокрадваше се, играеше си с тях.

По лицето на Рийн изби ледена влага. Парата на дъха му го заслепяваше и галеше страните му като злонамерен призрак. Тънките й пипалца го бутаха назад.

Ери го изгледа косо и после мъничко се отклони от посоката, в която вървяха. Облекчението, което изпита Рийн при първата крачка встрани беше неописуемо. Представи си удоволствието от всяка стъпка по обратния път.

Искаше го! Бленуваше за него!

Вятърът се завихри около двамата Ерми. Изсъска в ушите им и с кикот надвисна високо в треперещите клони.

Онейро бяха близо.

Рийн застина. Беше парализиран от ужас, а дори не беше зърнал причината за този страх. Ери се наклони към ухото му:

— Справяш се добре — окуражи го.

Когато не се движеше, Рийн можеше да мисли малко по-трезво.

— Не съм готов — прошепна на Ери и заклати виновно глава.

— Напротив, справяш се. Първия път е най-трудно — мъжът го дръпна след себе си.

Държеше го за лакътя с познатия покровителствен жест, който момчето мразеше толкова много. Но сега изобщо не го беше грижа! Та нали и Ери се спираше след всяка направена крачка, сякаш трябваше да събере смелост за следващата.

Страхът витаеше покрай тях като зъл призрак. Нещо студено докосна рамото на Рийн и дълбок, дивашки ужас изтри всяка трезва мисъл от главата му. Мускулите му се вкамениха. А умът му хукна през гората с писъци.

Изрисува рисува демони, протягащи се зад гърба му! Костеливи ръце, които сграбчваха краката му! Светещи очи в мрака! Шепот от отвъдното!

Махай се! — съскаше чуждият глас в главата на Рийн и по някаква налудничава причина звучеше точно като неговия собствен. Беше напълно съгласен с него и най-лошото бе да знае, че няма начин просто така да си тръгнат.

Ерми не престъпваха клетвата си.

Момчето стисна зъби и се затича. Под стъпалата му се врязваха съчки и всеки път, със всяка направена крачка той беше все по-слисан, все по-изумен, че земята още не е пропаднала под краката му. Жилавите клони се впиваха в тялото му и го препъваха, но незнайно защо пак го пускаха да продължи. Краката му сами се извъртаха, губеха посоката. После нещо сграбчи наметалото му и го дръпна обратно.

Сърцето му сякаш подскочи и изхвръкна от гърдите му, когато се строполи на задните си части. От усилието да го спре Ери беше на колене в калта. Още стискаше тънката кожа на наметалото му между пръстите си. Мъжът посочи към далечината само с брадичка.

НЕ ПОГЛЕЖДАЙ! — изкрещя панически гласът в съзнанието на Рийн. — МАХНИ СЕ от тук!

Той обърна първо глава, накъдето сочеше Ери. После някак успя да вдигне очи. И ги видя!

Тях. Онейро.

Между белеещите се стъбла на брезите, ужасно близо според парализирания му ум, имаше три човешки фигури. Усети как омразата му се раздвижва във вените, ала дори и тя не разсея превзелия го вече ужас. Ери стисна до болка ръката му, после сграбчи челюстта му и се втренчи в очите му, сякаш опитваше да го вразуми. Сякаш Рийн пищеше и плачеше като малко момиченце.

— Сега — каза му само с устни. — Хайде.

Уви, Ери беше прав. Вътре в главата на Рийн някой наистина ридаеше от необясним ужас. А Ери го знаеше, защото същите вопли превземаха и неговия ум. Всеки път, колкото и пъти да го беше правил, Силата на Онейро го помиташе.

След малко Рийн кимна. Спомни си на какво го бяха учили: когато стигнат до мястото, ще свърнат встрани. Ще вървят без да спират, без да говорят. Без да се оглеждат.

Ери се изправи, след него се надигна и Рийн. Изглеждаше му толкова налудничаво да им обърне гръб и да не се затича, но някак успя да се въздържи. Мисълта, че най-сетне си тръгват, единствена го крепеше.

