Евел Инара
OTIUM ^[0] (16)

Шейстнайсета глава

От тавана висеше люлка. До люлката стоеше жена. Приглушените гукащи звуци подсказваха, че в люлката има бебе.

— В най-дългата зима, най-горчивата зима…

Жената пееше тихичко, на пресекулки. Сълзи се стичаха по бузите й и мокреха пелената на бебето, а тя повтаряше ли, повтаряше една и съща песен:

Щом вълците откъснат Слънцето.

Щом вълците погълнат Месеца.

Брат с брата ще враждува.

Баща със син ще воюва.

И небесата ще са алени от кръв…

Майката беше видяла много на този свят. За отминалата й младост напомняше само дългата черна коса, сплетена на стегната плитка. Тялото й беше върлинесто, с жилести крайници, свикнали на тежък труд. Лицето й, както на повечето хора по тези неприветливи земи, беше загрубяло от вятъра. Зима след зима, несгодите бяха калили сърцето й и бяха притъпили вродената й нежност. Отдавна бяха изтрили блясъка от очите й.

Освен момчето в люлката, тя имаше две големи дъщери. Четирите й сина — синеоки и тъмнокоси също като нея — си бяха отишли от този свят съвсем невръстни, още пеленачета. Мъжът й бе заминал далеч, отвъд морето, преди ланските снегове да се стопят и да наквасят земята. От него нямаше вест, а вече идеше новата зима.

В къщата имаше много работа. Момичетата се грижеха криво-ляво за рехавото стопанство, но майката почти не излизаше навън — сега, когато имаше нова рожба. Момченцето беше дребничко, ала силно. Черни кичури обграждаха бялото му личице. Очите му бяха топли като кестени, умни очи.

Това дете беше отговорът на молитвите й, спасението й. Но беше и нейното проклятие.

За пръв път от много зими и много лета жената изпитваше страх. Раждането бе започнало твърде рано, а при нея бяха само двете разтреперани момичета. Цяла нощ крясъците й огласяха мрачната стая. Едва когато новороденото изплака, по-голямата дъщеря се беше осмелила да говори:

— Момче!

Едно момче значеше мъж в къщата някой ден. Прехрана! Закрила! Бъдеще!

— Момче! — повтаряше облекчено и майката, а новороденото пищеше в прегръдката й.

Това се случи само преди месец. Беше късна есен — с оловно небе и скреж по полето навън. Едва на сутринта жената видя ярките черти по гърба му. Лицето й се вкамени, суеверен страх сви гърдите й. Тя изгони момичетата навън и повече не им позволи да се грижат за бебето. Настана глъч, гласовете им отекнаха в ниските планини. Двете се кълняха през сълзи, че не са му сторили зло и майката знаеше, че казват истината.

Те всички бяха обречени.

Каза им, че малкия е тежко болен и не го изпускаше от поглед нито за миг. Навсякъде го носеше със себе си. Момчето трябваше да порасне и да се грижи за тях, трябваше на всяка цена да оцелее!

Обикаляше замръзналите хълмове за корени и билки, а бебето висеше на гърдите й. Опита всеки лек, за който беше чувала: сол и сурово месо, блатна глина, бял имел, вечерник, корени от ангелика и ревен. Пожертва дори една от птиците, които им бяха останали. Но знаците не изчезваха, не избледняха. От церовете цялата кожа там се разрани. Кървавите рани караха детето да пищи и от най-беглия допир. Пелените лепнеха по гърба му.

Нощем воят на вълците изпълваше малката долина, а небето оставаше черно, без луна на него. Жената палеше огньове около къщата и прибираше кучето вътре, а на сутринта снега пред прага им беше осеян със следи от вълчи лапи. За пръв път от много зими сълзите се върнаха в очите й. Майката плачеше, плачеше и малкия й син, ала риданията им не омилостивиха боговете.

