Евел Инара
OTIUM ^[0] (23)

Двайсет и трета глава

Ейла стиска волана с две ръце. Светва зелено и редиците коли се втурват, сякаш за смъртните вътре това е шансът на живота им.

Жълто. Продължават да фучат през кръстовището.

Червено. Още трима хитреци не отпускат газта.

Ейла удря спирачки, пред нас е пешеходната пътека. Онзи отзад се обляга на клаксона. Тя трепва от звука, поглежда го в огледалото. Почти се е залепил за бронята и бибитка неистово, защото тя му показва среден пръст. Неоново зелени цветове избухват в ума му, устните му оформят цветисти проклятия. Е, да, ако беше настъпила газта, ние щяхме да минем на жълто, може би на червено. Не и таратайката отзад.

Жълто. Зелено. Онзи дава газ, двигателят ръмжи. Ейла потегля секунда по-късно, нарочно.

Бих го успокоил този път, заради нея. Тя и без това е изнервена. Обаче, заради същността ми, гнева на смъртните ми харесва. Това целя Аз.

Отзад се чува зловещ трясък, стържене на гуми по асфалта. Усмихвам се и надниквам в огледалото. Ударили са се. Има доста огънати ламарини и разпилени отломки от фарове. Уви, не е тъпакът в таратайката, той продължава да дразни Ейла.

Може би ще се блъснем и всичко ще свърши. Тя за пореден път ще издъхне, цялата в кръв. Надявам се, чак докато спираме пред клиниката, ала не правя нищо по въпроса. Има части от този свят, които, отново уви, не са в моя власт.

Ейла ми подава ключовете. Няма да шофира, докато не съм в града. Аз трябва да откарам колата на паркинг преди да замина. Гледам я как прибира в чантата си всички компактдискове от жабката. Тя подсъзнателно знае, усеща го по-добре и от мен.

Влизаме в клиниката. Обличат й хартиена нощница. Аз държа ръката й между изследванията, накрая я прегръщам през раменете, докато чакаме резултатите. Тя се тревожи, че ще закъснея.

Официално заминавам в командировка. Неофициално — Онейро си имат задължения, които няма как да й обясня, без да се превърна в смъртен, също като нея. В главата ми пак изниква мантрата: хората са диви, низши, безсърдечни създания. Те могат да ни унищожат.

Резултатите й излизат. Папката лежи на нечие бюро, докато най-накрая се намесвам и една сестра със служебна усмивка идва да ни я донесе. Всичко е в норма. Няма повод за притеснение.

Изправям се след Ейла и мълчаливо крачим към изхода. Автоматичните врати се плъзгат зад гърбовете ни. Навън е студено и слънчево, по тротоара има малко лед и почти никакъв сняг. Декември е.

— Ейла — произнасям името й и тя се спира на предпоследното стъпало, за да ме изчака.

Отдавна свикнах да изказвам гласно мислите си. От отсрещната страна на улицата Амая и Артем ни зяпат, затова този път не се чувствам комфортно.

— Възможно ли е да си бременна? — казвам колкото се може по-тихо. Искам да съм сигурен, нямам право на грешки. Нейното „да“ би променило всичко.

Очите на Ейла се разширяват. Ирисите й са наполовина закрити от миглите даже сега. Амая се изхилва. Естествено, чула ме е.

Бременността би могла да е обяснение за виенето на свят. Гледал съм предавания по телевизията, чел съм статии. Смъртните на този век обсъждат подробно всичко, без изобщо да ги засяга.

— Не мислиш ли, че лекарите щяха да разберат? — отговаря ми по-остро от нужното Ейла.

Няма начин да съм бащата, затова е обидена. И малко гузна, разбира се. За нея въпросът е неудобен.

Живеем заедно, хората ни мислят за двойка. Родителите й, приятелите й, съседите. Дори самата Ейла ни възприема така през повечето време. Аз поддържам илюзията, когато вечер заспивам в общото ни легло, в нашата спалня, под общата ни завивка.

Тя гледа устните ми. Опакото на лявата й ръка опира в дланта ми. Би могла да е бременна, аз често отсъствам. Когато се връщам, чаршафите са сменени, а в стаята се носи чужд аромат. Не всеки път, само понякога.

Никога не съм виждал мъжете, никога не съм питал. Щом тя не остава с тях, значи всичко е наред.

„НЕ ОБИЧАЙ, Ейла! Не го признавай“ — повтарям й всяка сутрин мислено. Триста шейсет и пет хиляди сутрини, приблизително. Тя е човек със Силата на Онейро, не се поддава лесно.