Вървяха дълго. Много дълго. Ходилата им тръпнеха заради влагата, пръстите на ръцете им се вкочаниха. Страхът се отцеждаше бавно, със всяка отдалечаваща ги от Онейро крачка. Оставяше в ума на Рийн чиста, трептяща омраза към непобедимите и зли богове, които го бяха накарали да хленчи и да трепери само с присъствието си.

Беше вярвал, че е готов да се бие с Онейро, че е смел, че вече знае всичко, което му трябва. Ала Ери беше казал истината, Рийн най-сетне разбираше. Никой не можеше да ги победи.

Вървяха без да се оглеждат. Не трябваше да говорят. Рийн и не искаше. Денят плавно се смени със здрач, но вече в липсата на светлина нямаше нищо плашещо. Луната заблестя върху тъмното небе, наблизо се обади бухал. После Ери спря на някаква поляна и започна да събира съчки. Унесен в движението напред, Рийн едва не се блъсна в гърба му.

Дърветата бяха мокри и повече вдигаха дим, отколкото горяха. Но слабата топлина, която хвърляха върху премръзналите им тела прогони и последните следи от транса, в който умовете им бяха изпаднали.

Ловът беше свършил. Бяха се провалили — повтаряше си момчето.

— Ти се справи добре — наруши пръв мълчанието Ери.

Рийн заби поглед в земята. Не споделяше мнението му.

— Днес ти спаси някого. Не го забравяй — настоя мъжът.

— Как? — най-сетне вдигна очи Рийн. Страните му отново бяха алени.

Ери се ухили на гледката:

— Ти знаеш, че Онейро носят смърт. Носят нещастия. Но знаеш ли как избират жертвите си? — попита.

Момчето криеше лицето си зад дългите златисти кичури.

— Искаш да си смел, да не изпитваш никакъв страх. Или поне да не го показваш — мъжът се изсмя презрително. — Рийн, разбери, макар да си Ерми, ти си човек. Смелостта е въпреки страха. Смелостта е в спазването на клетвата ти.

Това беше последният урок, най-трудният. Щеше ли Рийн да разбере? Дали не беше твърде горд, за да го стори?

— Ние взимаме злото върху себе си, хлапе. Не всичките беди, няма как да стане — Ери разпери театрално ръце. — Ала когато Онейро търсят поредната жертва, ние ги примамваме. Предлагаме себе си и всеки път е страшно.

— Мислиш, че спасяваме някого?

Той дори не беше доближил до Онейро, а страхът го беше победил! За какво тогава му беше онази тайна? С братята му бяха безсилни, не можеха да сторят нищо, камо ли да ги убият!

— Знам го. Виждал съм го — мъжът до него сякаш наистина смяташе, че ловът им не е бил провален.

Рийн отметна кичурите от лицето си:

— И как точно става?

Ери гледаше припукващия огън, търсейки правилните думи, за да му обясни. Това наистина беше последната тайна. Ери броеше за начало на зрелостта първата среща с Онейро, а не третия Огнен ритуал. Онова бяха само думи, това тук беше истинско.

— Те някак умеят да четат умовете ни — каза. — Намират нещата или хората, които са важни за нас. Понякога просто ги унищожават. Друг път ни показват какво ще е, ако ги загубим.

И двамата замълчаха — хлапак и възрастен мъж, седнали до огъня. Изглеждаха като баща и син, собствените им слуги ги смятаха за такива. Ала те не бяха.

Бяха учител и ученик, съмишленици в повечето случаи. Понякога бяха съперници. Бяха братя.

Ери не му беше баща, Рийн не му беше син. Той скри от Ери внезапния си страх, а Ери се престори, че не забелязва нищо. Чак сега момчето съзнаваше, че ще пострада друг човек. Някой, който дори не беше с тях в гората. Беше очаквал Онейро да ги нападнат. Да ги бутнат от някоя висока скала, някой от двамата да се подхлъзне по склоновете. Да насъскат диви животни по дирите им, дори да подпалят гората.

Ери долови преднамереното безразличие в последвалия въпрос:

— Какво ще стане сега?

Да. Какво щеше стане? Беше логично момчето да го попита, но имаше още нещо. Ери интуитивно знаеше, че този отговор трябва да е много важен за Рийн.