Тогава спря да се моли. Боговете бяха твърде далеч, за да са й от полза. Излизаше пред къщата и люлееше бебето по корем на коленете си, въпреки че дните ставаха все по-къси и мразовити. Криеше момчето, не позволяваше на никой да зърне белезите, дори да чуе плача му. От сутрин до здрач тя все се взираше в каменистите възвишения, опасващи долината.

Само така щеше да забележи всеки приближаващ дома й странник. Само така малкият не плачеше.

В онзи ден жената изпрати дъщерите си далеч в полето. Залости вратата. Приседна пред огнището и остави момчето до себе си. Ръцете й трепереха. Сърцето й препускаше нестройно.

Тя отправи последна молитва, по-пламенна от всички досега. По-ожесточена и настоятелна от всички предишни. Докато нареждаше, жената разбута загасналите въглени. Огънят в тях се събуди, червени светлинки заблестяха и тя се протегна да усети горещината им.

Дланите й бяха сухи и топли, когато вдигна момчето. Озърна се, сякаш някой можеше да влезе, и рязко опря в жаравата белязаната му кожа. Стори й се, че бебето не усеща нищо, но после телцето му се стегна, очите му се отвориха и то шумно пое дъх. Чак след това дойдоха писъците — оглушителни и накъсани, сякаш в свитите му от болка дробове нямаше достатъчно въздух, за да огласи ужаса му. Майката стискаше здраво, пречеше му да се движи, а под главата и крачетата му въглените горяха ръцете й.

Друга на нейно място би изрекла молба, би ридала. Тя мълчеше. В стаята се разнесе миризма на горящо месо.

Жената се дръпна от огнището и дълго се взира в новата рана. Денят преваляше, когато малкият спря да плаче и заспа от изтощение. Мехури покриваха ръцете й до лактите, но тя знаеше, че тази болка ще отмине.

Момичетата ги завариха един до друг на пода, току до загасналото огнище. Опитаха да пометат въглените и да почистят раните им, но майката само клатеше глава. Изглеждаше отново такава, каквато беше преди синът й да се роди.

Дъждовете се обърнаха на сняг и полепиха в скреж дърветата. Облаците слязоха толкова близо, че опираха в хребетите. Денем мъгла с мирис на торф забулваше къщичката, а влажният дим от комина се стелеше ниско, сякаш също искаше да ги скрие. Тогава, в една тиха привечер на склона наистина се появи впряг. Някаква голяма каруца се спусна право към къщата. Собственикът й беше хванал поводите на едрия кон, да не би животното да се подхлъзне и да повлече товара със себе си.

Жената се вгледа напрегнато в далечината. Детето на коленете й се размърда, сякаш усетило страха й.

— Тихо, Ери, тихо — прошепна тя и дръпна шала си над главичката му.

Мъжът, който идваше, беше висок. Вървеше пъргаво и жената неволно помисли, че някога, преди години, бащата на децата й бе изглеждал така. Така тя си представяше и малкия, когато пораснеше. Този мъж обаче със сигурност не й беше познат.

Част от планината вече бе потънала в сенки, но въпреки мъждивата светлина, каруцата бързо стигна до равнината. Шиповете на колелата й разчупваха тънкия лед. Майката понечи да се прибере и да остави детето в люлката, но Ери изплака и тя се спря, сепната от звука. Ясният му гласец отекна в скалите.

Пътникът вдигна глава и погледите им се срещнаха. Той размаха ръка. Жената се засуети и му обърна гръб, за да прекрачи прага. Без да се спре или забави, човекът извика подире й. Тя замръзна, зло предчувствие сви гърдите й. Постоя така няколко мига, прегърбена в неестествена поза, без да вижда стаята пред очите си.

Вече не можеше да се престори, че нищо не е забелязала.

Внимателно подхвана бебето, за да не заплаче от допира й, и обречено се извърна към пътя. Изненада се колко близо е вече каруцата. Можеше да различи сандъците вътре и пяната по устата на коня. Можеше да види, че дрехите на пътника са в неравен ръждив цвят. Лицето му беше голобрадо, а вятърът си играеше с хлабавата му плитка.