Целувал съм я. Налагало се е. Притискал съм я до тялото си, очертавайки точните граници на близостта ни. Възпирал съм я да пожелава и да говори неща, които могат да бъдат опасни, а сега сам съм засегнал темата.

— Не, Исен. Няма такава възможност — отсича Ейла и ми обръща гръб.

— Жалко — изплъзва се от устните ми и виждам, че още повече ми се сърди. — Да си на двайсет и пет и да си бременна не е толкова лошо — опитвам да обясня.

Тя не ми трябва ядосана. Когато ме няма, я искам спокойна. Заповядвам й да се спре и й се усмихвам подкупващо.

Ейла е на двайсет и пет и често припада. Напоследък телефонът й рядко звъни. Пипалца от мрак се промъкват в косата й, когато я гледам как спи. Ала мракът не я потапя в прегръдката си, отдръпва се всеки път.

Тя подсъзнателно го усеща. Не се страхува, виждам го. Страхувам се аз.

— Ще се обадя на майка ми — промърморва ми Ейла. — Цяло чудо е, че не е звъннала още.

Аз не мисля, че е чудо, но също не ми харесва. Нормалното поведение на майка й е да чака пред болницата. Жената обича да драматизира, не е в природата й да предпочете телефонен разговор.

Хващам се, че правя гримаса. Изтривам я.

Обяснението е просто: скоро смъртните ще забравят всичко за Ейла. Скоро Ейла ще си спомни всичко за себе си. Ще осъзнае окончателно Силата, която се спотайва в ума й. Може би от това се боя.

Амая тръгва към нас и аз тутакси отпращам момичето:

— Ще се видим след три дни, може би четири — лъжа и я целувам по бузата.

Няма да я видя повече.

Ейла кимва, загледана встрани, с телефона, опрян до ухото й. Изпречвам се пред очите й в последен опит да се помиря с нея, но тя изобщо не реагира.

„Пази се“ — казвам й само с устни.

„Чао“ — отвръща ми безгласно тя и тръгва надолу по улицата. Фалшивият й непукизъм се вее над силуета й като знаме. Обидена ми е заради пълната липса на ревност. Знам, че по-късно ще съжалява, ще се безпокои дали ще спазя обещанието си да се върна толкова скоро. В момента егото й е взело надмощие над практичността. Засмивам се подир нея.

Тя няма да каже истината даже на майка си, макар да й се иска да поплаче на рамото й. Познавам я, с никого няма да сподели. Ще стиска зъби в тези последни дни или часове, които й остават, защото смята, че да сме заедно по моите правила — платонични и необвързани — е било неин избор. Няма как да допусне, че не малодушието й, а моята воля й е пречила да ме напусне. Векове наред, чак до днес.

Вдигам качулката на черното си, дълго палто. Гледам как Ейла изчезва зад ъгъла, а силуета на Артем като сянка я следва. Планът е прост като детска игра — в мига, щом я оставим сама, Забравените със сигурност ще дойдат за нея. Тя няма как да се възпротиви на привличането, на желанието да се потопи в блясъка им. Няма и да поиска.

Може би още тази нощ, най-късно утре, Ейла ще бъде една от Забравените. Артем ще наблюдава, но ще стои далеч. Ще чака, за да ни даде знак.

Мятам ключовете на колата към първия минувач и мислено му нареждам какво да направи. Амая застава до мен, пъхнала ръце в широките джобове на палтото си. Ярко русата й коса е единствения цветен щрих по нея — и двамата сме в черно, пласт върху пласт. „Като за смърт“ би казала Ейла.

Амая вдига вежди, защото ме чува. Смее се. Тя доста се смее.

— Време е, Исен. Време е.

— Да — промърморвам неопределено. След хиляда земни години, дванайсет хиляди нови луни, триста шейсет и пет хиляди изгрева, приблизително, Ейла най-сетне ще престане да бъде човек. Време е да поправим стореното.

Осъзнавам причината да се безпокоя. Вдигам стените пред ума си, миг преди и Амая да я види.

Общуването със смъртните е зараза — устойчива и заплашваща ме. Заразата ме е победила.

Изпращам втора заповед към човека, който тъкмо подкарва колата на Ейла. Под седалката има лист, сгънат на четири. На него с моя почерк е написан адрес и само едно изречение:

Вземи я и ще живееш.

Няма подпис, естествено.