— Е, не казвам, че е безопасно. Те ще нападнат по един или друг начин, вероятно вече са го сторили. Но хората, на които ние държим, най-близките ни, са силни. Те са Ерми. Всеки от нас може да се грижи за себе си. А дори да не успее, ще се върне. Ще се роди пак. Нищо няма да е непоправимо.

— Аха — насили се да каже момчето, но мислите му бяха далеч, в селото. При момичето, което по думите на Ери, беше в опасност.

— Това е една от причините да те държа настрана от чужди хора. Затова оставаме заедно и нямаме семейства, нямаме деца — Ери сякаш четеше мислите му. — В това е силата ни, Рийн. Това е единствената възможност.

— Да — пак промърмори момчето. — Ами…

Чудеше се как да попита, без Ери да се усети. Както и да въртеше думите в ума си, не намираше заобиколен път.

— Какво? — подкани го мъжът.

Рийн го погледна. Лицето му беше спокойно, без сянка на каквато и да била тревога. Очите му първо се спряха върху тези на Ери, после се обърнаха към огъня:

— Нападали ли са някого от селото?

Ери се досети: И преди се беше случвало. Отново на Рийн.

Хм, дали не беше онова момиче, заради което се беше правил на мъж пред хамбара? Ако Онейро я убиеха, проблемът щеше да е решен. А Рийн щеше да си вземе поука.

— Ако е ставало, не е било по наша вина. Даже напротив. Там е най-сигурното място за обикновените хора. Онейро преследват нас и забравят за тях. Повярвай ми.

Ери казваше истината, но разбира се, не цялата истина. Момчето само̀ щеше да я научи.

— Какво точно правят? Как го правят?

Верен на детайлите, Рийн искаше всички подробности. Те нямаше да му донесат спокойствие, напротив — Ери направи гримаса. Все-пак, не искаше момчето да страда излишно.

— Прилича на онова, което се случи днес. Само че без страха. Просто изведнъж вярваш, че трябва да направиш нещо. Обикновен човек дори няма да усети разликата.

Зад пропукващата се маска на обикновено любопитство, Рийн се почувства още по-уязвим. Кое беше по-страшно — гневът на Онейро или гневът на Ери, ако разбереше за Лиля? Първите определено печелеха.

— Ще тръгнем ли обратно утре? — нека Ери мислеше каквото си иска, нека го подозираше. Вече нямаше чак такова значение.

— Можем да ги потърсим пак, ако искаш. Този път бяха трима, затова бяха толкова силни. Но когато са сами, е много по-лесно. Сам ще се убедиш.

— Не, не! — отсече момчето, а Ери го изгледа. Не беше очаквал да се откаже от лова. — Искам първо да се убедя, че всички у дома са добре.

— Те са добре… — ухили се Ери.

— Моля те — прекъсна го Рийн. — Нека се върнем.

В мислите си Ери изруга: Беше повече от увлечение.

На сутринта под сиво-черните очи на Рийн имаше тъмни дъги, сякаш не беше мигнал. Той тичаше по пътеките, не искаше да спира за отдих. Не губеше време да заобикаля трудно проходимите места. Вървеше доста по-напред от Ери и току се извръщаше нетърпеливо.

Когато Ери го принуди да пренощуват, вместо да пътуват по тъмно, Рийн едва сдържа недоволството си. Седна на една издадена над стръмнината скала и демонстративно се втренчи в хоризонта.

На поне половин ден път, и то в хубаво време, далеч в низината мигаха светлинките на селото им. Пак застудяваше. Ери разпали огън, над който изпече твърдо тесто, увито на края на няколко жилави пръчки. Занесе две от тях на потъналия в мрачни мисли хлапак, ала не го заговори. Двамата бяха наясно, че Рийн е пренебрегнал забраните, а Ери знае за това. Щяха да се разправят в селото.

Тази нощ момчето отново не успя да заспи. Седеше на скалата и обмисляше вариантите: на първо място трябваше да се откаже от Лиля. Вече се беше отказал. Дори и преди да срещне Онейро знаеше, че няма бъдеще с нея. Тя щеше да се омъжи за някой от ратаите в селото, да роди деца, а той беше Ерми и щеше да живее според клетвите си. Беше свързан с тайни, за които Лиля даже не беше сънувала. Онази целувка пред хамбара беше просто откраднато удоволствие, нищо повече. По-големият проблем беше, как да изтрие мисълта за момичето от главата си, за да я опази жива. И на второ място: как да я защити от Ери и братята си. Ако разбира се, беше останало нещо за опазване.