Той вдигна ръка и пак извика поздрава си. Жената кимна с каменно лице. Сърцето й пропусна един удар, когато погледът му се спря върху Ери и нервно провери дали шала й го покрива.

— Честита рожба, майко! — извика мъжът.

Тя се втренчи в очите му, сякаш искаше да ги задържи върху себе си.

— Момче ли е или момиче? — онзи дръпна юздата на коня и под колелата неприятно изхрущя чакъл.

Жената преглътна ненужно. Беше се надявала да отмине без разговори.

— Момче е — отрони.

Непознатият заобиколи каруцата и така застана още по-близо. Вдигна меха с вода, но не преставаше да я гледа. Тогава кучето се разлая, спусна се с ръмжене към пътника и той пъргаво издърпа камшика от пояса си. Жилавата кожа изплющя току пред носа на животното.

— Йомс! — извиси глас жената.

След кратко колебание кучето изтича в краката й. Тя протегна ръка, то зарови муцуна в дланта й. Отстрани на къщата се подадоха главите на момичетата. Двете бяха срамежливи, непривикнали с чуждо присъствие. Майката бързо им махна, за да се скрият пак.

Мъжът проследи жеста й, хвърли поглед към вече пустия зид. Очите му бяха внимателни, движенията — дебнещи.

— Как му е името? — рече, но гледаше най-вече бебето.

— Йомс — отвърна жената. Знаеше, че не пита за кучето.

Мъжът извади кокал.

— Дръж, Йомс! — подвикна дружелюбно.

Кучето подуши въздуха и изтича до кокала. Майката се ядоса, когато то легна на земята и го заглозга, вперило поглед в пътника. Мъжът разтегна добродушно устни:

— Добър пазач — засмя се.

Тя вдигна очи и слабо му се усмихна. Ако протегнеше ръка, можеше лесно да стигне брадвата, закачена в стаята до вратата. Ако извикаше, кучето щеше да забрави подаръка. А момичетата бяха скрити, никой не ги беше видял.

— Е, как му е името, жено? — този път мъжът кимна към бебето.

— Ери — отвърна по-смело тя.

Непознатият сведе глава. Когато пак я погледна, очите му сякаш блестяха.

— Ери? — попита я. Гласът му й се стори по-топъл от преди малко.

Тя кимна гордо. Ери беше хубаво име.

— Може ли да го погледна?

Жената инстинктивно отстъпи през прага. Никой мъж не се интересуваше чак толкова от чуждите бебета, пък били те и момчета.

— Че защо? — сопна се тя.

Мъжът се засмя умело, успокояващо. Но не и очите му. Очите му не се смееха.

— Да видя на теб ли се е метнал или на мъжа ти — обясни.

В умът й пак се мярна образа на Ери, вече пораснал — топли ириси, черни къдри.

— Не се бой, жено. Няма да ти сторя зло — мъжът оглеждаше къщата. Направи крачка към нея.

Майката отстъпи в стаята:

— Не от теб се боя, пътнико. От зли очи се боя — протегна длан да го спре. — Петима сина родих, само този ми остана. Върви си по пътя. Върви си!

— Зли ли са очите ми, майко? — обиди се непознатият и направи още крачка.

Тя понечи да затвори вратата, но Ери писна, когато докосна гърба му. Лицето на мъжа се промени:

— Какво си му сторила, глупава жено? — изръмжа той и ритна затварящата се врата.

Кучето излая и хукна към тях. Бебето се мяташе в ръцете й. Тя изпищя, но онзи някак затисна устата й.

Сграбчи я и я изпречи на пътя на кучето. Посрещна го с тялото й, когато то скочи. Жената натискаше малкия към гърдите си, вече без да обръща внимание къде го държи. Риташе и хапеше, озверяла от страх.