На следващата сутрин зимата напомни с пълна сила за себе си, а уж беше към края си. Студът вледени земята, прихлупи небето. Колкото и да бързаше Рийн, стигнаха едва привечер. Полетата край селцето бяха пусти, само димът се виеше над затрупаните комини. В яркожълтата светлина на факлите се стрелкаха ситни снежинки.

Две котки пробягаха в мрака, току през краката им. През дървените стени на конюшните се чу пръхтенето на дремещите коне. Когато двамата с Ери приближиха оградата, кучетата радостно залаяха, размахаха опашки, ала нито една врата в селото не се беше отворила. Това не беше добър знак.

Момчето прекоси двора на господарския дом, без да обръща внимание на подскачащите в краката му любимци. Трите черни песа го следваха до вратата и излаяха жаловито подире му. Рийн стигна другия край на стаята и бързо надникна през задния вход. Видя огньовете на брега на езерото, точно както си го беше представял:

Погребение. Онейро наистина бяха нападнали.

Рийн хвърли тежката торба и се затича. Не можеше да откъсне очи от светлините. Салът гореше и бавно отплуваше по ледената вода. Хората, с факли в ръце, стояха безмълвни и гледаха подире му. Най-отзад в тълпата, с кафеникавите си дрехи се открояваха братята му. Момчето машинално преброи силуетите — един, два, три, четири, пет! Не беше никой от тях. Не знаеше да се зарадва ли…

Изскочи пред лицата им и отвори уста, ала не му достигаше въздух. Мъжете го наобиколиха, заобръщаха се към пътеката.

— Къде е Ери? — питаха го.

— Тук е. Идва — той опита да види кой стои най-близо до брега.

Дали не беше майката на Лиля?

С глух звук салът започна да потъва. Ярките въглени присветваха за миг под водата и изчезваха към дъното. Вече нямаше нищо за гледане, тълпата се разлюля. Хората тръгваха по пътеката към групата на господарите, които стояха в самия й край.

— Кой е? — попита настойчиво Рийн, вперил очи в тъмната вода. — Кой е мъртъв?

Сърцето му думкаше. Разблъска братята си, за да стигне най-сетне брега.

— Алда. Алда умря — каза Карис.

— Алда?

Прималя му от облекчение. Беше чакал да чуе всяко друго име, беше подготвен да загуби най-близките си. Но Алда? Тя беше просто старицата, която през цялото му детство седеше на припек пред навеса за конете и се взираше в него като омагьосана. Спомни си как от мътните й старчески очи го побиваха тръпки, но след време беше усетил и друго, освен любопитството й. Алда го беше гледала почти с нежност.

— Тя е добре сега. По-добре от преди — каза, сякаш се убеждаваше.

Изпита внезапна тъга заради смъртта й. Необяснима тъга.

— Така е — обади се замислено Карис.

Ери най-сетне дойде, запрегръща се с братята им.

— Хайде, Рийн. Тази вечер ще разказвате — смигна му Джейдан и го побутна обратно към къщата.

Когато не тръгна с тях, а изостана в тълпата, Ери го изгледа строго. Рийн слезе чак до брега, но Лиля я нямаше в малките групички от по две-три слугини, които вървяха под ръка и си шушукаха. Тълпата отмина, без да я забележи никъде. Момчето се облегна на първия по-едър камък и зачака очите му да свикнат с настъпилата тъмнина. Водата се плискаше току до краката му, ситните снежинки трупаха по чакъла с едва доловимо барабанене.

Трябваше да я види, преди да се прибере. Трябваше да се увери, че е тя е добре, само толкова, после щеше да я забрави.

До ушите му долетя хлип. Рийн заоглежда брега, но израслите досами водата папури му пречеха. Тръгна по посока на звука. Вторият хлип прозвуча значително по-близо, а на фона на тъмното езеро се показа бял силует.