Инерцията от удара я повлече навътре в стаята, а кучето изскимтя. Нещо изщрака зловещо и тя чу как едрото му тяло изтрополи на земята.

Мъжът идваше пак към нея. Жената някак запази равновесие, изплъзна му се и се спусна към брадвата на стената. Ери пищеше, но тя едва го чуваше под бясното биене на сърцето си.

Усещаше ръката си слаба и тромава, докато посягаше към оръжието. Камшикът на непознатия проряза грубата кожа на китката й. Бликна кръв, брадвата издрънча на пода.

Мъжът дърпаше малкия, сякаш писъците му го дразнеха. Удари я силно в лицето, защото тя не искаше да го пусне. Чак вторият му удар я събори и пелената увисна на пръстите й. Нападателят се втренчи в голото телце и застина. Тя също зяпна дълбоката алена рана, после панически сграбчи ръжена и замахна към главата му.

За нейна изненада, докато приклякваше, той наведе и Ери. В същото време с все сила я ритна в гърдите. Тя падна шумно, събаряйки всичко по пътя си, но без да изпуска железния прът.

В рамката на вратата се показа дребен силует. В едната ръка с Ери, мъжът вдигна брадвата и светкавично я хвърли натам, без дори да поглежда. Жената изрева, опитвайки се да стане. По-малката дъщеря беше дошла на помощ.

Отвън долетя писъка на голямата. След този страшен звук майката се намери изправена, тичаща с вой към убиеца. Замахна с ръжена с такава сила, че желязото отхвърча от ръцете й. Мъжът успя да отскочи, но ноктите й се забиха в лицето му, зъбите й се впиха в плътта му. Почти го беше съборила, когато едрата му длан я стисна за шията. Тя риташе и драскаше, докато не се свлече в краката му, останала без дъх.

Мъжът излезе и дръпна брадвата от умиращото момиче. Оръжието беше хлъзгаво от кръвта, на земята се образуваше черна локва. Той понечи да забие пак острието, но на гърба му с рев скочи майката. Мъжът замахна втори път и момичето престана да се движи.

Събори жената от себе си и я удари само веднъж. Беше достатъчно.

Голямата дъщеря бягаше през полето към хълмовете. Мъжът остави Ери на прага и хукна подире й. Настигна я с лекота. Тя не викаше, значи нямаше кого да моли за помощ.

Остави тялото й там, където я беше съборил. Лицето й беше мокро от сълзи.

После мъжът обиколи постройките и отвори вратата на обора. Увери се, че в къщата наистина нямаше никой друг. Измъкна спящите зад плета пилета и прекърши вратовете им. Бяха само пет. Метна ги в каруцата. Избра една от трите мършави кози и я върза до коня си, защото даваше мляко. Другите две остави на зверовете. Събра малкото храна, която намери в тъмното и също я прибра. Освен брадвата нямаше друго оръжие, нямаше украшения или ценни предмети. Взе само нея.

Избърса оръжието, ръцете и лицето си в дебелия шал на жената. Свали окървавените си дрехи. Застанал гол пред притихналата къща, вдигна ведрото с вода и го изля върху себе си.

В този дом вече нямаха нужда от вода.

После отиде до впряга, за да извади чисти дрехи. Облече ги бързо, без да спира да се оглежда. Голотата му го притесняваше.

Тънкия лунен сърп се отразяваше в изстиващата алена локва пред къщата и блестеше като огънче в очите на мъртвите. Вятърът разпиляваше миризмата на прясна кръв. Мъжът отъпка въглените в огнището, докато загаснат съвсем и се върна на прага. Бебето лежеше притихнало, където го беше оставил. Той потърка уморено лице:

— Ех, Ери. Защо винаги става така?

От скалите се чуваше гладния вой на вълците. Далеч в тъмнината на хълма, самотната фигура, загърната в плащ, като че ли се усмихна.