— Хей! — обади се Рийн.

Фигурата помръдна. Само три-четири широки крачки му трябваха, за да стигне до нея.

— Хей! — повтори момчето, вече с облекчение.

Беше Лиля. Свита върху любимата й скала, която се врязваше сред папурите и водата.

— Плачеш ли? — попита глупаво Рийн, макар да беше очевидно.

Тя се беше свила под износената вълна на наметалото си, трепереше. Той практично реши, че е от студ. Посегна към нея, но не посмя да я докосне. Вместо това свали своето наметало и зави премръзналото момиче.

— Чу ли ги? — обади се с разплакан глас Лиля.

Рийн се обърка:

— Кого? Какво да чуя?

Дали в селото бяха говорили за тях? За него и Лиля? Бяха ли ги видели онази нощ, пред хамбара?

— Тя е мъртва и вече могат да говорят — момичето изхлипа пак.

Явно ставаше въпрос за Алда. Добре — Рийн се поуспокои малко.

— Кои са „те“ и за какво говорят? — той приклекна до Лиля.

— Ами… — проточи тя.

— Какво има? Защо плачеш?

Тя отново не отговаряше и Рийн започна да се ядосва:

— Добре ли си? — зададе той по-важния въпрос.

— Да — измънка Лиля.

Рийн си отдъхна — явно наистина плачеше заради Алда. Всичко беше наред. Вече можеше да се прибере при братята си, да се изправи пред гнева им и да си понесе наказанието.

Вместо това посегна към момичето:

— Хайде. Ела.

Накара да се изправи и я поведе по-далеч от езерото. Беше й студено, на него също не му беше добре без наметало под трупащия сняг. Наблизо имаше заслон. След известно колебание Рийн прегърна момичето през талията, а със свободната си ръка я пазеше от клоните на храстите.

— Тя е родила дете на един от господарите — обади се Лиля. Вече не звучеше разплакана.

Този път Рийн веднага се сети, че говори за Алда.

— На кого? — попита предпазливо.

Известно време тя крачеше без да говори.

— Ами… Той отдавна е мъртъв — проточи накрая. Явно не това беше важно за нея.

— Чувала ли си името му? — настоя Рийн.

Щеше да го използва в спора с братята си. Щеше да е добър коз, за да я предпази.

— Казвал се е като теб… Рийн.

Стомахът му се преобърна. Пръстите му се сключиха около тънката момичешка талия и Лиля изохка.

— Извинявай — Рийн рязко дръпна ръката си.

— Ти не си като него, като онзи Рийн. Нали? — гласът й изтъня накрая.

Та той беше онзи Рийн!

— Рийн?

Беше с цяла глава по-ниска, наложи й се да се повдигне на пръсти, за да препречи погледа му:

— Рийн?

Той не можеше да спре да мисли за Алда и бебето. Не успяваше да издаде нито звук.

— Господарю! — каза Лиля, но не звучеше никак почтително.

Той мълчеше. Опитваше се да не я гледа.

— Господарю Рийн! — Лиля свали наметалото му.

— Недей, замръзнала си — хвана ръцете й той, но тя поклати глава.

— Не наметалото ти ми трябва, господарю!

Поклони му се. От този жест го заболя повече, отколкото ако го беше ударила.

— Аз… — започна несигурно момчето. — Аз не знам какво да направя.

— Ти си господар тук, ти решаваш — възрази момичето. Отстъпи още малко.

Той й се усмихна горчиво: Де да бяха само братята му!

— Ако можех да се махна, да избягаме — Рийн й протегна ръка, защото тя се беше дръпнала още с крачка. — Само като си помисля как се омъжваш да друг и… Онази вечер, мъжът, с който танцуваше. Исках да го убия! Мислех, че ти е годеник, че го обичаш! Аз…

Тя се хвърли на врата му и Рийн замълча, изненадан от близостта й.

— Все ще измислим нещо, нали? — Лиля опря лице на гърдите му.

Той не искаше да я лъже. Не искаше да лъже и себе си. Беше безсилен пред волята на Онейро.

— Ако трябва да избирам, искам да си жива и да си добре. Дори да трябва да се откажа от теб.

Тя шумно преглътна. Спомни си приказките за неразумния Тови, за глупавия Етан, за клетата Лида. Всички имаха лош край, всички бяха мъртви.

— Дойдох, за да се сбогувам — прошепна момчето.

В господарския дом не пристъпваха жени.

Тя се сви в прегръдката му. В гърлото й бе заседнала горчива буца.

— Трябва да поговорим, преди да… — Рийн вдигна наметалото си и пак загърна раменете й.

Преди да се разделят.

Лиля най-после можа да изхлипа. Усети как устните му докоснаха слепоочието й, зави й се свят от удоволствие и от мъка. После Рийн я поведе нанякъде. Тя тръгна като сомнамбул. Краката й бяха омекнали и се наложи момчето да я прегърне, за да не падне в снега.

Беше толкова приятно да я докосва.

Пред тях се показа малката хижа, която ратаите използваха само през лятото. Щеше да ги предпази от влагата, макар вътре да не беше кой знае колко по-топло. Лиля продължаваше да трепери и Рийн заразтрива ръцете й, гърба й, взе в шепи лицето й.

— Замръзнала си — промълви, когато тя сложи хладните си длани върху неговите.

Рийн дъхна на пръстите й, за да ги стопли. Момичето се беше прилепило до тялото му, беше заровило лице във врата му. Той изпъшка:

Беше по-хубаво, отколкото си го беше представял. Как е могъл изобщо да вярва, че ще е лесно да се откаже от нея?

За да си събере мислите, започна да изтръсква снега между двете наметала, но Лиля хвана краищата им и ги събра зад гърба му. Изкиска се, още с мокри от сълзите очи. Двамата бяха като в пашкул, лицата им се допираха. Рийн я прегърна под избелялата вълна на наметалото й. Отчетливо усещаше къде гърдите й се допират в корема му. Бедрата й се мушнаха между двата му крака.

Ще постоя само малко така, а после ще я върна вкъщи — повтаряше си и не смееше да помръдне.

Лиля изви шия, вдигна се на пръсти. Езикът й пробяга по устните му. Той я стисна по-силно, впи се в ханша й, за да я задържи до лицето си. Ахна, когато студените й пръсти се плъзнаха под ризата му и осъзна, че докато тя не поискаше, нямаше да я отпрати.

Имаха още малко време, после щяха да поговорят.

Студът отстъпи място на внезапна горещина. Коженото му наметало някак се озова под телата им. Полата на Лиля се беше усукала, голите й колене се впиваха в хълбоците му. Тя повдигна ризата му и зарови лице в гърдите му. Рийн инстинктивно измъкна ръце от ръкавите, после съблече дрехата, която само му пречеше.

Тази нощ щеше да направи всичко, стига Лиля да поискаше. Всичко.

Пръстите й пробягаха по гърба му. По белезите. Задържаха се на грапавините.

Е, щеше да направи почти всичко.

— Чакай… Недей — обади се Рийн с дрезгав глас.

Момичето лекичко се повдигна, измести се по-встрани.

— Ш-ш-ш — обади се тихичко.

Той опита да я придърпа обратно, за да не види знаците по гърба му. Но Лиля не можеше да знае защо Рийн внезапно се беше уплашил. Тя дръпна връзките на собствената си риза и свенливо я смъкна до кръста си. Рийн я гледаше като омагьосан.

Не я спря, когато се прилепи до гърба му и гърдите й докоснаха руните. Лиля обсипваше белезите му с целувки:

— Вярвай ми. Само аз ще знам за това.

За пръв и последен път в живота си той затвори очи и повярва някому. В онази нощ беше способен да седи щастлив на пода на студената хижа, разголил всичките си тайни пред това момиче. В онази нощ той искаше Лиля да знае за тайните му.

Снегът навън беше спрял. Селото отдавна спеше.

— Трябва да тръгваш. Ще те чакат — мълвеше нежно, но ръцете му не я пускаха.

— Да, да… Още малко — казваше тя.

Тя обещаваше да си тръгне. Той обещаваше да я забрави. Нито един от двамата не изпълни обещанието си.

Дръзкият Рийн.

Неразумната Алда.

Непокорната Лиля.

Тези приказки винаги имаха лош край.